Малко остана

Събрали сме се една камара народ вече...
Та... да кажа на всеки случайно попаднал тук - весело посрещане на 2006 година.

Научих...

Нямам никаква идея кой е писал думите по-долу, но пък страшно ми харесаха и си ги слагам тук ей така, за да си ги имам и да си ги препрочитам чат-пат ;)
*************
Научих, че не можеш да накараш някой да те обича. Можеш само да бъдеш някой, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другия.
Научих, че без значение колко те е грижа, на някои хора просто не им пука.
Научих, че отнема години да изградиш доверие, и само секунди да го разрушиш.
Научих, че не е важно какво имаш в живота си, важното е кого имаш в живота си.
Научих, че можеш да разчиташ на обаянието си около петнайсет минути. След това е по-добре да знаеш нещо.
Научих, че не трябва да сравняваш себе си с най-доброто, което другите могат да направят, а с най-доброто което ти можеш да направиш.
Научих, че не е важно какво се случва с хората. Важното е какво правят те по въпроса.
Научих, че за секунда можеш да извършиш нещо, заради което ще те боли цял живот.
Научих, че колкото и прецизно да режеш, винаги ще има две страни.
Научих, че отнема много време, да станеш човека който искаш да бъдеш.
Научих, че е много по-лесно да реагираш, вместо да помислиш.
Научих, че трябва винаги да се разделяш с тези които обичаш с думи на любов. Може пък това да е последният път когато се виждате.
Научих, че можеш да продължиш напред дълго, след като си решил че повече не можеш.
Научих, че сме отговорни за това, което правим независимо какво чувстваме.
Научих, че или контролираш отношението си към хората, или то те контролира.
Научих, че независимо колко страстна и буйна е една връзка отначало, страстта отминава и добре би било да има нещо друго да заеме мястото й.
Научих, че герои са хората, които правят това което трябва се направи, когато трябва да се направи независимо от последствията.
Научих, че да се научиш да прощаваш изисква практика.
Научих, че има хора които искрено обичат, но просто не знаят как да го покажат.
Научих, че парите са калпав начин да си мериш успеха.
Научих, че понякога хората, които очакваш да те ритнат докато си на земята, ще бъдат тези които ще ти помогнат да станеш пак.
Научих, че понякога когато сме ядосани имаме право да бъдем ядосани, но това не ни дава право да бъдем жестоки.
Научих, че истинското приятелство продължава да расте дори през големи разстояния.
Същото се отнася и за истинската любов.
Научих, че понеже някой не те обича по начина, по който ти искаш да те обича, това не означава че не те обича с цялото си сърце.
Научих, че зрелостта много повече зависи от това какъв опит си придобил и какво си научил от него, и много по-малко от това колко рожденни дни си празнувал.
Научих, че никога не трябва да казваш на дете че мечтите му са невъзможни или странни. Малко неща са по-унизителни, а и каква трагедия би било, ако ти повярват.
Научих, че семейството ти няма винаги да подкрепя. Може да изглежда странно, но хора с които не си роднина могат да се грижат за теб и да те обичат, и да те научат отново да вярваш на хората. Семействата не са само биологични.
Научих, че колкото и добър приятел да ти е някой, той ще те наранява от време на време и трябва да му прощаваш за това.
Научих, че не винаги е достатъчно да ти простят другите. Понякога трява да се научиш
ти самият да си прощаваш.
Научих, че независимо колко лошо ти е разбито сърцето, света не спира заради мъката ти.
Научих, че произхода и обстоятелствата може да са повлияли на това кои сме, но не са отговорни за това кои ще станем.
Научих, че понякога когато приятелите ми се карат, се налага да взема страна дори и да не искам.
Научих, че само защото двама човека се карат не значи, че не се обичат. И че само защото не се карат, не значи че се обичат.
Научих, че понякога трябва да поставиш човека преди неговите действия.
Научих, че не трябва да бъдем толкова настоятелни, да открием някоя тайна. Тя може да промени живота ни завинаги.
Научих, че двама човека могат да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно.
Научих, че колкото и да се опитваш да защитиш децата си, все нещо ще ги нарани и това ще нарани и теб.
Научих, че има много начини да се влюбиш и да останеш влюбен.
Научих, че независимо от последствията, тези които са честни със себе си стигат по-далеч в живота.
Научих, че независимо колко приятели имаш, ако ти си тяхната опора, ще се чувстваш самотен и изгубен, когато те са ти най-нужни.
Научих, че живота ти може да бъде променен за часове, от хора които дори не те познават.
Научих, че писането, както и говоренето, може да облекчи емоционалната болка.
Научих, че парадигмата в която живеем, не е всичко което ни е предложено.
Научих, че заслугите на стената не ни правят почтени човешки същества.
Научих, че хората на които държиш най-много в живота ти биват отнети твърде рано.
Научих, че, въпреки че думата "любов", може да има много различни значения, тя губи стойност, когато се употребява прекомерно.
Научих, че е трудно да се определи къде да се тегли чертата, между това да бъдеш добър и да не нараниш чувствата на хората и това да защитаваш това в което вярваш.
******************

И аз научих...

_След_коледно_

Плин беше права!
/Здрасти Плин & благодаря за картичката и милите думи!/
Още в петък шефа ми отпусна кесията си и ми даде коледните парички - достатъчни за принтер:)

А за Габрово...В събота се добрахме до там с 300 зора, минахме през магазина за техника с цел да изберем подарък на баба ми. В крайна сметка единодушно се спряхме на термокана. Взехме я... На изхода на магазина някакъв човечец ме прикани да съм напишела имената си и телефон за контакти на касовата бележка и да участвам в някаква томбола, която щяла да се тегли на другия ден. Казах си "Хъх... Кой? Аз? Вечния карък? Изключено да спечеля каквото и да било!", но все пак я пуснах!
Е, в неделя ми се обадиха да съм идела да си взема наградата... оказа се mp3 плеър,от ония с радио и диктофон, 256 МБ... никак не е зле:) Още не мога да повярвам ;р

Иначе двата дни ги прекарах в мотаене по стаите, ровене из старите гардероби и ракли в търсене на съкровища, размотаване с Бари из гората... Ей такива неща. А колко сняг имаше... Лелееей! ;)

Вчера благополучно се прибрах. Докато се мотаех из празния апартамент и се чудех къде да се завра и какво да правя, за да не пукна от скука - телефонна звънна. Таня. Предложение за разходка до Пловдив. За някаква среща, на която никой /уж/ не познавах. Е... пред алтернативата да се блъскам между 4 стени и да се чудя какви да ги върша, сметнах че Пловдив е по-добрият избор за запълване на времето ;) В последния момент се сетих за мрЪнмот - знаех, че си е в България за новогодишните празници, намерих го на кю и му взех номера... за всеки случай. В Майна-таун благополучно се паркирахме пред "Хитър Петър" към 20:30. Направо зяпнах, като видях за какво стълпотворение от хора ставаше дума. Интересното беше, че аз не ги познавах... но пък част от тях ме знаеха - най-често срещаната реакция при казването на името ми беше "аааааа... ти ли си сис? ти си сисока?". Дигнаха ми се акциите :D
Звъннах на мрЪни малко след като седнахме на масата. И в момента съм му адски благодарна, че се отзова и дойде:) Беше като "манна небесна" сред изсипалата се чалгия, танци и какво ли още не. Направо акъла ми не го побираше - пускаше се някаква дива селяния... и веднага след това DEEP PURPLE със Soldier of fortune... и после пак селяния... За пореден път се убеждавам, че просто е изключено някога да "привикна" чалгията... Не я понасям и тФа е! Както и да е - разни хора, разни вкусове. Таааа... мрЪнчо, едва ли четеш това тук, но БЛАГОДАРЯ! Длъжница съм ти, че заедно с мен изтърпя 3 /дали не бяха и повече/ часа тази музика:)
И не съм зъл гном, пЪк! ;р

Коледа

Коледа чука на вратата вече. По тоя повод - утре в 6 сутринта се натоварваме с родителските тела на автобуса за Габорово. Традицията повелява... За багажа не ми се говори - ще имаме торби и по ушите. Автобуса ще е ФРАШ => цирка ще е пълен. МРЪН! Мразя ги тия МАСОВИ миграции по празниците /въпреки че и аз самата съм участник в тях/.

Първата ми Коледа без дядо. Не мога да си представя, че ще си ида на Коледа "на село" и той няма да е клекнал отвън на трикракото столче, няма да си пуши цигарата замислено и няма да подскочи като ужилен в момента в който отворим портата. Просто... МРЪН.

Както и да е... Коледа е хубав празник. Един ден в годината, в който е повече от желателно да си със семейството си и... да имаш усещането за уют.
Да видим дали ще стане някакво чудо.
А иначе в главата ми се върти само едно: enjoy the moment.
Whatever. Весела Коледа на всички!

Нахвърляно

music: Red Hot Chilly Pepers - Under The Bridge
настроение: никакво

Студ. Зъзнене. И пак студ.
Празниците заплашително приближиха... какво ти приближили, направо ми дишат във врата. Не съм купила нито един подарък /все още/. Нямам настроение. А и няма нищо по-досадно от безкрайното препускане по магазини и умуване на кого какво ще му хареса. Незнам...

Всяка година по това време нещо ми става. Не ги обичам тия зимни празници и това е. Цялата тая какафония, целия този бал с маски, цялата тази гадост ме побърква. Грам спокойствие няма. Сигурно в мен е проблема - не е възможно целия свят да е крив... по-скоро аз съм му крива.
Отделно дето не усетих как се изтърколиха последните 2 месеца - все едно с вълшебна пръчка излетя това време.

Отрязох част от дългата си коса. Не много - 5-6 пръста. Едно "вечнозелено" коментира това: "Ауууу, що така, бре?:( КО станало? Хъммм....ако една жена иска да промени нещо в себе си...то, знаеш, първо започва с косата;) Здравей, нова жено!:) btw...аз също си я поорязах...ам промяна едва ли ще настъпи :Р". И при мен промяна едва ли ще настъпи. В интерес на истината някъде дълбоко в себе си знаех, че искам точно това - да променя нещо в себе си. Промених само черупката. Ще ми се някак да се променя цялата и да забравя, че съм се познавала.
На Коледа ставали чудеса...
Дали?
Нали?
... Надали...

Чудно, как ли се чувстват онези с амнезията... Какво ли е да се събудиш голям човек и да не помниш нищичко от досегашния си живот... И какво ли е да се градиш наново. Сам.

When I`m gone

Преди броени минути си доказах нещо, което си мислех че е само плод на моя изкривена гледна точка. Оказа се истинско:)Не очаквах, да имам основание... Изненадващо за мен самата си доказах... Че имам стойност за някой, който значи много за мен, но винаги съм мислила, че от обратната страна нещата не стоят така.
Защо някой трябва привидно да е загубил нещо/някого, за да разбере истинската му стойност тогава. Защо тия неща не се разбират, без да се налага да се подлагат на изпитание две страни. Защо трябваше да се "покрия" и да съм в неизвестност толкова време... Защо трябваше да не вдигам телефона си... Защо трябваше да се опитва 3 пъти да ме намери от чужд номер... За да разбера, че колкото и недоразумения да има, колкото и контри да се правят, на колкото и различни вълни да сме... ние имаме нужда един от друг. По един или друг начин.
Няма случайни неща. Няма и случайни хора.
**********
Have you ever loved someone so much you'd give an arm for?
Not the expression, no, literally give an arm for?
When they know they are your heart
And you know you are their armour
And you will destroy anyone who will try to harm them.

And when I'm gone, just carry on don't mourn,
Rejoice every time you hear the sound of my voice
Just know that I'm lookin' down on you smiling
And I didn't feel a thing so baby don't feel no pain, just smile back.

You know who...

"Иска ти се просто да те няма. Да не си тук, да не си сега, и никога да не бъдеш, и никога да не те е имало. Вървиш по самотна пътека, вървиш назад - към миналото. С ръце в джобовете, с наведена глава, с поглед, вторачен вътре в теб, а със всеки твой дъх от носа ти излиза пара. Сякаш си машина. Крачиш със свито сърце към спомените си, събираш ги от улицата, от клоните на дърветата, пазиш ги от вятъра - да не ги отвее нанякъде, прегръщаш ги и ги целуваш.
Времето отдавна се е самоизяло... Щом зимата свършва, когато си поискаш... Времето отдавна... Празно е - вътре, в сърцето ти. След дълбоката въздишка ти се питаш: "А кое е това, което изяжда мен?". И си отговаряш, че си като времето - самоунищожаваш се. Стоиш пред откритието си, и още малко, ще се разпаднеш. Излезе че ти мразиш времето, времето мрази теб, но ти си като времето, значи се мразиш...

