My blog has moved! Redirecting…

You should be automatically redirected. If not, visit SISKATA.NET and update your bookmarks.

27 май 2006

Давя се

Пак съм в дълбоката вода, оная от която най-много ме е страх. Защото не мога да плувам, наистина. Стигне ли ми до гушата и започвам да се давя.
И сега се давя. Отвратително усещане за безнадеждност, отчаяние и паника - 3 в едно - неочаквано "добра" комбинация...
Малкото камъче обръща каручката - така е. Една дума. Само една. Казана от "правилния" човек. Една дума ме засилва към дъното "като стой та гледай". Била съм силна - айде бе... не искам да съм силна! Вече не искам!

И се сриваш. За много време. Тръгваш право надолу и чакаш дъното. И се опитваш да си оптимист, защото знаеш, че когато стигнеш до дъното имаш един единствен път - нагоре...
Прашно е всичко в нас! Прекалено много химия... Прекалено много прахоляк има по ония тайни кътове с натрупани в тях спомени... Честна дума, понякога искам да изтрия всичко това от главата си! Искам да не съм познавала... Искам да съм имала нормален и скучен живот, в спокойно семейство и всичко да ми е било "цветя и рози".
...Толкова много ми липсва ;(

Досадна. Отегчителна. Параноичка.
Знаете ли колко боли понякога. От безпомощност. И от това, че думите, които някой отсреща ви подава са самата истина. А не искате да е така!
Хванала съм се в работата си като удавник за сламка. Искам да си изхабя батериите там и да знам, че когато се прибера у нас, или пък когато се мотая по улиците безцелно, или пък просто имам 5 свободни минути - няма да "го" мисля. Пустите му и батерии не свършват и това е. Днес е събота а аз се чудя как да се завлека към офиса, за да върша нещо... Да ангажирам глупавата си глава с нещо градивно. А не с нещо... минало.

Отделно дето съм пълен идиот, щом вярвам, че някога нещо може да се промени. Дрън-дрън...
И колко ги мразя тия моменти...
Кутията цигари не ми стига за една вечер. Гърлото ме стяга. Очите ми се пълнят. Ръцете ми треперят.
Давя се. Метни ми един надуваем пояс, моля те.

20 май 2006

Suffer

Gone.
Ненавиждам летище София.

***

Вчера около 22.30 бях вече в София. Иво ме чакаше на Плиска, пушихме по цигара докато се освестя от пътуването, след това отпрашихме към Дружба - у тях ни чакаше маса - както си му е реда...

След това часовете между 23.30 и 14.00 на днешния ден се сливат в едно. Почти не спахме. Нощта беше доста интересна... странна... и объркваща ме. Но много хубава! Друг е въпроса, че за пореден път главата ми е зарината с глупави и безполезни мисли. Стари мисли - минавали са и преди през ума ми. И винаги ми се е искало те да станат пак реалност... Отнесох се. снощи се разклати леко поредната "основа", която положих преди около 4 години. По-важното е, че все пак удържах фронта.

Деня настъпи бързо.
Лека лудница около събирането на багажа...
Множество цигари и опити за подреждане на мисли...
Откъснати изречения, които скоро няма да забравя и дълго ще преосмислям...
Скрити сълзи...

Знам, че трябваше да замине.
Знам, че е за негово добро.
Знам, че ще се върне още по-зрял.
Знам всичко това.
Донякъде успях да се владея на летището. Когато усетих, че нещата излизат извън контрол и сълзите прекалено много напират - точно тогава Злати трябваше също да вдига гълъбите. Пред Ивоса нещата минаха в допустими граници, ама след това... не пропуснах да се нарева като магаре. Очите ми са още подути, от време на време ми се разтреперва брадичката и сълзите напират... И това е цял ден. Кипариса пак беше с наводнена спалня от мен.
Мразя неизвестното - мразя да съм в неведение за неща, които ме интересуват. Мразя да чувствам някаква заплаха. Мразя да съм на хиляди километри от човек, който по един или друг начин е бръкнал в душицата ми. И да знам, че каквото и да стане - аз съм (почти) с вързани ръце... Мразя я тая несигурност.
И след като и днес на няколко пъти ми се зададе въпроса "Защо плачеш де? Какво толкова...?" - отговора ми е простичък - мъчно ми е. Когато ми е мъчно - плача. Логично е да ми е мъчно за някой, който знам че няма да видя в близките 5 месеца.

Късния следобед мина под ръководството на Злат - ходихме до конната база, след това у тях на спагети. Между подсмърчанията ми тогава се чу познатата мелодия от "Ну погоди" - разнасяше се от GSM-а ми. Погледнах името на дисплея и леко подскочих - Иво, на секундата зацепих, че телефона му е вече в майка му... "Силве, Иво се обади и помоли да ти предадем и на теб, че е кацнал в Париж и се е настанил в "Формула", няма страшно с тия 17 часа престой. Каза че е добре."
Утре, около 19.30 - 20.00 трябва вече да е кацнал във Вашингтон. Та до утре пак ще сме на тръни...

Имам гадното усещане, че попадам в оня омагьосан кръг от миналата година.
Имам обаче и алтернатива на безумните мисли и притеснения, и тя е - ЗАРАВЯНЕ в работата. Колкото повече - толкова по-малко ще имам време да разсъждавам по така или иначе изгубени каузи. Понякога съжалявам, че познавам този човек и че той е един от малкото, които са се набутали под кожата ми и за които бих направила много. И след това автоматично осъзнавам, че аз нямаше да съм това, което съм в момента ако не го познавах. Яд ме е просто, че трябва да има дълга раздяла :(

Мразя разделите!
Стискам му палци да е ОК и да се справи!

16 май 2006

Голямо "БЛАГОДАРЯ"


Няма да пропусна и тук да благодара на Ивоса и Кипариса за даряването на кръв в полза на напълно непознат за тях човек. Дадоха шанс на човешки живот. За да ги убедя ми беше достатъчно да поговоря с тях по-малко от минута по телефоните. Даже думата "убедя" тук е пресилена - не се стигна до убеждаване, беше ми нужен едноминутен телефонен разговор с двамата поотделно - колкото да задам въпрос и да получа "ок" от тяхна страна.

Иска ми се хората, които удрят по едно рамо на подобен зов за помощ да са много... и да не мислят материално. И нещата да стават бързо. И да не се налагат много-много обяснения - просто завъртане на телефон, уговорка за час на "акцията", записване на данните на нуждаещия се и толкова.

А в този конкретен случай съм сигурна, че едно простичко "благодаря" им стига на моите двама герои на деня.
Кипариса преодоля своя страх от "лелки в престилки" ;)
А Иво е герой с ранното си ставане днес - нещо НЕтипично за него (неслучайно често го сравнявам със сънливия ленивец Сид от Ice Age) хехе ;)

****

Петък наближава... за събота не искам и да си помислям ;(
Брррр, студено ми е.

14 май 2006

Days Go By

Нещо много разредих писането тук. Честна дума, не искам да занемарявам това място, а май така се получава ;(
Не че нямам какво да описвам - имам и още как! Всеки ден е различен от предходния, но взема ли да пиша - ще трябва да е само за работа... а малцина обичат да говорят за работа. Отделно дето просто нямам никакво излишно време - наистина!
Ето защо последния месец пускам по един постинг всеки уикенд.

***

Изминалата седмица беше едновременно и добра, и лоша. Имаше леки търкания, леки изпускания на нерви, малко "театрални" сцени... но това мина. Надявам се съвсем да утихне - никак не е приятно да се чувстваш така, сякаш някой нон стоп следи за твоя издънка - изнервящо е. Появиха се нови малки проблемчета, с които обаче се преборих... Хубавото е, че и част от "лошите" клиенти започнаха да вършат това, което се иска от тях. Е, за сметка на това има 2-3 които просто не виждам как по нормален начин ще преборим ;(
Имаме и похвала: обявиха ни за "Най-град" в състезанието между офисите за седмицата.
"Кой сега е номеер еднооооо... " ...нали го помните парчето на Бичето ;р

***

За последните няколко дни Дени, Тоне и Линна, 3те независимо една от друга (те дори не се познават помежду си) ми казаха едно и също нещо - откак съм започнала новата работа съм била спряла да мрънкам. Спряла съм да си бия главата над безмислени въпроси, спряла съм да си слагам на душата разни ядове. Изобщо била съм станала друг човек. Хм... прави са. Не мога да им опонирам - истина е, че с това лудо ежедневие просто няма място за допълнителни мисли. Не че си нямам грижи - имам си, ама на фона на всичко останало вече ми изглеждат супер малки и някак си не им обръщам внимание.