Ако имах сърце, повярвай ми, щях да те обичам от цялото си сърце!"

Честит Рожден Ден Caspi

Casper е най-НЕстрашното таласъмче на тоя свят. И може би единственото, което познавам. Не си спомням някога да съм го наричала по име /казва се Петър/, за мен той е или Caspi, или таласъм, или галено му казвам "чаршафче".
Преди малко повече от 6 години той ме извади от най-дълбоката тиня. Почти не ме познаваше, а успя да направи нещо, при което малко лекари и терапевти имат успех.
Та... днес този специален човек има рожден ден.
Думите не ми стигат, за да изредя всички най-добри пожелания... Но обещавам цял ден да се усмихвам заради него. Защото той го заслужава.

Стар приятел ;)

Невероятно! Толкова приятна изненада получих.
Обаждане.
Италия.
Таня. deni_f.
Замина 2002г там. Бягаше от човек, който я пребиваше, който всячески я унижаваше, от който всячески се опитваше да се отърве, но не успяваше.
Накрая събра багажа си, останалите и пари и се изпари. Няма да го забравя! Пътувах си след поредния изпит от Търново към Стара Загора. Тя ми звънна...
"Сис, ако искаш компютър - ела до Плевен и вземи моя. Ако го искаш - до утре трябва да е станало. Заминавам... за Италия".
Не взех компютъра. Голям рев падна - как така... тя... с която споделях толкова много неща - заминаваше. Просто така. Набързо.

Последва година мълчание. След това имаше откъснати "включвания" - смс за рожден ден и нова година. След това пак мълчание. До снощи!
-Добър вечер. Силвия може ли?
-Да?!?
-Абе... да имаш една приятелка Таня в Италия?
-ДА?!?!?!? Какво има?!?
-Ми Сис... аз съм. Имам постоянен нет вече... дай ми някакви твои координати.
Дадох естествено.
Сега в продължение на и аз незнам колко часа не можем да спрем да говорим. Сякаш не сме се разделяли никога.
Уредила е живота си. Най-накрая.
"Сис... на 32 години станах и най-после открих Човека. Спокойна съм и съм щастлива. Да не повярва човек..."
А аз съм двойно по-радостна, че пак имам "до себе си" един от хората, които са оставили трайна следа в душата ми и които имат място в сърцето ми.

Рай/Ад

****, ти вярваш ли в рая и ада?
"da"
А аз мисля, че ако съществуват - има само рай... земята е създадена от дявола... значи ние в момента сме в ада!

А ти вярваш ли?

Това, което не ни убива...
НИ ЕБАВА МАЙКАТА!!!

Sick & Tired

Фръцле... и на мен ми се повръща...
Повръща ми се до такава степен, че да изплюя сърцето си... за да може "някой" да види, че имам такова.

Call me

Пфу

Почти на четвърт век съм... и продължавам да не разбирам този нечовешки стремеж към умишлено нараняване сред част от хората.

Tombstone

... Това го има ей ТУК... А аз го видях в блога на Влад.

"Адвокат на Дявола"

Преди броени минути по Нова ТВ даваха един от любимите ми филми - "Адвокат на Дявола". Гледах го за 4ти път. И бих могла веднага да го изгледам пак. Имам си любим момент в самия край на филма - монолога на Дявола:
"Целият ни живот е като торба с тухли - за да се отървеш от нея просто я оставяш.За кого да ги нося тези тухли? Заради господ? Заради него? Сега ще ти кажа нещо за нашия Бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува... Помисли само... Дава на човека инстинкти - прекрасен дар наистина, но какво прави след това? Кълна се, че за свое забавление, за свое собствено космическо безчувствено забавление Той създава забранителните правила и всичко останали спънки, които ни съпътстват. Негово дело е и най-големият майтап на Вселената: гледай, но не пипай; пипай, но не опитвай; опитвай, но не гълтай! И докато ние се опитваме да спазваме тия правила, Той си съдира шибания задник от смях. Господ е темерут! Тои е съдист! Нещо като гаден хазяин... И да го призовавам на помощ? Да го боготворя??? НИКОГА!!!!!"
От първия път, в който чух/прочетох това, та до момента - винаги настръхвам. Вероятно, защото това е и "моята истина". Не вярвам в Него... преди две години и половина тотално спрях да го зачитам... Сега понякога за "свое собствено космическо и безчувствено забавление" АЗ го плюя... Знам, че сигурно звучи ужасно, но е факт, че така усещам нещата.

Мисъл

"In the End, we will remember
not the words of our enemies,
but the silence of our friends"

Martin Luther King Jr.

Лоши дни

"Where is the moment we need at the most
You kick up the leaves and the magic is lost
They tell me your blue skies fade to grey
They tell me your passion's gone away
And I don't need no carryin' on"

Сиво. И по-сиво ще става.
На работа е лудница, имам купища проблемчета,проблеми и проблемища за разплитане.
И в дома ми е същата лудница, даже по-зле. Рядко говоря за семейството си - умишлено е. Но напоследък (последните 2 седмици) баща ми ме вади от равновесие. Има хора, които са родени да тровят нечий живот с безмислени забележки, напътствия и какво ли още не. Е, аз си имам един такъв човек у нас. Мразя моментите, в които се опитва да ме поучава... позакъснял е с около 15 години. Мразя монотонното му мърморене. Мразя дреболиите, за които се захваща. Мразя стремежа му да разчопли всяка моя "рана". Мразя отношението му към мен, към майка ми... Мразя всяка една секунда, в която се налага да споря с него. Всеки наш разговор е спор. Всеки! Опитвам се нещата да минат "со кротце, со благо", но не става. Не могада си затварям очите всеки път. Писна ми цената която плащам за мнимо спокойствие в къщи да е моето мълчание и навеждане на глава всеки път, когато той реши да си показва рогата. Всеки ден. Всеки божи ден! Има моменти, в които не искам да се прибирам. Има моменти, в които предпочитам компанията на вятъра по улицата, вместо топлата стая в апартамента.
Стифлър е зле. Щом се стигна до предложени да бъде приспан... Естествено - не се съгласих, но факта, че нещата опряха до там ме съсипва. В продължение на 2 години ветеринарите ми обясняват как това куче няма да живее, в продължение на 2 години аз се инатя и отлагам... и доказвам, че това животинче ще живее. Стифлър си има специално значение за мен. Не искам да загубвам и него така нелепо, както загубих и човека, който реши това да е името му. Не искам! Ако го приспя имам чувството, че и аз трябва да се гръмна...
Има и още нещо, което ме побърква и не ми дава покой... Нещо огромно, чието решение не виждам.
Мисля си за времето ми в София. Ще ми се сега да имам до себе си и Иво, и Охи, и Фени, и Каспи и... Иска ми се да има повторение на вечерта у Иво - бърборене,смях, приятни емоции и най-вече усещането за уют. Знам, че такова повторение няма да има.

Rage is a bless...

Апатия

Незнам от времето ли е.
Докато учех в Търново есента ми беше любима - градчето е невероятно през този сезон... Но тук, тук нещата са различни. Голи дървета, сиви сгради,полупразни улици вечер, листа, разпилени и играещи си с вятъра. И студ. Кучешки студ.
Днес реших да не разкарвам шофьора чак до квартала ми и да се прибера пеш, да мина през централната улица, подобна на писта на самолетно летище. Скокнах от буса, бръкнах си в джобовете, вдигнах си яката и се сгуших в... в себе си. Понесох се в началото с бърза крачка (студ!), след това постепенно забавих ход.
Днес си писах с Вечнозеленото почти през целия ден. Занимавах я с мислите си. Занимавах я с апатията, която ме е подгонила (и почти ме догонва)... Вероятно се дължи на времето или на (липсата на) хората около мен. Говоря за физическата липса... ще ми се тия неща да ги "казвам", не да ги "пиша". Ще ми се примерно да не мрънкам, а да мога да си излея душицата, да ми се каже, че нещата ще си тръгнат по начертания път и ... така.
"Незнам бе, нямам идея защо е така, ама ме е обгърнало някакво ГАДНО чувство за необятна самота."
Sometimes I look at what I've become and cry,sometimes I get on that BULLSHIT and be ready to die...sometimes I wonder, who would give a FUCK if they lost me... Слушам една песничка на DMX цял ден и и припявам.. то е по-скоро нещо като...молитва (?!?) Ще ми се да имам отговорите на толкова много мои въпроси...

Наивнички

Излизах с една дружка снощи...
Ще ми се да мога да променя света някак. Ще ми се да изтрия от него ония елементи, които са професионалисти в лъжата и манипулацията. Слушах я и мислех за себе си - минала съм през това, през което минава тя сега. Чувството за изоставеност убива. Няма по-лошо наказание от забравата. И лъжата. И изгубените мечти/надежди...
"Сис, надеждата умирала последна. Днес моята умря!"
О, да - разбира се, че дадох всичко от себе си, за да я окуража... Всъщност не за кураж... По-скоро дадох всичко от себе си по възможно най-мекия начин да я накарам да приеме нещата такива, каквито са. Как е възможно човек да дава всичко от себе си за някой, да оставя на заден план семейството,приятелите и работата си заради този Някой и в крайна сметка да остане със разбита душа и сърце. Как е възможно да има хора, които да изпитват удоволствие от това да употребят и изоставят някого - все едно е пакетче билков чай. Вероятно в егоизма няма лошо, щом има човешки същества, които успяват да живеят в хармония със себе си благодарение именно на тази си черта.

Обхваща ме ярост. Продължавам да смятам, че след края на една любов има 3 фази при този, който все още обича:
1. Безумна любов и стремеж към връщане на загубеното.
2. Също толкова безумна омраза.
3. Забрава.
Тъпото е, че първата фаза минава толкова бавно...
Бе какви ги говоря - същата наивничка като моята дружка съм и аз. Може би малко по-твърда...

Иво

Преди 7 дни по това време се качвах на автобуса си за София, нетърпелива да стъпя на шопландска земя и да видя 5-6 човека, които не бях виждала от 17.06.2005
Към 16:00ч. излязох от автогарата там и тръпнех в очакване на Мария и Деян. Стояха срещу мен, на тротоара;) И новата Астра-бегачка беше с тях хехех. Мария в общи линии беше наясно какво става с мен и нямаше какво ново да и кажа, докато пътувахме с колата към Симеоново си говорихме женски простотии. Ходихме у тях. Страшна двойка са - не ги бях виждала заедно от една година. Всъщност единствения път, в който ги видях заедно беше на тяхната първа среща. Сега са толкова различни от тогава ;) Такава хармония излъчват заедно, че... едва ли не благородно им завиждам. Ще ми се един ден и от мен да струи това, което струи от тях. Страшно се радвам, че имах възможността да прекарам няколко часа в компанията им, още повече че те са от хората, които знам, че се радват да ме видят...
Вечерта хапвах пица в компанията на Юри, Фени и Пацо. Пацо противно на очакванията ми се държа прилично този път и с нищо не предизвика лошите ми погледи, които пък са нещо обичайно при среща с него.
Нямах търпение да дойде неделя - този 23.10 го чаках от толкова много време... Събудих се рано, излезнах към 9 сутринта и се завлякох към Дружба 2. Пих кафе с Теди, като старателно заобикалях темата за баща и. Хлапето е желязно! Евала. Към 11 събудих Охи и го викнах при нас. После се отправихме пеша към летището - имаше близо час и половина до кацането на Иво.
От самото летище нещата ми се сливат - бяхме пристигнали 20 минути по-рано, роднините му ги нямаше още (поради тая причина звънях последователно на сестра му и майка му). После дойдоха...после чакане... в един момент гейт-а се отвори и Иво цъфна там. Беше цирк - 5 годишния му племенник тичаше към него и крещеше "Вуйчоооо, Вуйчоооо", аз и Охи се надпреварвахме със "Копелеее, айде беее, баси колко ми липсваше". Майка му се разплака и ни трябваха около 5 минути, за да я успокоим;)
Докато натоварим багажа му в колата и докато се разберем дали ще пътува с нас в автобус или предпочита да е в колата с техните телефона на майка му звънна. Илияна била на летището. Изтръпнах. Иво отсече, че ще пътува с нас в автобуса, запътихме се към спирката, където съзрях Илияна. Не исках да я виждам, не исках да я познавам, не исках точно този ден да се срещам по какъвто и да било начин с човека, който преди години ни раздели. И докато краката ми омекваха, главата ми натежаваше, а настроенито ми отиваше в задънена улица се случи нещо немислимо. Няма да го споделя.
Слезнахме от автобуса в Дружба 1. Повървяхме до тях. През тези 20-30 минути се счупихме от смях тримата - все едно не се бяхме разделяли. Добрахме се и до тях, сложи се маса, разляха се ракии и водки... Омагьосахме се:) Към 20:00 с Охи решихме, че е крайно време да напуснем терена и да оставим Иво малко на роднините му. Аз се смъкнах към Попа, от там минах през Славейков, после ЦУМ и метрото. София е невероятна вечер... с всичките си светлини... Прибрах се у Фени към 21.30 - точно навреме за вечеря;)
Понеделник отново станах към 9. Чух се с Каспи и се разбрахме към 15.00 да се видим. Обещах да съм сама. Към 12 обаче се разбрах и с Охи, Иво се включи по-късно... В крайна сметка в 15:00 действително се видяхме с Каспи, но си бях с обичайните "опашки" (така ги нарича той). Лигавихме се четиримата до към 18.00, после Охи духна нанякъде, а аз и Каспи изпратихме Иво до НДК. След това с таласъма се отправихме по Витошка по посока халите. Направихме една поръчка за букет за съквартирантите му, който ще се женят. След това хапнахме набързо по един дюнер в халите и се забързахме към Джимис за шейкове... Убихме доста време, прибрах се към полунощ.
Вторник - започна с обаждане на Мария. Набързо и разказах какво ново... По обед пих кафе с тиквето;) Следобеда бях пак в Дружба 2 - пак кафе с Теди... Вечерта се чух с кака ми и с Манчо - крайния резултат беше станалото традиция събиранес тях двамата +Иво в Уго на малките "5-те кюшета". Към 20.00 уж решихме да си тръгваме. Иво пое инициативата да ме вземе у тях - нещо на което не с епротивях по принцип, но поне 20 пъти попитах сигурен ли е, че го иска. В крайна сметка заедно отидохме до Фени, събрах си набързо багажа, звъннах и с молба да мине да и оставя ключовете и... айде у тях.
Вечерта беше вълшебна;)Когато стигнахме до тях всички вече си бяха легнали. Звъннах на Охи и той дотърча от съседния блок, извадихме добрия стар СмирнофФ и се отдадохме на сладка приказка. Охи си тръгна... Ние си оправихме креватите и си легнахме. И продължихме да си бърборим до 4-5 сутринта за доста неща... най-вече за манипулацията - дали той е по-добър манипулатор от мен, или е обратното.. Както и да е, към 5 Иво заспа, аз се свих и също задрямах. В 8 се събудих от шума на излизащите работяги ;) Станах, изкъпах се, пуших цигара и се заех с буденето му. Последва ходене на лекар, разсейване на съмненията за виталиго (алелуя). После пак у тях, пак 3 в 1, бой за клавиатура и МНОГО смях.
Този път никак, ама нииикак не ми се тръгваше от София. Всъщност аз винаги си тръгвам с нежелание от там, но сега направо ми се късаше сърцето като се качвах в автобуса. 5-те месеца, в който не бях стъпвала там ми се сториха безкрайни. Посрещнах го. Бях сред първите, които го прегърнаха и му казаха "Адски се радвам, че най-после те виждам и мога да те докосна. Липсваше ми." Удовлетворена съм от това, че той е едновременно същия оня Иво, който (буквално) до болка познавам, хем от друга страна е някак си по-внимателен, по-премерен и като че ли по-различен в отношението си към мен. За пръв път от няколко години се почувствах оценена... Отделно имаше една камара дребни жестове, които няма как да пропусна и как да не забележа. Друг е. И ми харесва това което е! А толкова ме беше страх...
Anyway... незнайно защо докато пиша това усмивката ми си седи закотвена на лицето ми.

Home, sweet home

He is back.
I`m back too...
За последните 4 дни се случиха толкова хубави неща, че все още ме е страх да ги споделя - опасявам се да не се развали някой "детайл" и да ме стъжни иначе веселата "картинка".
I feel good! Better than ever.
Уикенда вероятно ще понапиша подробно - сега емоциите са твърде много.

/СпешЪл ТенкС ту Фения & Марийка & Деян

Тери Пратчет

"На света живеят съвсем малко на брой хора въпреки изобилието от тела.
Затова непрекъснато се натъкваш на едни и същи. Сигурно ги изливат в калъп някъде."

Бля!

The day is commin` soon

Пуснах 1by1, огледах си всичката музика и селектирах отделен плейлист:
1. Lamb - Gabriel
2. Lamb - Gorecki
3. Louis Armstrong - Wonderfull World
4. Alanis Morisette - You Learn
5. Moby - Natural Blues
6. Goo Goo Dolls - Iris
7. Linkin Park - In The End
8. Linkin Park - One Step Closer
9. U2 - Staring At The Sun
10. U2 - One


Дълъг ден беше.
И не само деня. Като цяло седмицата беше безкрайно дълга и уморителна. Резултата е следния: изцедена съм. Буквално... Нямам идея какви ще са крайните резултати от задействаните поръчки, но се надявам много силно той да е добър за мен. Само за днес през главата ми е минал 50 листа технически превод от английски на български относно настройките на разните типове шасита... Отделно се занимавах и с техническите спецификации на новите оси и шасита на TonyKart и Birel за 2006. Каталога им е невероятен!
През изминалите дни се появи и поредния търг (обществена поръчка), с който ще се наложи да се захвана и по възможност да пооформя до края на следващата седмица. За другата седмица се очертава и губене на един ден по митницата в Сливен или Пловдив - ще видя превозвача какво ще реши в последния момент...

От началото на месеца се прибирам в къщи като на квартира - прибирам се, пропускам вечерята, минавам през банята, сядам да гледам Lost по AXN, после се строявам пред монитора и сърфирам до към 1. След това гася антиката си, отправям се в тъмното към терасата и паля последната за деня цигара. Обичам да си вися сама в тъмното и да следя огънчето на цигарата. Това са едни от моментите в които съм сама със себе си и в които не се страхувам да пророня сълза с риск да изглеждам слаба или жалка, или пък да будя нечие съжаление. Напоследък умишлено избягвах да пиша. Умишлено избягвах да разговарям за себе си с приятели. Умишлено се чудех къде да се свра в почивните дни, като хем исках да съм сама (донякъде), хем исках да не съм - исках ХОРА около себе си. За щастие първата седмица от месеца бях на банкет на фирмата, втората седмица бях на рожденния ден на Зу, тази... тази се очертава да не мръдна от Стара Загора. Но пък мисля да обиколя малко витрините и да си харесам някакви дънки и яке. Сама.
Не ми липсваха емоции през изминалите 15-20 дни. Най-яркия спомен е рожденния ден на Зу. ЪнбеливЪбЪл! За пореден път се убеждавам в твърдението си, че това е човек, който може да ме накара да забравя всичко и да се смея с цяло гърло на щуротии. Има някакво излъчване... и определение си е объркал професията! С Драго биха били страхотен тандем ;р Не че сега не са.
Последната седмица с Марийка (здрасти Изаура ;р ) открихме алтернатива на ICQ - gmail върши почти същата работа. С нея станахме рекордьорки по писането на мейли на ден;) Не сме се забравили... въпреки многото намеци на наши общи познати, че не е същото, че няма време да се види с никой и т.н. Незнам аз ли съм късметлийка или те очакват от нея тя да е тая дето да ги потърси. В интерес на истината засега имам обещание, че другата седмица ще се видим в София, че даже и ще ме вземат с Деян от автогарата, ама да видим... то на куче като нея вяра не може да се има;)
Последните два дни мрънкахме с Охи. Взели сме да си липсваме взаимно многоооо. Не се беше случвало кракът ми да не стъпи в София за повече от месец и половина. Сега, отивайки там, все едно ще посрещам не само Иво, ами и тоя малкия. Ако не бяаха снимките по бюрото ми - сигурно щях да съм му забравила муцуната до сега, а и не само неговата.
Сега за Иво... От 3-4 дни не съм го чувала. Няма и как - аз предпочитам да не ме буди в 3 сутрин (наше време), тъй като и без това съм безкрайно изтощена от работа. От своя страна аз не мога да му звъня, тъй като удобното време за обаждане на него е между 2:00 и 6:00 нощем, пак наше време. Естествено бих могла да го събудянякой ден, но е сменил за пореден път работата си, бачка по 12-13 часа на ден и предпочитам да го оставя да се наспи. Последно се бяхме отнесли на някакви много сериозни теми. Стигаме до заключението, че мразим държавата си като институция, но страшно много обичаме родината си. Искаме едно и също нещо - всичко друго, само не и повърхностни глупости. Искаме някой. Но нито той казва кой е тоя някой, нито аз. Започвам да си мисля, че все така продължавам да съм "бест френд", а това... не ми изнася. Всъщност знам ли. Бях се шашнала (за кой ли път). Сега учудването ми продължава да расте, като разбирам от странични хора, които дори не са ме виждали, че той "не дава косъм да падне от главата на сис". Интересно. Аз съм с други впечатления... Или е преосмислил всичко, или се е опитвал да се отърве от някой. Получавам мейли, няма да споделям какви, но ще кажа, че ме карат да се усмихвам. От своя страна аз го товаря с грижите си, той пък търпи. Сигурно му действа успокоително да види, че има и други като него. До 23 октомври не остана много време. Но колкото по-малко остава, толкова по-бавно се точи. Изпитвам и някакъв страх - незнам кого ще посрещна - дали оня Иво, когото познавам до болка и който с (почти) нищо не може да ме изненада, или някой "нов" Иво, който ще е непознат за мен. И двата случая ще си имат плюсове, но като че ли ми се иска да видя и докосна човека, който познавам.

"Гепи!" (ама не филма с това заглавие)

В речника под тази думичка има изредени няколко значения:

1. грабвам, сграбчвам, открадвам

2. отскубвам, изтръгвам, отнасям

3. откъс, парче

4. кратък период/врeме

5. отвличане

Искам да сграбча някой (определен!), да го отскубна от Лудия Град, да му покажа едно малко парче от скалите до Габрово и за кратък период от време да го заведа до там. Ако ще и това да е равно на отвличане.

Party, PArty, PARty, PARTy, PARTY;)

Е на такова парти, на каквото бях снощи (всъщност то продължи до 6:00 ч тази сутрин;) ) не съм била скоро! Бях на Бузлуджа - за втори пореден weekend: първия път по повод банкет на фирмата, а сега... сега по случай рожденния ден на откачалника с най-веселото излъчване, с най-заразителната усмивка и с руси буклички (здрасти Зу ;р ).
ЖЕСТОКО! Просто нямам думи. Последиците от купона са мускулни трески по краката, ръцете , дупето (?!?!? това е необяснимо и за мен!)- от танци-манци и подскачане, корема и скулите на лицето - от смях.
Имам си и "трофеи" от това party - някаква ГОЛЯМА деруга по дясната ми ръка, която нямам спомен от къде точно се е появила + една много малка частичка от мозайката на "чинията" на Бузлуджа...
Евала на всички присъстващи;) Не бях пила изобщо, но изтрещяването беше пълно;) Просто това русото същество умее да събира хора около себе си и да им предва настроението си.
Зу, от сега си ангажирам покана и за догодина... Всъщност... Ае пак на хижа другия месец? ;р
Щеше да напиша много неща, ама просто не мога да коментирам, все още превес над умората ми има еуфорията от миналото събитие. И все пак... пак да кажа: ЖЕСТОКО ПАРТИ, рЪзбиЙш ли уе, копеуе! ;)
Сега се сетих за нещо, което Иво ми сподели при един от последните ни разговори, беше нещо от сорта на "Искам да видя много хора, познати и непознати, събрани на едно място, без да капризничат, просто да се кефят на момента, че са заедно и да си правят партито...ама е трудно". Сега, преди малко набрах телефона му в USA, събудих го и му казах "Копеле, да знаеш, че това е осъществимо. Видях го! Участвах..."...

Не е честно, мамка му!

[9:30:45pm] (X`Dela) sis
[9:30:48pm] [sis] о
[9:30:55pm] (X`Dela) dnes
[9:31:01pm] (X`Dela) tatko po4ina
[9:31:14pm] [sis] о...боже
[9:31:28pm] [sis] съжалявам... каквото и да кажа е... малко
[9:31:32pm] [sis] ;(
[9:31:41pm] (X`Dela) zadushavam se
[9:31:53pm] [sis] мога ли да направя нещо за теб?
[9:32:14pm] (X`Dela) dostaty4no mi e 4e me pro4ete
[9:32:21pm] (X`Dela) imah nujda to4no na teb i ohi da kaja
[9:32:25pm] (X`Dela) i veli
[9:32:30pm] (X`Dela) daje i ivo
[9:32:33pm] (X`Dela) vse sme sira4eta

Не е честно мамка му!!!!!!!!!!!! Не е!!!!!! Какъв ти Бог? Кой бог позволява това???

П.С. Имам молба към хората, които знам, че четат този блог и част от тях познават въпросното момиче - не искам аз да съм информаторът... бъдете малко по-човечни с нея и по-леки с критиките си...

$#%#$^^

Какво се прави, когато искаш да кажеш/напишеш нещо, а устата/пръстите остават безмълвни?
Скриваш се. И чакаш да ... знам ли и аз какво чакам.
Пак побеснях... за нищо.

Времето (вътре в мен)

Мразя и обичам студа, едновременно. Мразя го, защото сковава и мен, затваря ме някак. Обичам го защото е добро оправдание пред самата мен да потъна в себе си, в самотата на мислите ми. Обичам мъгливото време. Много. Събралите се 4 почивни дни реших да изкарам пак в Габрово. На отиване времето беше мрачно и дъждовно. Горе, на връх Шипка имаше много гъста мъгла... Пътувах права, тъй като (нормално) по празниците една камара народ беше тръгнал на път. Не усетих умора. Взирах се в мъглата... Беше толкова гъста, че едвам различавах дърветата от двете страни на пътя. 5 км. преди Габрово нямаше и помен от мъглата, но пък валеше "като за световно". Слязох от автобуса и запалих цигара, не си направих труда да си вадя чадъра. Обичам дъжда. Пушех, нервно отмятах кичурите немирна коса от лицато си и зяпах локвите... минавах през тях... Метнах цигарата си в една от тях - "цсссс" и угасна. И изведнъж ме напуши на рев. Очите ми се напълниха със сълзи, които не исках да спирам. "Запомни, аз обичам дъжда, защото той единствен скрива сълзите". Подпрях се на стълба до спирката на тролея и зачаках. Запалих втора цигара, по мен се стичаха вадички, започнах и да треперя леко от студ. Най-после тролея дойде. Контрольорката не ми взе парите за билетчето, попита ме дали съм добре. Учудих се - от много време не ми се беше случвало непознат да ме пита нещо такова, още по учудена останах, че колкото и да настоявах - тя не ме таксува. Сигурно съм приличала на просяк?!? Или просто жената е искала някак да ми подари усмивка и да ме стопли?!? Знам ли...
Добрах се до къщата, както и очаквах баба ме очакваше навън, в беседката. "Нямаш ли чадър? Я виж как си зачервила очите си! Влизай бързо вътре да пийнеш един чай, че тия очи са сигурен признак за настинка!". ... Сигурен признак за настинка... Студ.
Пих си чая - онзи, приготвен от най различни "треволяци", които баба е брала през лятото, онзи, който си седи в чайника на печката по цял ден зимно време (а сега е есен). Олекна ми някак. Баба се зае да прави бухти. Любимите ми. Като дете, докато живеех там, а след това и докато изкарвах ваканциите си на това място - бухтите бяха любимата ми закуска. Усмихнах се на спомена. Последва малко хвърлена пот в усилия да сцепя едно-две дървета за разпалки и да подпаля печките. След около 30 минути в къщата температурата беше парникова, а аз се разхождах по тениска с къс ръкав и едни накъсани дънки... и си хапвах бухти в движение. А навън валеше. Всъщност 4 дни там не спря да вали...
Ходих на гробищата - да "видя" дядо. Запалих свещичка и я забучих на гроба, там, под дъжда. Извадих цигара, пак. Дядо ми имаше два вредни навика - пиенето и пушенето. От пиенето се отърва в залеза на дните си, но цигарите така и не ги спря. Запалих и си мислех за него, на всяко дръпване в главата ми изплуваше някой весел спомен с този човек. Свещта ми не угасна. Догоря си на дъжда. Прибрах се вир вода, баба пак се засуети около мен. Учудващо е как тази жена продължава да ме възприема като "на баба малкото момиченце" - викаше ми така като дете, продължава да ми вика така и сега. За нея сигурно ще съм си вечното дете.
Вчерашния ден определихме за "ден за гости". Обиколихме 4 бабини дружки... Седях, слушах ги тия женици и им се възхищавах на простотата, с която живееха... Говориха си за животните в дворовете си, за децата си, за внуците си... разменяха рецепти за зимнина... Някак си все прости и елементарни неща. Нямаше нищо философско в разговорите им, нищо необяснимо... И изведнъж ми се прииска да съм на техните години и помъдряла поне на половина на тях. Изведнъж ми станаха смешни всичките "глупости", които не ми дават мира.
Днес пак валеше. Пак запалих цигара докато чаках автобуса си за Стара Загора. Пак пуснах сълзите си на воля, удобно скрити зад проличния дъжд. Пак имаше мъгла на Шипка. Пак се замислих за нещо, което отдавна загубих и което вече повече от две години безуспешно искам да имам пак. Пак се хванах за спомена.

Buba Sparxxx - Deliverence

I've been travelin for some time
With my fishin pole and my bottle of shine
On these long dark
dusty roads
Lookin there's nowhere to go

I guess I gotta hide away, far away
Cause I gotta
find a way, to find my way
I gotta hide away, far away
Cause I gotta find a way, to find my way

ша-ла-ла...

... фермата за миди край Каварна, или по-скоро изглед от това място.

а това тук пък е до болка познатия слънчев часовник във Варна.

... чешмата в скалите на Узана.

Мразя!

Мразя да ми казват какво да правя, ако не съм поискала нечие мнение. Мразя реплики от рода на "това да, това не".
Мразя да "чувам" неща за себе си, изказани от някой, който дори не ми е виждал очите.
Мразя да усещам тънка и насмешлива нотка в думи на човек, за който емоциите са признак на ... слабост, че дори и на "лигавщина". За него - лигавщини, за мен - не. А съм убедена, че нищо човешко не му е чуждо!
Мразя всеки, който по някакъв начин се опитва да се доказва като "новия Карбовски", "новия Волгин"... мразя тоя тъп стремеж към оригиналнечене (ако изобщо има дефиниция на тая дума)!

И мамка му, как МРАЗЯ да се връзвам на такива простотии, а е факт, че го правя.

Това си е моя блог, моите мисли, моите емоции. И никой, ама никой няма правото да ми дава каквато и да било оценка, без да съм му я поискала! Освен това никой не може да ми казва какво да пиша и какво не. Никой не може да ми казва какво ТРЯБВА(ло) да съдържа един блог! Този тук си е МОЙ! И ще пиша каквото си искам, когато си искам, както си искам! Ако искам ще напиша и сценарий за сапунка и пак тук ще го пусна! Не съм хванала никой за гушата, не съм опряла пистолет в нечие слепоочие с думите "Чети това!".
Дееба /без извинения/... аман от оригиналнечене и от "класни наставници", които освен да мрънкат и да се опитват да създават разни правила друго не правят. А на всичкото отгоре се изявяват като воайори.

13.09

Фатална дата уж.
И пак е ебати лудницата в офиса... Не мога да разбера защо шефа ми се сеща винаги в последния момент, че някой от чарколаците по картингите е за смяна. И не знам на какъв език да му обясня, че италианците ги боли *** дали на нас ни е спешна поредната тяхна доставка или не. Те просто си гледат спокойствието хората. И мен ей сега да се хване някой и да се пробва да ме юрне да му свърша нещо на секундата - еми сори батка, няма да стане. Ще стане когато на мен ми е удобно.

Иначе... днес милото ми бабче има рожден ден. Става на 71 години :) Пожелавам и да е преди всичко здрава. И все така жизнена. И все така да посреща мен (и приятелите, които често си водя за компания) в Габрово с усмивка. Cheers!

"Търси добрата новина"

Miki71 (08:15):
sno6ti govorih s Ivo v 2 chasa nashe vreme, kaza da te pozdravia i da te uspokoia, che neshtata sa nared, zatova mi se obajdal, ostaval v palm pools i taka
Miki71 (08:15):
shtial da spi v niakakuv grad Hurdun, ne znam tochno kak se pishe, no neshto takova
Miki71 (08:16):
kaza da se obadia do Integral da mu prezaveria bileta za 20 ili 22 oktomvri
Miki71 (08:16):
na vrushtane
Miki71 (08:17):
i che shte mi se obadi v rabota ili vkushti kato se ustanovi i znae nomera na telefona, za da moga da ti gi predam i na teb
sis (09:12) :
еееее, чудесно, значи е уредил нещата в същата фирма ;)) И даже ще си идва по-рано от предвидения 10ти ноември! Бях на път да лудна вече с тия 2 дни неизвестност край него. Благодаря за подарената усмивка днес:)

Ето това сварих на ICQ-то си днес. Дойдох на работа с досада (събота е все пак!), но днес ще е поредният усмихнат ден ;) Да е жива и здрава сестрата на Иво - Михаела за добрите новини, с които стратира деня ми... Особено след като вчера звъннах до квартирата му в Arlington и в момента в който казах, че искам да говоря с Иво отсреща чух нещо от сорта на "Ами... Иво не се е прибирал от снощи. В ареста е, за наркотици"... дебелашки черен хумор... същото е било поднесено и на сестра му. Ей Богу, ако тоя образ, който ми изтърси това ми беше пред очите - щах да го удуша с телефонния кабел! Секунди след тези думи не можех да си кажа името и в главата ми се блъскаше само "Мамка му, мамка му, мамка му... това е невъзможно!"...И докато се чудех как да отреагирам, човека който ми вдигна телефона, явно усетил, че съм блокирала отсЕкЪде ми каза "Шегувам се бе!"...Оказа се, че наистина не се е прибирал едно денонощие, но не защото е в арест, а защото работата му е доста далеко от настоящата му квартира, бачкал е до късно и са го настанили в друг град.
Whatever... Важното е, че е добре, че има покрив над главата си, че има и работа (за момента поне) и... ЩЕ СИ ИДВАААААА ДРУГИЯ МЕСЕЦ ;))))

"Цигарен ден"

Дали до края на деня ще заприличам на това?

Утринна усмивка

« Stifler » mi chestno kazano znaesh li
« Stifler » kogato predniq pyt se opita da mi pomognesh...
« Stifler » ocenqvam go
« Stifler » daje mnogo sym ti blagodaren
« Stifler » vypreki che tova me kara da se chuvstvam nepylnocenen
« Stifler » blagodarq ti za vsichko,
« Stifler » blagodarq che se obajdash,
« Stifler » blagodarq che se seshtash za men,
« Stifler » blagodarq ti za tova che se otnasqsh taka s men.
« Stifler » Blagodarq ti za vsichko sis {}
« Stifler » I mean it
« Stifler » !
*** stifler излезе от мрежата.

Колко малко му трябва на човек, за да се усмихне... за мен поне тези думи значат адски много, особено щом са произнесени от човек, за който винаги съм се раздавала, но рядко съм "усещала" оценяване, да не говорим пък за на глас изказана благодарност. Това тук си е направо историческо събитие... вероятно поради тази причина целият ми ден ще бъде "обозначен" от именно тези 12 реда, на които нямах възможност да отговоря... Просто защото човека се появи онлайн(явно след като си беше прочел оффлайн месъджис в Яхуу), изстреля това... и изчезна. А аз съм най-усмихнатия човек на света ДНЕС!

4 дни

Преди няколко часа се завърнах от поредната забежка извън Стара Загора. Сега си вися на антиката и се радвам на звука който вади новия ми буфер и ултра-тънки колонки... Жесток бас! Маждувременно бях позабравила звученето на Paul Van Dyk - е, сега си го "връткам" него, имам около 200MB негови mp3-ки;) Мда... определено е по-добър от Тиесто, поне по мое скромно мнение.
Та да се върна на мисълта си. 4те почивни дни ги отделих за пореден престой в Габрово. Не можах да тръгна в петък, тъй като бях си навила на пръста да се чуя с Иво преди да е сменил квартирата си. Е, обадих се... не ме зарадва много, да не казвам никак - оня номер с работата в хотела отпада. Тъпо ;( Мразя неизвестности... Представям си на него какво му е. И пак съм с вързани ръце, мамка му! Силно се надявам до петък да е успял да намери някакъв оптимален вариант за себе си, тъй като в противен случай ще се окаже без работа и без покрив... било то и за малко.
Както и да е. Обещала си бях да го споменавам възможно най-малко, а ето че с него почвам...
Та бях си на Габрово. 4 дни се сцепих от мотаене (и не съвсем). Пристигнах там в събота сутринта. Около обед хванах баба си под ръка и я изведох малко из центъра на града. Там са открили BILLA - далеч по-малка от нашата тук, но пък за размерите на Габрово си е предостатъчна. Баба ми се уплаши като влезна вътре: "Силве, добре че си дойде. Аз ако съм сама ще се зачудя от коя врата да вляза и от коя да изляза. Другия път да ме доведеш пак." ;)) Взех един пакет храна за Бари + нещо за котките, взехме и една камара дреболии за къщата... После се отправихме към пешеходната зона, да си потъркам подметките по мраморната улица;) Баба беше почнала да се задъхва вече, съответно последва "Сок в кафенето или сладолед в парка?" "Силве, дай по-добре сладолед?". Огледах се и се запътихме към най-близките сладоледи. Взех по две топки "Йогурт" на Раффи и се ориентирахме към парка до централната църква. Поседнахме там - баба ми имаше нужда от почивка. Хапвахме си сладоледите и си говорихме за отдавна отминали неща. Баба разказваше за моя милост като малка. Какви съм ги вършела, колко палава съм била... и куп конкретни случки, които не искам да споделям тук ;р Срещу нас на пейката имаше седнал възрастен човек, който така както се припичаше и примигваше заспа, че и захърка;) С баба прихнахме в смях, за малко да си гоним топките сладолед по земята ;)) След около 40 минути почивка тръгнахме към централния пазар - айде 5 кила домати, айде 6 кила праскови, айде Силвия на магаре, щото баба себе си едвам носи ;)) Благополучно към 5 следобед се добрахме до къщурката ни. Започна се едно цепене на праскови (които не искаха да се цепят по нормалния начин и трябваше парче по парче да отделям с нож), редене в буркани, после притичване до селския магазин за захар, после ала-бала ... крайния резултат е 30 буркана компот от праскови, без нито един фал! Аз ги направих;) В неделя смлях домата, "наместих" го в буркани и го сложихме и него да "бъкне", естествено всичко това ставаше под зоркия поглед на главнокомандващия - баба ми ;) И докато се пушлявех и припалвах цигара след цигара на баба и дойде гениалната идея на секундата да се заемем с правенето на кьополу (това даже не знам така ли се пише ;) ). Хукна из градината , обра всичкия наличен син домат, една кофа чушки и се зае да пече чушки на жар (ей това си е живо наказание), опече и 3-4 патладжана... Айде пак мелене на чушки и патладжан, айде пак малко домат, айде пак пушлявене по огъня... Вечерта обаче бях наградена - риба на скара, в домашни условия! Облизах си пръстите. По едно време една комшийка, наборка на баба ми се появи на портата с една тиква. И точно докато седяхме на пейката под лозата и коментирахме колко хубаво би било, ако имаше останало и някакво прясно мляко, за да направи баба ми тиква с яйца и мляко на фурна - хоп, другата комшийка се явява с едно пластмасово двулитрово шише мляко ;))) Абе... селска идилия;)) Тиквата с яйца и мляко беше на лице! Неделя... Неделя вуйчо ми си дойде и той и ме юрна на другото ни село за... цигли! Щял да оправя нещо по покрива на къщата - до обед се мотахме с тия цигли... Следобед се прибираме и баба вече беше измислила кфо да се прави с останалия син домат - беше нарязан на филийки и осолен да се оцежда, междувременно обрахме всичкия наличен домат и се заех с меленето му, докато патладжана се оцеждаше. После последва пържене до припадък на 8те нарязани сини домата, после и изваряване на доматения сок. Крайния резултат са 12 бурканчета пържен патладжан с доматен сос - нещо, което обожавам! После ходихме на гости на някаква друга баба... После минах през банята. Минах силно казано - седях поне час вътре. И спах като къпана!
Днес се събудих с идеята преди да се прибера в Стара Загора да мина през Казанлък. Чух се с Коп, който прие идеята радушно. На място звъннах и на Зу, но уви, не беше в града, а се размотаваше със Зануси нейде по Столетов (wtf?!?). Жалко ;((( Хапнахме, междувременно се обади Радо, та успях да видя и него... И така...
Сега съм си в Стара Загора и ми е мъчно за баба ми. Колко е остаряла... сякаш не се бях заглеждала в нея... Не бих казала, че е самотна - беше ме страх от това след като дядо почина. Не, не е - у нас постоянно прииждат комшийки и нейни приятелки... Но е някак грохнала, мисля си, че 70 години не са много... е вярно е, че не са и малко, ама някак много лесно се изморява вече. Уф... МРЪН!

От отпуска -> на работа

Great days! Ето двете думи, които описват престоя ми във Варна.
Пристигнах късно вечерта на 22.08, след 6 (!!!) часа път. Зузу се беше строила на автогарата там и ме очакваше ;) Коронните целувки и прегръдки, висене по вратовете, "насилие" спрямо бузите ми [ ;) ]. Минахме през квартирата и колкото да си метна багажа там и след 2-минутно мрънкане от моя страна отпрашихме към плажа в компанията на 2 литра "Загорка". За протокола да отбележа, че първия ми плаж беше на 22.08, около 23.00h. Вълшебноооооооо! Водата беше топла като чай, нямаше никакви вълни. Освен това май успях да се преборя със страха си от морето (о, да, много обичам морето, ама изпитвам панически ужас да влизам в него сама). Потопих се съвсем сама, без (много) писъци и без (много) страх. После биричката... после цигари... после се появиха приятелите на Зузу и последва и огън. Приказно просто!.
На следващия ден се строих в 7.00h на плаж - да хвана йодните изпарения и да събирам първите слънчеви лъчи. Тъй като Зузу беше на работа по цял ден - всеки мой ден започваше в 6.30 (събуждах се съвсем сама! вероятно от мерак за плаж ;р ). Тааа на плажа се припичах до към 2 следобед, после звънна Юри: "Ооооо, куче, ти си във Варна, а? И защо аз съм последния който е разбрал за това?" :) Последва уговорка за "кафе". Половин час по-късно бях на Севастопол с пясък по краката, с разпиляна коса във всички посоки, за облекло не ми се говори;) Не можах да го позная за секунда. Направо ахнах! Разхубавил се е ;) Хехех, сега има вид на "италианско копеУе", и което е по-важно дългата коса му отива МНОГО! Замотахме се в някаква сладоледена къща, в близост до плажа... Последва вечерна/нощна обиколка на барове и дискотеки. В общи линии програмата ми там беше горе-долу следната: сутрин на плаж, следобед с Юри, привечер - със Зузу и Вили по кафета, нощем - бар/дискотека/плаж с разни хора;)А, да - щях да забравя да отбележа, че два дни на плажа си правих компания с много тъмно оцветен нигериец (хехеххе) и един възрастен американец - и двамата интресни хора, с които определено имах какво да си кажа.
В събота кака ми Sweety ме изненада мноооого приятно! След като близо 5 дни ме уговаряше да намеря 5-6 свободни часа за събота (което беше почти невъзможно, понеже в събота Зузу имаше рожден ден) в крайна сметка си струваше настояването и. В събота, в 1.30 по обед аз, Зузу и Вили се бяхме строили пред Пикадили в очакване на каката. Гадаех къде толкова иска да ме заведе - колкото и да настоявах предните дни така и не ми каза. Та... Тръгнахме на север, посока нос Калиакра. Вълшебно място. Знам, че съм ходила там като дете с родителските си тела, но нямах никакъв спомен от това място. Е сега вече имам! Непременно ще посетя това място пак. Пустош... и море... отвсякъде! И скали... и вълни които се разбиват в тях... и кристално чиста вода. Просто неописуемо! След това ни заведе на една ферма за миди, малко след Каварна - отново нямам думи... Малък залив, със синя (а не зелена!!!) вода, полу-диво място. Имаше схлупена и полусъботена къщурка от кирпич, която беше превърната в нещо като ресторант (силно казано) - маси и столове сковани от дъски и шарени покривки. И божествена кухня! Менюто се състоеше от най-различни ястия, приготвени от миди (естествено!), като имаше дори десерти от миди, които аз не се осмелих да опитам. За пръв път вкусих чорба от миди и миди по бургаски. Супата беше доста добра на вкус, не се сещам с какво да я сравня... ама си я изядох до последна капка! Мидите по бургаски са си задушени миди, барабар с черупките, с ориз и с доматен сос - облизахме си паничките! Порциите бяха СТАБИЛНИ, като за гладни хора, а цените - учудващо ниски. И всичко това на фона на синьото море, сянката на орех, шума от вълните (нямаше музика, не ми и липсваше). 5-те дълги набързо сковани маси бяха пълни с хора ;) Имаше и пак така набързо сковани подобия на шезлонги, покрити с шарени покривки (като тези на масите). Незнам как да го опиша. По моите думи вероятно се добива представа за "мизерна дупка", но съвсем не е така! Диво място! Някак първично - и масите, и посудата и самия "ресторант". Просто като извадено от приказка.
Последва бясно каране до Балчик и посещение на ботаническата градина там. Впечатлена съм от красотите... Може би по-нататък ще кача някоя друга снимка...
Вечерта се отдадохме на коктейли - Зузу беше решила рожденния и ден да е полят обилно с алкохол - на масата бяха строени доста шишета ;) Аз обърнах внимание най-вече на ментата, студеното мляко, леда и концентрата с вкус на ягода. Не бих могла да споделя рецептата си за този "коктейл", тъй-като всичко си го наливах на око - резултата беше учудващо добър... Изпих 7 такива "коктейла" във водна чаша. Зузу се престраши и забърка в една чаша "скоросмъртник" - в него имаше от всичко на масата, осмелих се да опитам една глътка от това "нещо" (не беше лошо в интерес на истината, ама нещо не обичам концентрацията на много видове алкохол в едно).

И сега - работа! Този _след_отпускарски_ понеделник ми се отразява като челен удар с влак! Не е истина колко неща има за свършване...
Айде, потапям се (не в морето, за жалост:( )
Бълбук. ;)

Time out

Малко Time out от отпуската;)
Първата половина премина в планинско-селски туризъм;) Повече от зареждащо!!! Липсата на цивилизация и нет ми се отразиха добре. Най-после си дочетох "Умират глупаците" на Марио Пузо - много различна книга от всички останали които е писал...
Сега си стегнах багажа за утре, защото утре заминавам за Варна. Очертава се сама да си ходя на плаж, защото всичките ми познати от там са на работа, но... какво пък, ще щуреем вечер. Заредила съм се със "Последния дон" на Пузо и "Швейк" на Хашек. "Щвейк" я четох последно за изпита ми по славянска литература преди 4 години (май толкова бяха), ама "четох" е силно казано, по-скоро я "минах по диагонал", но още тогава ми се стори забавна - да видим... Първо мисля да погълна Пузо (все пак ми е любимец) ;)

Иво се е уредил да бачка след 10ти септември в един от хотелите, в които бачкаше до сега като life guard. Няма да се налага да плаща квартира и храна, защото от там му ги осигуряват. Най-после е напълно спокоен. И аз. Сега вече наистина ще си почина и няма да имам за какво да се тревожа... Лека-полека нещата се нареждат.
Та... така.

Кажи ми че ще те има...

Откъде да я захвана... Чудя се дали да обръщам внимание на "нещата вътре в мен" или да се придържам към "ежедневни случки". Може би и от двете по малко.
Първо да кажа, че намерих бански. Размина се без обикаляне... Минах през два магазина, и се зарекох, че във третия ще си взема бански, ако ще и модел от преди 100 години да е. Така и стана. Жегата си знае работата - беше ми достатъчен половин час, за да капна и да намразя съвсем "шопинг обиколките". Влезнах, измерих два модела и взех единия... Сиктир... та нали не става дума за нещо, което ще ми се налага да обличам често ;р
След това се засилих с една дружка в първото попаднало ми заведение с климатик. Студената "Загорка" е безценна за летните жеги. Просто... да са живи и здрави тия от пивоварната на края на града ;) След това се отправих да ходя на гости на друга дружка, да се похваля с покупката си... Пътьом мярнах на една витрина панталон който ми хвана окото... Прибавих и него към покупките си. Хвърлила съм око и на едни чехли тип "сабо", ама да видим. За тях ще помисля 3-4 дни дали си струват инвестицията;)
Не е истина как летят парите ей! Ако всички отпускари са като мен - предполагам доста народ банкрутира в момента.
Обадиха ми се от офиса - първи работен ден съм в отпуск и вече се почан "Провери мейла, моля те, имаме нещо от Паскал Лошер". Поглеждам... Bridgestone с поредната си изгъзица за оправяне на кредити и дебити, кой на кого какво дължал. Супер безотговорно е сигурно това което направих - написах само "Silvia is not in the office right now. She`ll be back on 29.08.2005". Сега ме тресат угризения, ама от друга страна си казвам, че за една година сефте си взимам отпуск и няма да допусна да го прекъсвам, било то и за "дребни, но важни" неща. Освен това имам да си го връщам на тоя тип - последната доставка на гуми беше инфарктна...пак! И пак си свърши работата в последния момент... и пак пропусна да отбележи на фактурата си, че стоките са с преференциален произход, което пък доведе до една камара размотавания по сливенската митница и разправии относно митото. Размина се допълнителното плащане, ама на мен не ми се размина главоболието тогава. Та... нека сега малко и той си поскубе косите.
Другото което свърших е да опека едно CD на Иво. Последно писмо се очертава да е това май... поне докато смени работата и адреса си. Наблъсках му все неща, които аз харесвам... Дълбоко се замислих, дали да му хакна и "нашата песен" (или поне едно време беше "нашата песен") - Нети - Луната спи. Не го направих. Изпитах страх, незнам защо, не бих могла да го обясня. Факт е, че силно исках да му я пратя там и там, на майната си той да чуе "Луната спи... брилянти светят навън... Съвсем тихо луната спи...", НО не го направих. Сега съм със смесени чувства... Последното писмо стана около 35 листа - пак се поолях. Вероятно ще се чуем пак едва в неделя, ама и това не е сигурно. Опитвам се да се преборя със много неща и в момента запъвам крак и се заричам, че няма да отговарям и на смс-ите му. Всъщност имам отговор защо съм такава сега - не искам да съм със статута на "ти баща, ти майка", не искам и да съм "просто приятелка", не искам да съм "най-доверения човек", не искам да съм "консилиери"! Не! Стига толкова. От 2 години тръбя, че ми се иска да изкрещя и да спра да се задоволявам с това, което ми се дава. Защото имам нужда от много повече. Давам много от себе, съответно и аз искам много. Веднага след тази мисъл ми минава и друга - че е можело да не получавам и това... Можело е да не получавам "нищо". Дали нямаше да е по-добре? Ако беше така дали досега щях да съм избила от главата си този човек?
Междувременно току що се разнесе гласа на Нина Николина - Не мога. "Да обичам на сила... без любов да има... Да обичам с тревога... този път (не)МОГА". Тъпо. И пак ми става ревливо. Става ми едно такова пустинно самотно, въпреки че съм заобиколена от една камара народ. Пак се потапям в оная опустошителна самота...
Уф, в отпуска съм. Трябваше да ми е весело... Трябваше да избухвам... Трябваше...
"Да съм твоя, но друга (просто приятел) този път не мога..."
Ля-ля... не мога... дрънци! Самонавивам се и в крайна сметка правя пак едно и също!!!
Никога преди не съм предполагала, че някой може да ме поеме с такава сила... Никога! :( "Толкова много време, говорихме лъжливи слова... Толкова тежко бреме отхвърлих от мойта душа... Повярвай ми е по-лесно без тежестта на любовта... Искам да ти вярвам, но не вярвам, че това ще е добре, аз не те отбягвам, аз спасявам лъганото си сърце..." -> Ogledalno - Iskam Da Ti Viarvam.mp3 (когато преди 2 години тази група спечели награда на БГ-Радио бях готова да се гръмна... сега нещо преоткривам текста и). "О, колко си драматична" ХАХАХА!
Ей как мразя многоточията! Ебати, ще има ли случай, в който дори пред себе си ще мога да изрека всичко на глас!

Take a look

Ако някой погледне това, което е написано ТУК и е съгласен с нещата там... няма да е зле "да си каже тежката дума"...

Скука и мързел ;)

Скука.
(С)кука.
Кука.
Бляяях, изперквам.
Не съм писала тия дни - нямаше какво. Скуката е неописуема. Имаше малко зор докато обработя новодошлите фактури, но и това мина. Сега скучая - денем и нощем. Да не говорим, че ме е налегнал някакъв невероятен мързел. Обяснявам си това с обзелото ме "ваканционно настроение", вече броя часовете до заветния петък!
Решила съм до 17ти да се отдам на... спане. Ама като за световно! От време на време ще се надигам от леглото ;) И основателна причина да напусна "моят дом - моята крепост" ще бъде само телефонно обаждане придружено с "покана" за кафе, биричка, пица (лелееей, как ми се е дояла пица!), кино, зоопарк... или каквато и да било покана, свързана с мотаене и безделие! Ще имам време да се видя най-после с всички хора, за които се сещам, но с които за жалост рядко се срещам напоследък.
Предстои ми обиколка по магазините в издирване на бански. Ето това е неприятно. МРАЗЯ ДА ОБИКАЛЯМ МАГАЗИНИ! Това е най-досадното занимание... Обикновенно минавам край някоя витрина, харесвам нещо, влизам и излизам с него. Толкова. Без излишно размотаване. В случая с банския усещам, че няма да мине тоя номер и ще се препотя докато намеря това, което искам. Мда...
На 17ти мисля да си ида до Габрово - да си видя родата там, а и точно тогава родителските ми тела ще се прибират насам... Най-вероятно ще се разминем някъде по пътя;) С тях планирам да се видя едва след морето, което пък е планувано за дните между 22-28 август... Ммммм, Варна, морето, сините вълни... Варна е с много специален статут за мен! Просто... се разтапям като съм там. Невероятен град, който чисто сантиментално свързвам с много приятен за мен спомен... Еееех, ако Иво имаше идея за съществуването на този блог със сигурност щеше да знае за какво говоря в момента.
Anyway...
Отпускарско ми е. Мързеливо ми е. Скучно ми е! И ми се яде пица ;)
А, щях да забравя- Сашо, "Мерси боку" ;) Онази сутрин /при теб вечер/ наистина бях на път да си изям ушите хехехех...
"ние сме на всеки километър" - идея си нямате колко е вярно!

The world is (not) mine ;(

Винаги ми е било трудно да измислям заглавия на постингите си тук.
Подгонила ме е пак някаква апатия, клоняща към депресия чак. Както казваше един мой приятел - наакала съм се.
Очаквам си отпуската с огромно нетърпение. Силно се надявам да успеем да се разберем с Охи и да ми погостува малко. Имам нужда от близък човек до себе си. Страшно много ми липсват разни минали моменти, които не мога да заровя и да приема за отминали безвъзвратно. Всъщност май там е основния ми проблем...
Иво пак се е сдухал. Чудя се как да му помогна и как да изровя някой що годе близо до него... Идея нямам как да му помогна да открие човек с вече наета квартира, при когото да се нанесе след 20ти септември, като естествено си плаща наем, консумативи и всякакви разходи... Просто ми е бедна фантазията от къде да изкопая такова "съкровище" :(( А искам мамка му! Искам някак да улесня престоя му на гза на географията, искам да е добре и най-после да се засмее истински като го чуя по телефона. Отделно дето тотално се е скапал, неговата апатия в момента е по-силна и от моята ;(
Родителските тела в неделя напускат Стара Загора за около месец... и ще съм сама. съвсем сама, освен ако Охи не се довлече. Не знам да се радвам ли (както обикновенно) или да се спичам съвсем, тъй като нещо едва ли не ме е страх да оставам сама с мислите си. А с мислите си оставам насаме когато няма никой в "моята крепост"...
Пълни глупости пак... ;((

Skunk Anansie - Weak

Lost in time I can't count the words
I said when I thought they went unheard
All of those harsh thoughts so unkind
'cos I wanted you

And now I sit here I'm all alone
So here sits a bloody mess, tears fly home
A circle of angels, deep in war
'cos I wanted you

Weak as I am, no tears for you
Weak as I am, no tears for you
Deep as I am, I'm no ones fool
Weak as I am

So what am I now I'm love last home
I'm all of the soft words I once owned
If I opened my he heart, there'd be no space for air
'cos I wanted you

Weak as I am, no tears for you
Weak as I am, no tears for you
Deep as I am, I'm no ones fool
Weak as I am

In this tainted soul
In this weak young heart
Am I too much for you

In this tainted soul
In this weak young heart
Am I too much for you

In this tainted soul
In this weak young heart
Am I too much for you

Weak as I am
Am I to much for you
Weak as I am
...................
Случайно нацелих тая песен в един стар диск...
Едно време често си я тананиках...
мрън

The END of the weekEND ;)

Размазах се!
Пътуването в петък беше ужасно - пристигнах с 3 часа закъснение, посред нощ. И нито едно такси на гарата... Добре че вуйчо ми е отзивчив - събудих го и човека след 5 минути беше на гарата и ме закара до бабини.
Няма нищо по хубаво от това, да се завърнеш на мястото, на което си отраснал. И нищо по-хубаво от селска къща, безкрайно добра баба, здрав сън и силна храна (да живее баба ми! ;) ). И спокойствие, съчетано с тишина и безгрижие. Абе приказка направо!
За тези два дни успях да се разходя из всичките пътеки в гората, които като дете често обикалях, успях да обиколя двата извора и 3-те чешми, пак на различни места в гората. Установих, че чешмата, на която преди мноооого години за пръв път целунах момче (или беше обратното... не разбрах много какво става тогава;) )е пресъхнала... Тъжно ми стана... След това се прибрах, пуснах кучетата и реших да се покатеря пак на скалите - и това е нещо, което не съм правила поне от миналата есен насам. Стигнах до извода, че трябва да спра цигарите - не е истина с колко зор се изкачих на върха, а там горе направо си изкашлях дробовете.Аз често стигам д о тоя извод де ;) Както и да е - като се покатерих първото нещо което направих, след като се проснах изнемощяла на поляната горе, беше да запаля цигара... после още една... после изгълтах около литър вода (слизането беше придружено с усета за плацикаща се в корема ми вода)... после поиграхме малко с кучетата, огледахме малката пещера и заслизахме.
От толкова много време съм имала нужда именно от такова зареждане на батериите. Винаги намирам себе си, когато си отида там... Та там са минали първите ми 7 години, там са минали една камара ваканции... Там са се случили толкова хубави неща. Имам невероятни спомени от детството си на тези места...
Ех... докато пиша това се чувствам толкова стара и толкова далеко от всичко минало...
Но този път отиването ми на село беше като "пробуждане", нещо като "дзен-пътуване".
Определено съм си заредила батериите сега;)

А днес е понеделник...
МРАЗЯ ПОНЕДЕЛНИЦИ!
(да си го кажа ПАК!) ;)

So...

Края на седмицата наближава. Чудя се накъде да се изстрелям, ще ми се да сменя малко "климата".
Като цяло всичко си е по старому - работа, бири/кафета след работа, после home, sweet home...
Иво продължава да ме смайва с реакции... Странно, а си мислех, че е човек, който не би успял да ме изненада с нещо...
Т. ми става все по-интересен, от друга страна... Абе няма значение другата страна.
Сашо, на теб благодаря за отзивчивостта и за вкарването в час относно "американското ежедневие". Успя да го направиш само с два разговора. ;)
Мдам... определено имам какво да кажа за много неща (особено там където съм сложила многоточията) ама май не ми стиска да ги изкарам директно наяве. Дори пред себе си.
Тъпо... човек да не е в хармония със себе си... вЕрно си е тъпо.

Пореден понеделник

Новата седмица стартира. Мразя понеделници ей! Не е истина как ги мразя...
Като цяло съботата и неделята минаха лениво ;) Размотавах се из празния апартамент, разхвърлях и подреждах наново гардероба си, излизах с познати на по кафе/бира.

Петъчната вечер наистина беше тежка. Събирахме се колеги на "разпивка", ама не беше просто разпиване, а чисто напиване. Вдигнахме "кръчмата" на главата си, после сменихме механата с "Дръмс" - на по бирички... после се отнесохме в "Гранд" и завършихме подобаващо вечерта към 5 сутринта. Whatever... имах нужда от нещо такова за разпускане. Вярно, че след това се събудих в събота на обяд, отделно цял ден ме цепеше глава, но пък...се чувствах отпочинала ;)
Вечерта се чух и с онова човече, дето е на другия край на планетата, подейства ми разведряващо, звучеше добре (за разлика от всеки дург път).
Към 21 ч. вечерта Таня ми звънна и се разбрахме да излезнем на разходка към 21.30. Помотахме се порядъчно по улиците, говорихме си за... за разни неща. В крайна сметка към 22.30 ч. реших, че съм зверски гладна и се паркирахме на "Хапката". Взех си тостер + сок, Таня беше само на сокче ;р Не усетих кога стана 23.45... Страшно бързо ми мина времето...

После се прибрах с идеята да заседна на компютъра и да початя... Да ама не! Оказа се, че милия ми доставчик ме е лишил от нет за 2 дни. Не че ми липсваше... Всъщност осъзнавам (но не искам да си го призная!), че ми липсваше контакта с един човек... То пък един контакт...

Неделята бях решила да я проспя, но еднин познат звънна, имал проблеми с РС-то и ме викаше да ида да погледна... Нямам самочувствието на разбирачка... Преинсталирахме Windows и нещата се оправиха генерално. Между другото ХР е добър източник на нерви - на работа често ми се случва да си скубя косите с тази версия... Продължавам да си седя у нас с Windows 98 и честно казано вече не се смея на лафа на баща ми, че за 98 "вече не се произвеждат вируси" :)
След занимавката с РС-то последва черпене с бира, пак в "Дръмс" (любимата ми бирария тук!) После пак мотаене... дълго висене под душа... после среднощно самотно размотаване по улиците в опити да прогоня някак безсънието... Докато в 2 се прибрах и си легнах като пич ;) И заспах!

А днес е понеделник... Damned, today is fuckin` Monday!
Пф, я да се взимам с ръце! ;)

14.07.2005

Скучен и безкрайно дълъг ден.
Бях сама в офиса, без нииикаква работа, цял ден се мотах по форуми, надничах в IRC, надничах в ICQ и... скучах.
Около обед звънна Охи, хлапето след 2 години прекъсване най-после си е прекарало пак кабелен нет и най-после сметката ми за GSM ще бъде облекчена от негова страна ;р

Към 14 ч. наше време събудих Иво от другата страна на планетата...
Вечерта се чухме за по-дълго, зарадва ме, че е получил писмото точно навреме... И съм успяла да го разплача! АЗ -> НЕГО! Веднъж и той да си признае, че мога да му въздействам... Това не е било в историята! Невероятно доволна съм от себе си... Утре ще му пратя следващото, което той в момента очаквал, мислел, че вече съм му пратила поредния си "роман" (аз като седна да пиша писма и те стават наистина с размера на романи...).

Та... така. Странното е, че в момента се чувствам като пребито куче, а не съм правила кой знае какво... За утре се заформя леееко тежка вечер...

И по дяволите, мразя да съм сама в къщи за повече от седмица. Родителските тела взеха отпуски и се изнесоха по Габрово. Силно се надявам в неделя да си дойдат най-после. Въпреки че и да си дойдат ... Вероятно в средата на август пак ще се изстрелят натам, а може и по-рано.
Сама в къщи, сама в офиса...СКУКА!
Целия ден мина толкова вяло и монотонно, че се радвам, че свърши.
И мамка му, продължавам да се чувствам като мишена, което до известна степен ме ограничава и "стяга".
Пък и...
Пф, отивам за поредната, надявам се последна цигара за деня и мисля да се хоризонтирам пред телевизора в отчаяни опити да заспя. Това безсъние напоследък ме побърква съвсем.

(...)

Преди минути позната мелодия огласи апартамента. Подскочих и се втурнах да си търся gsm-а. Звучеше мелодията, с която ми звънят Тhe Adams family: злати,старли, Охи и Иво - мелодията от филмчето "Ну Погоди!". Докопах заветния телефон и очите ми станаха на палачинки. На дисплея ясно си пишеше "Ivo". За секунди сърцето ми се качи в главата и коленете ми омекнаха. Вдигнах. "Силве?" - женски глас; "ДА????" - аз, с нотка на разочарование в гласа си. "Силве, Иво ни звъня, знам, че си се опитвала да го откриеш - сменил е басейна, запиши си новия телефон" - беше сестра му, Михаела. Записах. Накрая и казах "Благодаря. За секунда през ума ми мина, че си е дошъл и ... едва ли не се разочаровах като те чух теб.", тя ми отговори смеейки се "ОК сисок, повече няма да ти звъня от неговия телефон"... "Недей... благодаря за информацията, Миша.Лека вечер", затворих.
Утре той има рожден ден. Става на 22. Беше на 15-16, когато се запознахме. И в този период от време се опознахме така добре, че... Whatever... Силно се надявам до утре да е получил огромното писмо със снимката... Супер тъпо е, но не се сетих какво друго мога да му пратя безпроблемно в щатите и накрая му пуснах освен писмото - една снимка в рамка. Наша снимка - той, аз и Охи. 3-мата, "Светата троица" , както ни нарича златката ;) Дано не ме псува много... А утре съм си наумила да го събудя в 6ч. негово време, за да съм първа с поздрава ;)

Друго интересно нещо е, че... че се появи някой, който ми е интересен и малко или много откъсва мислите ми от и без това неясния статут на отношенията ни с Иво. Въпросният някой е Т. - човек, който слабо познавах, виждала съм един път... или два... не помня точно. Помня обаче, че повода да го видя за пръв път беше точно едно такова поредно сдухване, малко след като се разделихме официално с Иво. Тогава беше и първия (сега като се замисля и единствен) разговор, в който говорих за себе си, за болката, за чувствата и какво ли още не. След това чат-пат се е случвало да обелим по някоя дума, но не сме си казвали нищо конкретно. Не че сега го правим. Но виждам същия този човек от друга страна и ми е... интересно. Не се сещам да съм срещала друг толкова открит и прям човек, максимално открит и максимално директен. Без заобиколки. Директно на думата/въпроса. Чак плаши... Не, не плаши, интересен ми е. Интересното е и друго - че докато в началото на седмицата (или може би от миналата седмица...)той пръв казваше нещо... сега май аз съм тази, която търси контакта. Не ми се ще да се анализирам - не знам какво ще измъдря и честно казано ме е страх от собствените ми мисли. Anyway, хубаво е, че има кой да ме вади от ежедневните ми мисли, свързани с Иво, с Охи, с работата и с какво ли още не. Лошото е само едно... че се чувствам като "мишена", белязана с "Х"...

Gorillaz - Feel Good Inc

Rise and fall

Бесни дни...
Успях да завърша работата си по търга на "Мини Марица Изток", преди малко разпечатах и последната бумажка, свързана с предаването на окончателната документация.
Успях да се скарам и да се сдобря със Злати.
Успях да трясна телефона на Охи и веднага след това да го набера.
Успях да "изгърмя" домашната си антика (компютър) и да и сменя дънната платка и мрежовата карта, НО с непокътнат харддиск и непокътната музика и информация из него, в това число и разни неизпратени писма на Иво.
Успях да се чуя с Иво, да ми се похвали, да е свеж и "ЖИВ" и ден по-късно пак да се чуя и да е "разбит" от поредната гадост около него.
Успях да се усмихна...
Сега успях и да се разплача.

Ще ми се да избягам и да си "преинсталирам" мозъка...

Breathe

Even if you’re miles away
I’m by your side

What If I...

Иде ми да псувам кански...
По-шибани дни не съм имала скоро. Вече си мисля, че съм влязла в някаква супер кофти серия и няма излизане.
Заринах се с работа тия последните дни - това добре, лошото е, че всяка свободна секунда, в която не мисля за работа, се сещам за Иво, за Охи... Днес се сетих и за златката. Не се получи, това което ми се искаше... А и бях като застреляна, след като прочетох думите "докога все аз ще плащам за вината ти, че не си тук. крайно време е да се научите да се справяте сами." Това ми дойде като гръм от ясно небе. Силно се надявам просто да не е била в настроение, защото ако не е това причината за такъв отговор - просто нямам идея какво и става. Вярно е, че и тя си има хиляди грижи на главата, но... аз я помолих само при положение, че има някаква възможност и минимално свободно време да звънне на Охи и да изпие едно кафе с него утре... Много ли е?
Знам ли, може и да е права, че имам "вина" че не съм в София... От друга страна си казвам "Кога някой ще се поинтересува какво става "вътре в мен"? Докога ще се сдухвам и сривам от чужди проблеми?" И не е ли закономерен отговора на злати...

Сигурно наистина не е лошо, човек да изповядва философията, че е нужно да си егоист, за да запазиш спокойствието си непокътнато, светогледа си чист... А може и да не е така. Може би наистина си нямам проблеми и се сдухвам от чуждите, просто защото се чудя за какво да се спека, така де, сякаш си търся причина? Май така изглежда отстрани. Или с такова впечатление оставам от думите на околните...

What if I... just disappear?

Shits

"Ей, сисок, спекъл съм се като л*йно... В събота става една година от смъртта на тате... Не издържам вече... Сиво, студено и апатично. И нямах си и на представа, че ще се пръснем така след заминаването на Иво. А бяхме винаги заедно в такива моменти, помниш ли? Не предполагах, че толкова много може да ми липсвате." - смс от Охи :(
Двамата, които са ми безкрайно скъпи са зле. А аз нямам какво да направя. И...
Whatever...
Life Sucks Hard.

Обещание

Не бива да се вричам и да обещавам нещо, в което не съм сигурна. А го направих. Казах му, че може да разчита на помощта ми винаги. По всяко време. Където и да се намира. Е... Сега има нужда от помощ, а аз съм със вързани ръце. Май за пръв път осъзнавам, че само с желание няма как да станат нещата.
И се чувствам толкова...непълноценна... Знам, че той не ме обвинява, но все пак ми е криво, че за ПРЪВ път от както се познаваме той попада в кофти ситуация и единственото с което мога да му помогна е просто да го изслушам... и да се раздирам от опасения, но реално да не мога да направя нищо. Километрите... Винаги са били пречка.

Лудост

Денят започна. Сънено. И при все, че в момента е обяд - продължавам да не спирам да се прозявам. Трудно ми е да си "спомня" как съм седяла до 1-2-3ч. през нощта на компютъра, бъбрейки си с Иво и/или някой друг и на сутринта да се вдигам без проблем в 6.45. Напоследък си лягам най-късно в 00ч, пускам си телевизора на Discovery, нагласям го да се изключи след 30-40 минути и ... заспивам. Загубила съм интерес към домашната си щайга май. Вече не е с оня "свещен" (поне за мен) статут на най-скъпата и най-необходимата ми вещ...
В общи линии дните минават в работа (трескава работа! особено напоследък), в разходка из централните части на града ми, в кафе/бира с познати, звънкане до USA и.. писане на писма. Последното което изпратих на иво беше от 18 листа, а първото от цели 32. Е вярно, че не бяха писани на един път, бях им отделяла поне по една седмица време. Това което се заформя сега мисля, че няма да премине 20 листа. Листи... не бях писала писмо с химикал, върху бял лист от години. Освен картички не ми се беше случвало да надписвам нещо "ръчно"... мдаа... Thats just the way it is... things will never be the same... ша-ла-ла..

Вчерашния ден беше интересен. Започна с едно интересно "запознанство он-лайн" (Асене, да, за теб говоря) и завърши с една приятна подарък-изненада от Светлина (Linna, мдаааа, знаеш, че те обичам ;р ). ICQ-то ми се обогати с още един номер... а Skype-то ми се оказа използваемо за набиране на стационарни телефонни номера в USA, благодарение на Linna. Спеше ми се твърде много, за да я разпитам как точно става номера, нямам идея дори дали един такъв разговор би бил качествен... Watever, важното е, че нейните 10$ от кредитната и карта са захранили моят акаунт там. Съвсем самоинициативно при това, явно съм я шашнала много с мрънкането си напоследък или пък с писаниците си. Оправда се, че това е подарък за отдавна отминалия ми рожден ден хахаха;) This night I`ll try it.

В момента пък съм натрупала толкова много папки край себе си, че... А как само ме МЪРЗИ и как само не ми се занимава с нищо. Никак не ми е работно.
Лежерно ми е. Едно такова... отпуснато... странно...
People are strange when you are a stranger.
Не знам на кого принадлежат гореспоменатите думи, всъщност за мен самата не е от особено значение това.

Moby-Why does my heart feel so bad

Moby - Why does my heart feel so bad

why does my soul feel so bad...
...these open doors...
.......

От около 40 минути цикля на Moby. Редувам парчетата Porcelain, Why does my heart feel so bad и най-любимото ми от неговите - Natural Blues. Понякога се вживявам прекалено много в това, което слушам. В случая е така. Обхванала ме е някаква необятна апатия, изпитвам някаква необяснима тъга, сякаш съм загубила нещо безвъзвратно... И ми е едно такова гадно и празно и самотно и... Мамка му как мразя многоточията! Мамка му как мразя моментите в които нямам думи да изразя себе си... или имам думи, но изпитвам страх да задълбая по-дълбоко мислите си?!? Чувствал ли си страх? Страх от себе си? Страх от това, което е възможно да е вътре в теб? Или пък страх от реакцията на околните в случай, че извадиш на показа онова, вътрешното...

Plain talking (Plain talking)
Making us cold (making us cold)
So strong out and cold (so strong out and cold)
Feeling so old (feeling so old)

Plain talking (Plain talking)
Has ruined us now (has ruined us now)
You never know how (you never know how)
Sweeter then tough (sweeter then tough)

(Moby - Lift me up)

Не претендирам за верен английски. Слушам и си тананикам. И си пиша. Просто мисли, които искам да споделя, колкото и безмислени да ти се струват. Възможно е да са безмислени, защото са и недоизказани. Шубе съм. Винаги съм била шубе. Не умея да играя на несигурно. Откривам си картите и силите едва когато съм убедена, че ще спечеля това, което целя. Слабост ли е да те е страх? Или слабост ли е да си пресметлив и да проиграваш в главата си всяка своя крачка, сякаш играеш шах...? Не че знам как се играе шах, това е друг въпрос. Знам обаче, че в тази игра всеки ход се обмисля и предопределя следващия.
Понякога се уморявам ужасно от такива главоблъсканици. Тъпото е, че си го правя сама това ... главоблъскането де. Понякога ми иде да излея всичко и да го нарека с истинските (според моите виждания) думи и… да ми олекне. Понякога ми иде да спра да се задоволявам с това, което имам и получавам, а да изкрещя че имам нужда от повече. И да го получа. Понякога… съм такова шубе и такова лайно, че не мога да се понасям сама.
Oh lordy, trouble so hard
oh lordy, trouble so hard,
don't nobody know my troubles but God
don't nobody know my troubles but God

Went down the hill, other day
soul got happy and stayed all day
…………..

Went in the room, didn't stay long,
looked on the bed and brother was dead
…………..

Oh lordy, trouble so hard
oh lordy, trouble so hard,
don't nobody know my troubles but God
don't nobody know my troubles but God

Дали?… Едва ли някой би схванал за какво иде реч… дори и негово смешно несъществуващо нищожество God. Не вярвам в него… До момента не ми е доказал с нищо, че го има… А искам толкова малко. Just a sign… nothing else. ….

In this silence I believe I have seen you ...

Missing

Имах куче, което ме гледаше по същия начин, когато си тръгвах от село след края на летните ваканции... Сега Стифлър ме гледа така... И Бари...
Аз самата сигурно имам подобен вид. Липсата е ужасно нещо, ако не можеш да я запълниш/замениш с нещо друго.

Sweet Dreams

Пуснала съм си Eurithmics - Sweet Dreams.mo3 Всъщност това е парчето, което въртя от няколко дни насам почти нон стоп.

Sweet dreams are made of this...
....
Everybody is looking for something

Другото, което често въртя е Chicane - Sawtwarter.mp3. Горещо го препоръчвам на всичките си познати, макар да е старичко като звучене...

Ден като ден... Е да, гласоподавателен ден. Да видим сега какво ще ни подадат на нас политиците.

Вчера звъннах на Иво, за 15 стотинки на минута... Качеството на връзката беше невероятно... Задавам си въпроса защо БТК не направи нещо по въпроса с цените си - та за 1 импулс в мрежата на БТК се плащат по 11 стотинки, при това не всеки път качеството на услугата им е на ниво. За пореден път си казах "Да живее I-net". Дадох 1.50 лв. за 10 минутен НЕВЕРОЯТНО КАЧЕСТВЕН разговор до САЩ и в същото време дадох 40 стотинки за разговор от 3 минути до Габрово, през мрежата на БТК. Къде е логиката и аз незнам. Но си мисля, че ако имах нужните познания и средства - вероятно съвсем бих от*бала домашния си телефон за сметка на разговорите през Интернет.
Whatever..

Успях да насмогна и на работата си. Лошото е, че тъкмо пооправих нещата и ето че идва нов месец, съответно нови фактури за обработка, нови поръчки, нови главоболия с чужбина, нови складови наличности и миниревизии... Мъкаааа! Искам да е август вече;) Наумила съм си след 15-20 да излизам в отпуск и да намина малко по морето. Дано не ми се провалят плановете де;)

:)

Чух го!
Разгеле! Добре е тоя ГЗ! Позна ме на секундата, в която казах "Добро утро, търся Иво". Последва едно "Аз съм бе сисок", придружено със смях. Беше сънен. Имах късмета да го хвана в единствения му ден, в който отива на работа в 11ч., иначе точно в 7 (колкото беше когато му звъннах) изчезвал от квартирата. И въпреки че прекъснах съня му, беше осезаемо доволен, че ме чува. Каза, че за момента е добре, скапвали ги от работа още от деня на пристигането им там. Очаква всеки момент да сменят квартирата си. Леко притеснен е, че вероятно ще го набутат във Вашингтон, вместо в Арлингтън, което било нещо като предградие на Вашингтон. Съответно във центъра на столицата на САЩ цените на квартирите били безбожни... "Копеле, ако наистина се наложи да съм във Вашингтон, вместо тук, да знаеш, че все едно сам съм си го начукал, ама много здраво...".
Освен това ми каза, че сестра му си падала по мен хахахахах! И майка му! хахахаха!
В общи линии се кротнах и аз, седнах си на дупето вече спокойна...
Изцъклих се като мернах някаква цена на БТК за разговор с продължителност от 1 минута до САЩ за 3 000 лв. ... Дали наистина е така? Ако е така, май е редно да си търся нова работа, мда... Някой да има идея относно цени на такива разговори?

Бата мата! ;)

"Коооопеелеееееее, баси деня!" - лаф на лапето.
Докато всичко вървеше на криво - изведнъж нещата някак си се наредиха.
Чух се с Михаела, сестрата на Иво. Ок бил, днес се обадил. От два дни бил на бачкане... Първия път не звучал много добре, но за сметка на това днес бил ОК. Живеел в някакъв апартамент, временно настанен е, с още 4 момчета. До края на следващата седмица би трябвало да го преместят в нещо по-голямо и ще бъдат 6 човека под един покрив. За момента нямал достъп до нет, затова и било това затишие. Довечера се разбрахме да и звънна у тях и да ми продиктува домашния (временен) и служебния му телефон... Живот и здраве утре по това време се надявам да успеем да се чуем, стига да не оплета часовите разлики (и да не се наложи да ме псува наум).

Малко след това се чух и със zlatkata, хехе. Всичко си е ток и жица...
Turn the page.
Дано и утрешния ден ме зарадва с нещо добро... Бе не спирам да съм негативно настроена, незнам защо... А до сега 6-тото ми чувство никога не ме е лъгало. Силно се надявам този път да ме лъже... Мда!

Току що успях да се скарам и със zlatkata. Перфектнo :( Даже игнор си изпросих... За пръв път някой ме игнорира... Определено има тръпка.
Абе...
"Ще взема да се гръмна с патрони за глиган...."
Fuck that shit!

Бля :(

Отметнах част от работата, която ми се беше струпала от миналата седмица. Тези 3 дни отпуск в момента ми излизат през носа. Чакат ме куп оферти, служебната ни поща е зарината от мейли, на които трябва да се отговори, имам 2 договора за оформяне, една пратка, която чака обмитяването си... На всичкото отгоре поръчката, която оформях с Bridgestone не е помръднала и все едно трябва да се почва от нулата... Гадничко!

Има какво да се върши и какво да се желае, ама нещо не мога да се мобилизирам. Иде ми да си хвана гза в шепички и да го занеса някъде доста далеко, където телефона ми няма покритие, няма радио, няма телевизия, няма нет, има само 5-6 старци... Превръщам се в асоциален тип човек, който не понася цивилизацията. Особено последните 4-5 дни.

От към Иво продължава да е мъгливо. Ни вест, ни кост... нищичко. естествено вече съм на фаза, че му се е случило нещо неприятно.

Простотии...

Ден четвърти

Замина.
Не че имаше начин това да се размине. Миналия вторник пристигнах в София за пръв път без грам желание. Повода по който бях там ме побъркваше. Побърках и Фения, за което искренно съжалявам... не бях никак добра компания през изминалите дни, sorry Fenia;(

Почти целия ден в сряда бяхме заедно. Не бяхме весели... усмихвахме се нервно и се чудихме как да заобикаляме темата, която ни вълнуваше. Разделихме се късния следобед. Успях да се видя с Каспи, да сдухам и него... След товa се събрахме с кака ми, Манчо, Охи и Иво в "Уго", хем да се видим, хем да хапнем. Не се вписах в тайфата нещо... Седях, мълчах, гледах умно и в главата ми не спираше да се върти мисълта, че след 24 часа Иво няма да е в България.

Четвъртъка мина спокойно - отново се видях с Каспи, помотах се с Охи, ходих и до мамчето...Към 22ч. се ориентирах към гетото на "Дружба 2". Събрахме се пак с Охи и Иво,мотахме се по улиците, избеснях когато решиха, че 3 часа е удачно време за напушване. Както и да е... Към 4 се засилихме към летището и някъде по пътя се загуби желязната ми нагласа. Беше подтискащо. И тъпо. И не беше честно мамка му! В момента в който го викнаха на "Check in" и в момента в който му видях гърба с раницата се почна рев... ама като за световно. И така до днес.

Тъп пост стана. Не знам как да изкарам това, което чувствам навън... Смахнатото е, че все още нямам никаква идея дали този човек е добре, дали нещата са нормални. Чух го само като пристигна и толкова. От тогава до сега - затишие. И се побърквам.
Мамка му как мразя промени... и как мразя неизвестното... и... уф! :(

DEADLINE ----------------

Хроника (малка).

Откъде да започна...
Изключително напрегната седмица беше (и тази се очертава такава). Казах, т.е. напомних, че няма да идвам на работа идните сряда, четвъртък и петък и... настъпи лудница. Започна се една луда кореспонденция с Bridgestone и Vortex с поредните поръчки за гуми и двигатели. Естествено нещата не стават за един ден. Шефа ми е пред нервна криза, тъй като не сме получили все още проформи фактури, за да пристъпим към заплащането им, да не говорим за организацията на транспорта на стоките от Швейцария и Италия до тук. Имам гадното усещане, че до вторник няма да се приключи с бумащината около тези неща и... дано не се оказвам права, ама в София ще се окажа вързана за нечий компютър (този на Иво или този на вечнозеленото)и нервно следяща развитието на тези чудесии... И като си помисля, че след получаването на проформата и след осъществяването на заплащането следва чакане от поне един ден за получаването на номер на товара, без който никой не може да изкара стоката си от складовете на двете фирми... :( Тъпотии...
В петък си хванах вечерния влак и към 23ч си бях в Габрово... Трябваше да си ида - правихме помен половин година от смъртта на дядо... Не мога да разбера що за обичай е това на погребение или на помен да се прави трапеза, хората да сядат на маса, да ядат и да пият, да се веселят... Не го разбирам това... Събират се, палят свещи за "Бог да прости" (Господ е шибаняк! Ако изобщо го има...), след това ядат и пият. Отвратително е... Отделно дето едвам си сдържам нервите в тези моменти.
В събота се чух с Охи. Поредната лоша новина - зле е. Половината му бял дроб не се вижда на снимките. Астматичните пристъпи пак са се появили (а не го бяха тормозили цели 6 години). Едновременно ми е жал и ме е яд на него. На всичкото отгоре се инати и не иска да влиза в болница, а хората са му казали, че е наложително. Отделно дето и той се е спекъл заради заминаването на Иво. Та те са отраснали заедно. Трудно му е да си представи, че няма да го вижда за повече от 2-3 дни...
При мен като цяло периода се очертава свръх ревлив. На два пъти се хващам как като си мисля за изпращането и очите ми се пълнят... Незнам какво ще е на 17. Най-много да наводня аерогарата. Ето, пак...
Too late for all :(

Умрял ден.

От около 20 минути въртя 4 песни на Bran Van 3000 и си припомням доброто старо време...Между другото музиката им ми действа приспивно;)

Ужасен, безкрайно дълъг ден, изпълнен със скука! Единственото ми излизане беше уж за да раходя кучето, в последствие това изкарване на Стифлър прерастна в бира с картофки и сладък разговор за около 2 часа. Преди и след бирата с картофки - помайване, въртене, проклинане на неделния скучен ден...

И остават само 12 дни! Мрън.