И все пак се наблюдава леко нервничене - 20 май наближава. След 6 дни ще наритаме Иво към USA, а мен пак леко ме тресе параноя. Отделно дето от много умуване в крайна сметка все още нищичко не съм му взела (знам, че съм несериозна Линна!)...
От друга страна обаче ми е и хубаво - смея да твърдя, че доста време не можехме да контактуваме нормално - все някоя нишка се късаше и все ритвахме канчето. Сега е някак си по-друго, искам да кажа, че всичко е по-спокойно. Пак натрупах много "топли" спомени, приятни моменти, които винаги са добре дошли обратно...
Ще ми липсва много. Успокоявам се с това, че миналата година контактите ни докато беше там бяха много по-чести отколкото когато си беше в България. Вероятно и сега ще е така. Още повече, че се улесних тотално с Мрежата фоун - там сметката си я зареждам или по банков път или директно в офиса им в Стара Загора, качеството на разговорите е добро, цената също ме устройва идеално. Другото, което ще пробвам е ТОВА - препоръча ми го Радо, пробвал го е с Израел и бачкало... аз пък го пробвах с някакъв номер на някой от хотелите, в които миналата година бачкаше Иво (не помня на кой от всичките... намерих някакъв изостанал номер и непочистен от телефонния бележник на мобилния ми) - вдигнаха ми... чувахме се... напълно безплатно :D Кофти е, че има лимит от 15 минути на ден, ама като за без пари - толкоз!

Мдаам... Няма да ми давате да се сривам, ей! Вие си знаете кои сте... Видите ли ме срината - за нищо на света не ми съчувствайте - по скоро ми се изсмейте, за да се стегна - мразя да ми се смеят, затова съм сигурна, че този прийом ще подейства!

***

Имам и някаква предварителна програма за юни - на 23 ще посрещаме Фръцлата, най-после се завръща от Лондон ... то нейното ще е цяла епопея! Чудя се дали да не я наричам вече "мома англичанка" ;) После и на Джулай морнинг мисля да се класирам... ;) Интересно се очертава.

***

Търся си някой, желаещ да гледа "Светкавици!" - от режисьора на "Когато порастна ще стана Кенгуру". Гледам, че го дават в нашия град и ако до 2 дни някой не прояви желание да се замъкне с мен на кино - ще си го зяпам сама. Знаааам, знаааам, че не можете да ме траете с тая моя мания по "балканско кино", ама... нали... Както и да е - не ми се ходи сама, та ако има желаещи - сега е момента да споделят!
Кипариса вече съм я предупредила, че на 20 май, след като изпратя Иво, вечерта ще я тормозя с гледането на "Балканкан" в Арена! И тя понеже е добър човек - ще дойде с мен ;р А аз ще и купя един LZ от благодарност ;)
Сетих се за една култова реплика от "Когато порастна, ще стана кенгуру" - репликата е на млад и шашав безделник, който по-цял ден си виси на покрива на една сграда и заедно с приятеля си се налива с бира, а с тази реплика дава обяснение за нежеланието си да работи - "Не разбираш ли, че тук съм най-рентабилен. Нямам приходи, нямам и разходи." ;))

***

Тази снимка тук е снимана скоро и аз много си я харесвам! И преди някой да се метне да ми обяснява колко непрофесионално е направена - аз и не претендирам за това. Просто ми харесва крайния резултат:


***
Уф, ще се побъркам с тия страхове, дето се събуждат отново ;(
Чакам някой, който никога няма да дойде.
И аз знам това.

07 май 2006

Reloaded

Блаженно съм се размазала във фотьойла си и се опитвам да подредя изминалите събития хронологически. Нещо не ми се отдава... Както и да е.
Мотото за миналата седмицa: Работа, работа и пак работа! Офиса започва да ми става любимо място за обитание, втори дом :) Незнам дали е добре или не е, но усещам как се отдавам на работата си. Търся спасението си в нея... и сякаш го намирам.
Получих и първата си заплата. Коментара ми е просто: "WOW".

А колко уморена се чувствах не е истина - буквално бях смазана. Имах отчайваща нужда да се видя с хората, които ме зареждат. Отделно дето хлапето имаше имен ден и си намерих и повод, по който да се окажа в София на Гергьовден.

***

В петък вече ме обземаше онова приятно чувство за скорошни весели емоции. До последно не ми беше ясно в колко часа ще пътувам. Кипариса предната вечер ме беше зарадвала с възможността евентуално да се видя с част от колегите от софийския офис. Споделих това с Цвет, който пък реши да пътува с мен до София - да се види и той с тези хора, после да си продължи към Враца.

В момента, в който слезнах на софийската автогара - към 21.00 - 21.30 ч. първото което направих беше да вдишам звучно и да кажа гласно "Мммммм, мръсен софийски въздух! Леле, как ми липсваше!" ;) Цвет каза, че съм станала друг човек от момента, в който съм стъпила на софийска земя ;) От там се метнахме на едно такси и запрашихме директно към ресторанта, в който се бяха събрали хората (няма да обяснявам как точно се добрахме до там - това е друга тема). На мен лично ми беше много весело - по-голямата част от хората ми бяха познати, разказваха се разни смешни истории... Вечерта завърши към 1.00, докато мина през банята и докато се наканя да си легна - стана 2.00. Спах до 10.00, което е събитие за сомнамбул като мен!
До обед течеше приготовление по дроб-сърма, около обед се сяха рози и теменужка... Следобед към 4 трябваше да се видя с Иво (който естествено закъсня)... Обиколих "Хеликон" - този който е на 3 нива. Набелязах си поне 5 книги, но когато попитах за "Зеленият път" на Стивън Кинг ми казаха, че в момента е изчерпан. Почнаха да ми обясняват за някаква книжарница на бул. "Сливница", но имайки предвид, че аз не съм от София - можех само да ги гледам умно, да вдигна рамене и да кажа "Ама... нямам идея как да стигна до там и къде е тая книжарница, за която ми говорите". Излезнах провесила нос.
Бутнах си слушалките в ушите и се понесох към "Моста на влюбените" (що за име!) до НДК - мнооого обичам да вися там. Винаги когато имам бита среща с хлапето или Иво - отивам там и си кисна, защото знам, че тия двамата просто няма начин да дойдат навреме. Ако все пак някога това се случи - обещавам да почерпя по тоя повод!
В крайна сметка се занесохме в "Грифис", пихме по малко, бъбрихме си за разни неща - къде приятни, къде не...
После изникна идеята да мина да си взема част от багажа от Кипариса и да се изтърсим у хлапето. По пътя имаше солидно количество простеене... Бяхме оплели много гадно плановете на няколко човека, за което наистина много съжалявам :(

Вечерта (и нощта) завърши у именника - на баница с пепси... Бях тотално изтрещяла... Оставих две малки рани върху нечия ръка :D, ама и той не ми остана длъжен - след толкова стискане и боричкане сега ме болят и двете китки, нещо ми е зор писането в момента...

***

Сега седя и си мисля над част от нещата, за които говорихме в "Грифис" с моето другарче... Задавам си въпроса дали това, че съм се вкопчила и отдала изцяло на работата си означава, че съм самотник, който просто няма върху какво да се съсредоточи и сам замазва очите си с нещо... Чудя се дали е нормално един професионален успех да те топли достатъчно, че да не ти е нужна чужда топлина... Или поне да не искаш да си го признаеш.
По повод и на нещо друго казано-недоизказано - грешно ли е човек да се доверява на 6тото си чувство и да е убеден, че първото впечатление в 95% от случаите се оказва правилно?!? При мен 6тото чувство винаги е било водещо...
Какво е да си победител в дадена игра? 1 гол стига ли или спортната злоба става неуправляема... При мен ако първия отбелязан гол е в моя полза - то той е бил достатъчен, за да загубя интерес към играта... и достатъчен, за да се докажа на себе си и на противника си. Какъв трябва да е ответния удар, когато някой си играе с нечии чувства? Не е ли достатъчно просто да го заявиш в прав текст и да приключиш... или от чисто любопитство и от стремеж за доказване (незнайно пред какво) се търсят и други начини за отбелязване на гол...
И ако някога си се опарил от нещо - нормално ли е след това да подхождаш към всеки с недоверие и да е нужно наистина много време, за да падне преградата и да не се чувстваш като потенциална плячка, като дивеч, който трябва някак си да се опази...
Хваща ме параноя май. Имам чувството че някаква малка част от вътрешните ми устои яко се разклати в "Грифис" ...
Несигурно ми е... И ми изникват още и още въпроси.

Нормално ли е да се опитваш да ковеш желязото в себе си... и в крайна сметка в разговор като онзи с Иво да усетиш колко слаби места си пропуснал в обработката... Осъзнавам, че имам още мнооого работа над себе си.

Осъзнавам и че след две седмици по това време сигурно ще пиша поредния сдухан пост... Признавам си, че наистина много ще ми липсва когато замине за САЩ... хубавото е, че пак ще се върне по-зрял...
И пак ми стана едно такова сълзливо, %$#^%$^$!

***

На мен всъщност ми е супер спокойно в момента... и малко тъжно - признавам си. Не исках да излиза толкова скучен и сив постинг - искаше ми се да предам усещането за "презареждането" ми, ама нещо не се справих май ... акцента падна върху друго...
Както и да е - поредно слабо (пропуснато) място.

А може би Чефо е прав :(

***

P.S. А, да! Как щях да забравя - Fenia намери книжката "Зеления път" в кино Арена. Днес си я взех и съм невероятно доволна! Има да подсмърчам докато я чета. Сега остава да се намери от някъде и "Изкуплението Шоушенк"...

А на кака ми искам да кажа само, че изненадата по телефона беше мнооого приятна!
И... мда, за вечерта на 19 ще трябва да измислим някоя дивотия...

За приспиване - Godsmack - Sick Of Life.mp3
Странно - пак ме е избило на "твърда" музика... От това не излиза нищо добро в повечето случаи.

А ето и двама симпатяги, които снимах на връщане: