:) :(

Луда седмица, предвид, че дори не бяха 5 работни дни, а само 4. Но беше най-добрата за мен откъм работа - 26 одобрени договора! Изпреварихме останалите офиси из страната, направо ги отнесохме... Равносметката към края на втория месец на офиса е 170 активни договора, 10 успешно приключени и (не може без гадости!) 5 "проблемни клиента". Тия последните 5 ме стряскат малко, но мисля, че с 4 от тях ще се преборя - ще ги ям с парцалите... не че една седмица не ги ям вече. Има обаче един който нещо се дърпа и ме плаши... Ако нямахме етичен кодекс - сигурно щях да го ритам и псувам всеки път, в който ми попаднеше пред очите. Whatever...
Уморена съм, ама много. Последните 3 дни се прибирам в дома си след 22-23ч. Да не говорим, че вече буквално "спях в движение" - пренатоварването си казваше думата.
Отпаднало ми е, обаче едно такова приятно - струваха си усилията, струваше си стоенето до никое време в офиса, струваха си всичките доклади и отчети които написах.

Силно се надявам да продължава да е така - нямам време за замисляне, нямам време за моите си грижи, нямам време за излишно товарещи ме разговори.

****

В четвъртък вечер бях намерила време за разговор, който приключи катастрофално. За пореден път бях разбрана погрешно, пак получих своеобразен шамар през лицето. Пак от човек, който прекрасно знаеше, че ще ме заболи и ще се впрегна. На него винаги се впрягам. Не мога да разбера как хора, които твърдят, че ме познават и знаят от какво би ме заболяло и от какво бих се разсмяла - съвсем умишлено ми хвърлят камъни в градината. И то само защото съм дала воля на тревогата си. Повече няма да го правя! А същият този човек неотдавна, в една бирария, очи в очи ми обясняваше как се превръщам в "затворен" човек, който не говори за себе си и не проявявал емоции. Сега като ги проявих какво спечелих? Лайна!
"dgd!" - ето това е нещото, което може да ме изкара от релси.

И после все ще се намери някой, който да ми обяснява, че не трябвало да се крия и не трябвало да се правя на "мъж"... Айде няма нужда.

When will we sing a new song... (P.O.D.)

Христос воСкресе!
(Дали?)

В навечерието на Великден братовчед ми ме задърпа с думите "Како, хайде с нас - ще ходим да обикаляме църквата в полунощ. Ако не ти угасне свещта после - ще ти се сбъдне желание." Без да се замисля казах само "Не ме занимавай с глупости" и се затворих в стаята си. Ще се сбъднело желанието ми... Нищо на света не е в състояние да сбъдне желанието ми... Замислих се от кога не съм влизала в църква с вяра, откога не съм търсила каквото и да било успокоение в света обител... Откога не съм палила свещ за самата себе си. Преди повече от 3 години се зарекох никога кракът ми да не стъпи в на такова място. Тогава и спрях да вярвам, спрях да паля свещички за здравето на приятели и семейство. Преди година запалих свещ с надеждата, че ако аз не вярвам - то човека за който я паля е вярващ и ... това някак ще му помогне. Не съм сигурна, че беше от полза. Тази година, на 12 март пак минах и запалих... Пак не беше за мен, беше за човек, който вярва, че там горе има някой и този някой го обича. Нямам идея дали е случайност или не - но и двата пъти мислената молба, която изрекох се сбъдна. Едва ли някога ще забравя деня, в който реших, че нямам работа в храма. И датата помня - 11 август. Това беше преломния момент, в който реших, че нямам никаква полза да съм добра; че е глупаво когато ме ударят по едната страна - да обърна и другата; че е безкрайно утопично да вярвам, че ако правя добро - ще срещам добро. До тогава вярвах, че Онзи някак си успява да ме чуе.
Продължавам да не вярвам, че Онзи отгоре има някакви симпатии към мен. За тези 3 години съм влизала 2 пъти в черква. Не се прекръствам на входа, пред олтара, не излизам с гръб към изхода и с лице към олтара. Не се застоявам и секунда пред горящата свещ - просто паля, поставям в свободно място на свещника и излизам. Едва ли не на бегом.
Не съм вярваща. Може би никога не съм била - щом толкова лесно сложих чертата. Ако за секунда допусна, че Онзи го има - то несъмнено аз съм най-омразното му същество.

Започнах да вярвам само на неща, които виждам, докосвам или поне чувам. Спрях да разчитам вечно на нечия помощ, спрях да търся опора в някой/нещо, спрях да се "изповядвам" пред хората, спрях да разчитам на "другия". Разбих целия си свят на малки парчета - сама го сторих. Разбих го на хиляди парченца - като счупено огледало. След това започнах да го събирам наново, с нови части, с нови ценности. Целта беше да създам едно ново АЗ. Донякъде се имам за успяла в това начинание.
Като си помисля само - от 9-10 клас постоянно се боря с нещо, постоянно се уча да се оправям сама. Никога не съм имала перфектното семейство. В общи линии отговорите на повечето ми питанки към родителските ми тела са се свеждали до: "Незнам!" или "Оправяй се, нямам време." Не си спомням от 10 клас до момента някога да съм търсела опора в тях... или да съм искала пари за каквото и да било. Оправях се. Сега си мисля, че трябва да съм им благодарна за това - кой знае в противен случай какво разглезено човече щях да съм. От друга страна винаги когато чуя как някой от приятелите ми се опира на родителско рамо и някак си ми става кухо отвътре. Сравнявам неволно нещата и в главата ми изникват думите "Искам и аз така"...

Тия дни си направих едно кратко пътуване във времето. Припомних си обезобразеното ми лице преди повече от 16 години... припомних си първата свита "цигара"... припомних си чупенето на лампи в училище... припомних си обръснатата ми глава - направих го на инат, напук на майка ми... припомних си кандидатстването... припомних си лекотата, с която избрах да уча във Велико Търново пред София и Пловдив - единствената причина беше, че до Търново се пътуваше най-дълго (до София се стига за 2-3 часа, до Пловдив - за час и половина, а до Търново - поне 3-4 часа)...
Припомних си времето, в което се намирах между реалност и илюзия. Изкуствено създадена реалност, в която живеех и се чувствах добре, дяволски добре... припомих си хора, останали далеко в миналото ми, малка част от които вече ги няма на този свят... припомних си как бях на път да се откажа на финала на ученето ми... припомних си дъното. Всичко това си седеше заключено.
Припомих си яростта в очите на човек, който почти не ме познаваше, виждаше ме за 2ри път... и шамара... и подадената ръка (макар тогава да не осъзнавах, че е така)... и Плевен... и кошмарните 2 седмици.
Припомних си и друга любов/омраза, с която се сблъсках и без която сега със сигурност нямаше да съм това, което съм. Склонна съм да твърдя, че именно тази любов/омраза ме промени най-много. Припомних си много думи, жестове, викове, сълзи, усмивки...
Сетих се и за хлапето, което винаги успява да ме разсмее, веднага след това се сетих и за първия и единствен път, в който то ми гостува тук... Сетих се сълзите му.
Сетих се и за нечии други сълзи, които съм виждала. И в двата случая причината беше една. Сетих се за собствените си прехапани устни и премрежен поглед в стремежа си да съм силна и да не се разплача и аз.
Сетих се за един упорит гз, който прекрасно знаеше от какво имам нужда и се опитваше да налее мозък в главата ми - уви, безуспешно ;) А и самият той не беше толкова разумен... колкото е сега!
Сетих се и за четири жени, които някак си успяха да ми бръкнат в душата и да останат там. Едната вечно заета и вечно нямаща време за никой, на която уж се сърдя вечно за нещо, но винаги ми минава като я видя. Другата - точно обратното - когато ми е било нужно внимание, съвет или услуга - съм го намирала именно от нея и то съвсем безвъзмездно, без за секунда да съм се почувствала като натрапник. Третата е една откачена "майна", която се опитва да облагородява софиянци, за нея просто нямам думи - мисля, че тя е човека, който най-често ми е бърсал сълзите от муцуната (аз наистина не съм добра гледка, когато се разсополивя). Четвъртата е работохоличка, влюбена е в работата си и в упорития гз, който споменах по-горе. И тя като втората винаги е намирала време за мен и никога не ме е карала да се чувствам като досадник...
Припомних си и куп други "ключови моменти" от последните 6-7-8 години...
Сетих се и как тръгвайки си от София всеки път плача - в началото от болка и неразбиране, след това от липсата, която изпитвах в момента в който се разделях със скъпи за мен хора. И до ден днешен в момента, в който се кача на автобуса и наоколо няма познати, които да ме видят - правя точно това - прехапвам устни и се опитвам да спра сълзите си.
Спомних си и какъв рев падна миналата година, когато изпращахме Иво.
Преди не ме беше срам от сълзи - мислех си, че няма нищо по-нормално от това да изразяваш емоция.
Сега ме е страх.
Страх ме е да изкарам емоциите си на показ.
Страх ме е да не се окажа нестабилна опора.
Страх ме е да не се окажа слаба за някой, който ме има за силна.
Страх ме е да не разбия пак на хиляди парчета онова ново АЗ, което започнах да градя преди 3 години.
Или пък... ме е страх да не нараня по някакъв начин гордостта си.

Давам си сметка, че имам моменти от миналото си, в които съм безнадеждно... влюбена.

На Великден възкресих куп спомени. Накрая пак ме изби на рев.
Отидох на гробищата на село, при дядо си... някога си мечтаех баща ми да е като него. Запалих и цигара... после още една... и още една. Седнах на земята, загледах се в паметника със снимката, премрежи ми се погледа и се наревах като за последно.
Понякога и аз се чувствам малка и слаба. Но просто не искам да занимавам никой със себе си.


P.S. Чефо, сега се надявам да си ме разбрал.

20.04.2006

My soul is alive, and so are you
Helps when trying to pass the time, it ain't easy without you
As long as I can try, I'll make it through
But it might take awhile, believe me if you only knew

If you, If you, Could see Me Now
(Then you'd understand who I really am)
If only you, If you, Could see Me Now
(You never questioned me, if you could only see)
*P.O.D. - If you could see me now

Нищо и никаква дата, нали.
А за мен започва обратното броене :( Страх ме е от финала... след месец.

****
Нещо никакво го няма настроението ми, отиде по дяволите. Преди малко се усетих как съм на път да ревна ей така, както съм си сама и никой нищо не ми е казал. Изби ме на рев... преглътнах сълзите, но се разочаровах... от себе си. Защото това преди малко бе признак на слабост.

Събрала съм си парцалките в раницата - утре се пренасям в гори тилилейски за 3 дни. Ще боядисвам яйца... ще ближа рани... ще чета книжка...


****
For all it's worth, I keep on searching for my piece of mind.
I'll stay On The Grind, I do this all the time.

Днес пак ходих да блъскам по боксовата круша. Не разбирам какво става с мен и защо ме избива на агресия (засега само към боксовата круша, не към хора)...

И съвсем между другото в момета се чудя дали е добра идея да остана да спя в офиса, мдааа... Няма смисъл да си ходя и в 8.30 пак да съм на линия тук.

****
Утре към България ще пътува Никола - това сигурно е единствения български фотограф, чийто блог прави стабилна цифра уникални посещения на ден. Стискам му палци за визата и на него ;) Живот и здраве - може и за бира да остане време...

ФРЪЦЛАТА си идва на 23 юни. Алелуя, взе визата! (тук е момента за едно мощно "ЯХУУУУУУУУУУУ!")


Някои заминават... :(
Други си идват... :)
А аз съм като пътен знак, който посреща и изпраща...

Не е истина как МРАЗЯ софийското летище, честно!

Какво се прави ако...

Сигурно половин година не бях слушала у нас Lenny Kravitz. Сега пак не си го пуснах аз, плеъра просто го завъртя... След него се чуха началните акорди на Limp Bizkit - Behind Blue Eyes. И смених директорията (btw ползвам 1by1). Нещо сълзливо ми става като слушам подобни парчета - то само заглавията като прочета и ми стига - Again, I belong to you, а на Behind blue eyes няма как да не се сетя за припева (и за "Готика"!). Аз желЕзна ли съм или да? И какъв винкел ще съм, ако някакви си песнички ми бъркат в здравенцето и ме карат да оприличавам частици от себе си с частици от текстовете.
По тоя повод се сетих за Свилена - живеехме заедно в Търново. Сви беше невероятно готин човек! Обаче незнайно защо просто не и вървеше с момчетата - все някакви драми ставаха (ооо, далеч по-големи от моите! Линна, знам че се смееш в момента! Ма си трай! Да не съм видяла твой коментар!). Та тази моя съкафезничка имаше период, в който не си подаваше нослето навън, не излизаше с приятели, за лекции и упражнения да не говорим. Сви си седеше в квартирата, запълваше времето си с готвене, чистене и (!!!!) сапунки. В един момент взе да вижда по една своя връзка във всяка от сапунките, които гледаше. А те (сериалите) не бяха никак малко - имахме и кабелна... В началото я бъзиках... после започнах да си мисля, че не е добре... и точно когато реших, че това девойче има нужда от специализирана помощ - на нея взе, че и мина. Един ден просто заряза всичко на вили и могили в квартирата, излезе и се прибра на следващия ден... Метаморфоза някаква преживя. Още нямам обяснение какво я беше хлопнала дъската, ама добре, че и мина.
Таааа... за какво го казах всичкото това ли? Ми ей така - идеята беше да се опитам да подкрепя твърдението си, че е много лесно сами да си помагаме в моменти, в които ни се струва, че живота ни е сценарий на сапунена опера - просто гасим телевизора. Изхвърляме всички дразнители или правим всичко възможно да ги държим на достатъчно голямо разстояние от нас, а ако е възможно (и имаме силите... и желанието) - изхвърляме тия гадости. На думи е супер лесно, ама на практика не е точно така. Аз самата трупам една камара файлове насам-натам по дискети; имам 3-4 песни, които съм си наложила да не слушам (и наистина не ги!) защото ме спичат поради една или друга причина; мейли, които не затривам съвсем умишлено от 4-5 години, да не говорим, че имам и по-стари; разни дребни подаръци и предмети, които свързвам с нещо специално...; сега се сещам, че даже имам 2 смса от... 1999 г.
Обаче всичките тия неща са ми капсулирани. Все едно са ужасно опасен радиационен материал. Седят си на точно определени места, знам че ги има, но грижливо избягвам досега си с тях. Адски трудно ми беше в началото - хората явно сме мазохисти и обичаме сами да си търсим причина, поради която да се сдухаме. После, с течение на времето нещата сякаш улегнаха сами. Не че сега няма да ме жегне, ако си пусна някоя от 3-4те mp3ки - ще ме жегне (то си ме жегва всеки път, в който чуя някоя от тия песни по радиото, за щастие вече минават за "стари" и все по-рядко попадам случайно на тях); не че няма да се свия на топка, ако се зачета в разните писани тук-там файлове, така и не достигнали до получателя си; не че няма да ми стане адски куцо да се върна назад и да прочетя мейлите в кутията ми от преди години... Ще ме жегне и още как! Аз и сега, когато ужким само индиректно си мисля за всичките тия хубави спомени и тръпки, се спичам... малко. Нужна е невероятна самодисциплина и инат, за да се изправиш срещу тази камара от неща, които са били твои някога и които никога не си искал да загубиш, да съхраняваш тази съкровищница и да не смееш да я разгледаш. Играта на инат със себе си е отвратителна - ей така си седиш и си се "пробваш" ежедневно докъде можеш да стигнеш сам спрямо себе си. Обаче е адски полезно всичко това, защото рано или късно идва момента, в който наистина успяваш да си наложиш невероятен самоконтрол и да надвиеш себе си.
You ruin everything.

Уморително е, да знаете. Това си е ежедневна надпревара със себе си. Ежедневно коване на желязо. (Понякога се чудя има ли смисъл?!?)

Та когато тотално се уморя и се вбеся на себе си - обикновено в тия моменти решавам да затрия с лека ръка всичките тия виртуални и реални спомени. Първото което хващам е гсм-а и всеки път се отказвам още като стигна до тия два руина: "Сис, искам да направя нещо за теб. Не ме питай защо. Само ми кажи какво да е то?"(05.04.1999) и "Незнам как ще се реванширам за цялата каша, дето настъпи. Като звъннах преди малко, преди да ми затвориш, забравих да кажа да дойдеш да ме вземеш от гарата, защото не познавам никой друг от Търново ;)" (10.11.1999)... (Да е живо и здраво чаршафчето... много нерви потрошихме взаимно някога, но сега не мога да си представя, че е можело изобщо да не го познавам)
И някак си ми се убива набраната инерция за "промяна", за "наритване на всичко старо", за "промиване на мозъка ми".

Когато една връзка умре, независимо каква (само приятелска или пък повече от приятелска), освобождаваме ли се от нейния призрак? Или завинаги преследваме отминалите хубави моменти и си ги искаме пак и пак? И какво се прави ако няколко бурноотишли си призрака отново се появят?

***
Нищо общо с досега написаното, ама... искам ей такава малка кола, на която и да ме утрепе човек - не мога да му кажа марката:

...Днес си пиех кафето на терасата на офиса и просто не можах да го пропусна това бижу. А какъв гаден, мазен и мургав тип го караше... Бля!

What`s my plan?!?

От доста време не се беше случвало да си остана в Стара Загора за почивните дни. Започнах да усещам, че силите ми са на привършване още в началото на миналата седмица - нон стоп главоболие, постоянни прозявки (което съвсем не значи, че успявах да спя повече от 5 часа в денонощие), нерви и гадно чувство на несигурност. Сякаш света наоколо беше станал като някакво торнадо, което ме е засмукало и не мога да се откопча. Емоциите също ми дойдоха в повечко. "Неизвестното", с което се сблъсках - също. Видях какво е да се сринеш, видях и какво е лека-полека да започнеш да се надигаш и да добиваш все по-голяма увереност.
Имах някакъв план този уикенд да си ида до Габрово, но още в сряда се отказах от това - реших да си остана тук, да помързелувам - спане, книга, филм, малко сърфиране... Силите ми бяха към края си. Последните 2-3 седмици ми бяха като въртележка - незнам как мина времето, сякаш изтече между пръстите ми. Губех се в този вихър. Нямах почва под краката си. Чувствах се дяволски несигурна - все едно съм на морето и някой насила ме бута във водата, а аз не смея да се потопя над коляното. Защото не мога да плувам... Моето слабо място е точно това - винаги искам да знам каква е (поне) евентуалната последица от дадено действие. Някак си... искам да мога да предвидя нещата, да ги огледам от всички страни, за да няма след това изненади. Когато има изненада реагирам по два начина - ако е неприятна - изпадам в паника и ми е нужно доста време докато се окопитя и започна да мисля как да оправя кашата, или пък ако е приятна - изпадам в еуфория и почвам да се чудя какъв невероятен късмет съм имала. А сега съм в морето, виждам големите риби, виждам и малките, сравнявам се и с едните, и с другите... Мисля, че започвам да преодолявам страха си от дълбокото...

****

Тази седмица на няколко пъти размених следните реплики с различни хора:
Х: - Как си?
Аз: - Незнам. Имам адски много работа, вкопчила съм се в нея, потънала съм в нея дори, и да ти кажа - добре, че е така. Нямам време да се замислям над въпроса, който ми задаваш.

Наистина е така. Добре че е доста напрегнато тия дни - нямам време да се замислям за каквото и да било. Нямам време за ядовете из дома ми. Нямам време да обърна внимание и да се впрегна на постоянните глупости на баща ми. Нямам време да ... Нямам време да се замислям за страха си, нямам време да се уплаша от все по-малко оставащото време до момента на ... липсата. Нямам време да седна и да поговоря с този, с който наистина ми се говори.
Спомням си миналата година как бях, когато наближаваше онзи момент - пак се вкопчих в работата си, пак си намирах куп допълнителни неща за вършене - само и само да нямам време за себе си. Сега пак се тренирам - абсолютно задължително е да съм желязна този път! Ама наистина желязна!
Can I stop this mind-fuck...?

Мислех си кога да отделя време за София. Първоначалния план беше другия уикенд да си ида до Габрово - за Великден задължително съм си там! След това по-следващия уикенд (29-30) да се отмахам до столицата... Втората част от плана отпада - реших да съм там за 6 май. Хлапето има имен ден тогава... По всичко личи, че ще пропусна рожденния му ден (27 април), но поне ще мога да му видя муцуната за другия празник. И не само неговата муцуна ;) После... После на 19-20 май пак ще съм там... После... незнам.
Става ми тъжно.

****

Взех си "Наръчник по привличане на клиенти" на Пол Тим. Малко, но полезно книжле... Определено не си падам по "професионална" литература, но се налага да си обогатявам общата култура. Имам късмета тази книжка да ми е интересна.

****

Paul Van Dyk - Ghostland guide me god - задължително да се чуе! (God is dead, но все пак... добро е парчето).

Hate me - it’s ok

Кой малоумник е решил, че ако говориш ти минавало? Чий идиотски мозък така мащабно е успял да се простре над поне 90% от хората, убеждавайки ги, че "ако говорите и споделяте ВИ олеква"? И защо същите тия 90% хора не могат да възприемат, че на мен не МИ се споделя, не МИ олеква.
Защо, ма*а му стара, е толкова трудно да се възприемат думите: "Не ми се говори, не ми се споделя. Остави ме на мира. Или смени темата, или по-добре да не говорим." Защо всяко излизане на кафе се превръща в мъчителен разпит, на който така или иначе не се поддавам. И защо всеки път трябва да си тръгвам с горчивина.
Какво ми имало и какво ми ставало? НИЩО, С КОЕТО ДА НЕ СЪМ В СЪСТОЯНИЕ ДА СЕ СПРАВЯ!
Искам да съм САМА.

А иначе си прав - има ми нещо, да. Но се справям. И не смятам да го споделям с който и да било. И как пък само ти ме разконспирира? Не съм толкова прозрачна - това са твои думи.
Ти (знаеш кой си!), просто престани да ме разпитваш, престани да се опитваш да откопчиш нещо от мен. Няма да кажа нищо. Нито феЙс тУ феЙс. Нито пък тук. Отделно дето съм почти сигурна, че точно ти си ме издънил пред... някой. Може и да греша (надявам се да греша!). Имам си куп неща, над които да мисля. И искам да го направя сама. Няма случай, в който да не съм се преборвала със страховете си - скочих с бънДЖи преди няколко години заради страха си от високо... после пак скочих. Сега просто трябва да се преборя с параноята си пак САМА. Освен това и да не се справя - така или иначе времето си минава, има си определен период. Ако до края на този период не се кротна - обстоятелствата ще ми наложат да се кротна. Те (обстоятелствата) не се съобразяват с мен, с теб или с който и да било. Просто стават. Случват се. А ти си длъжен да ги приемеш.

Ако искаш... Hate me - it’s ok
Просто ме остави, идната седмица не ме закачай. А когато те викна на бира в "Дръмс" - не се опитвай да ми се правиш на психолог пак - знаеш, че номера не минава при мен и най-много да ме вбесиш. ПАК.

Честит Рожден Ден

Днес Изаура (по-известна като ku4e_kasi4ka или просто Марийка ;р ) става голяма!
Ще ми се да мога да я гушна и да я целуна по кучешкия нос :) Да ми/ни е жива и здрава, все така пробивна. И да продължава да е толкова флюбена, отива и ;)

П.С. Аз мисля да ударя едно голямо за нейно здраве още сега.

Почивка

Събота - основното събитие за деня беше рожденния ден на BEER_MAN. Весело изкарахме. Рядко се виждам с тайфата от Казанлък, но винаги събиранията с тях са запомнящи се. Бирата стана на 30! Да ни е жив и здрав! (Наздраве, пак!). Подаръка тази година беше велосипед. Почти си го представям в пълно рибарско снаряжение (миналогодишния подарък), яхнал новото колело и поел пътя към язовир Копринка. Това ще е гледка, която си струва да се види!
Не се мина и без обичайното заливане от смях в компанията на Зу и Драго. На последния дължа почерпка ;р
Изненадата на вечерта беше появата на dzver ;) Аз лично не го бях виждала от поне година и половина, беше ми приятно да побърборим за разни минали и настоящи нещица...

***

В Казанлък имаше изложение на холандски цветя - много красота беше събрана на малко място.









Това са малка част от снимките. Пролетта се отразява невероятно на градчето - всичко е окъпано в зеленина, парковете там май нямат равни... Чисто, приятно, тихо и спокойно. Добро място за разходки по това време на годината.
Очаквам Веско да качи някъде поне част от неговите снимки и ще гледам да метна един линк и към тях.

***

Днес към обед пристигнах в Стара Загора. Минах през офиса с идеята да изчакам момичето, което почиства. Срещата беше определена за 15.00ч. Изчаках я, помолих я да започне от моя офис, за да имам възможността докато почиства останалите офиси аз да свърша поне малка част от работата за понеделник, огледах за пореден път касата, засякох от къде идват едни разлики и се успокоих. Докато се лутах из тетрадки, таблици и програмата, с която работим - получих изненадващ смс за кафе от Марийка и Деян (Здрасти Изаура;). Двамата се разходиха от София до Стара Загора, за да пият кафе с мен... Е, забавих се, ама нямаше как да предвидя, че разстоянието между двата града те го взимат за час и половина. Малко ме почакаха, важното е, че се видяхме :) Че и Заека видях (него пък не го бях виждала сигурно от поне месец и половина, нищо че сме комшии). Страшно се израдвах на Деян, то кога ли не му се радвам на него. Много си го обичам това диване. Ама многоооо. И всеки път като му видя муцуната и ми иде да вия от радост :) Марийка май е по-спокойна. Дано нещата, които я тормозят последната седмица, се разминат безаварийно. Стискам палци... Пък ако се наканят другата седмица наистина да дойдат до Габрово с мен - направо ще си имам и повод за празник!
Чудно е да гледаш двама добре познати ти човека заедно. И да се радваш на самата картинка срещу теб, без да е нужно да говорите много-много дори. Ако не бях сигурна, че ще се фръцнат, ако видят снимката си тук - щях да ги покажа и тях, още сега! Невероятна двойка! На мен направо ми дадоха нов начален тласък за идната седмица.

***

Уикенда беше пълен с приятни срещи и изненади. Въпреки това нещо вътре в мен е свито на топка. Имам чувството, че ще гръмна. Отвратителното ми 6то чувство никога не ме е лъгало, а сега имам гадното усещане, че ме чака някаква невероятна гадост тия дни. Супер изнервено ми е... паля цигара след цигара, мотах се безцелно по улиците до преди малко - не и не, не ми минава. Едва ли не предусещам някакъв апокалипсис. И ме е страх. Дявол да го вземе, не понасям паниката си - винаги е необяснима, но винаги се оказва основателна.
Седмицата се очертава доста тежка, много борба ще има... Куца ми рекламната стратегия, и то много здраво. Хванала съм се да издирвам учебници по маркетинг и реклама. Замислям се и до колко ефективна би била рекламата в Интернет... Кои и какви са хората, които ползват глобалната мрежа ежедневно... Какво ново може да се измисли за популяризирането на някакъв продукт, освен стандартните рекламни карета по вестниците, брошури, които се подават от ръка на ръка или пък се пускат по пощенски кутии, плакати по улиците... билбордове/трансперанти... Радиорекламата май е неефективна в нашия регион, за телевизионната да не говорим...
В това отношение все едно съм в амок - никакви нови идеи не ми идват на ума, поне засега. А трябва да размърдам мозъка си за нещо ново и интересно, което да привлече вниманието на хората...

***

Липсва ми контакта с ... с разни хора. Whatever... Едно такова нацупено ми е. Или бързат нанякъде, или никакви ги няма, или ако ги има - мълчат.
Липсва ми и Casper... Той е трениран на всичките ми състояния и в общи линии винаги успява да ми каже нещо адекватно на ситуацията и да пресече притесненията ми... а аз дори не намерих време да го видя миналата седмица, докато бях в София :( Дяволски ми липсва...

***

А ето и една нова звезда на блогерския небосклон - Fenia. Доколкото я познавам - смея да предвидя, че този блог ще бъде много интересно четиво занапред. Разбира се, ако не се откаже от него. {}

Запенено

Мразя да съм груба, а се налага да съм такава!
Мразя да хващам някой за гушата, а това правя!
Мразя преливането "от пусто в празно"!
Мразя да ми губят времето с глупости!
Мразя да изпускам нещата от контрол!
Мразя вечно да съм крива за нещо!
Мразя оперирани от емоции хора!
Мразя дебилни коментари!
Мразя безидейността!
Мразя надсмешката!
Мразя да ме лъжат!
Мразя затишието!
Мразя и бурята!
МРАЗЯ!

***

И още:
Писна ми да се повтаря, че съм се променила. ПИСНА МИ! Омръзна ми да съм културния човек, който на подобен коментар преди време само се усмихваше и измърморваше нещо под носа си. Оставете ме на мира! Какво значи променила? Толкова ли е трудно някой да възприеме, че се опитвам да направя нещо градивно за себе си (да, точно така, само за мен, не за някой друг)? Толкова ли е невъзможно за възприемане, че след като 90% от хората около теб са егоисти - вероятността бавно, но сигурно, да се превърнеш и ти в такъв е също 90%. Не мога да разбера от къде на къде трябва да задоволявам нечии "очаквания"? Чакай малко, ти задоволяваш ли моите? И в качеството си на какво ти определяш кое е добре за мен? Къде пише, че трябва да си казвам всичко? Кой определя какво да задържам в себе си и кое да изкарвам "пред аудиторията"? Защо изобщо трябва да споделям нещо? Защо да трябва да плюя (ако щеш и) на самочувствието си, само и само някой си да се почувствал значим и нужен? Някой грижа ли го е дали и аз не искам същото? А дали се чувствам значима? Нужна? На кого? Защо? И какво от това?!? Къде в цялата тая лайнарщина е мястото на моето желание?
Омръзна ми да слушам какво били мислели хората - да мислят каквото си искат. Омръзна ми да ми се търсят кусури - или да ме приемат такава, каквато съм, или да забравят телефона и името ми. Или/или. Избор винаги има.
"Като не ти харесвам - на ти кофичката и лопатката и спри да си играеш с мен!"
Какво било станало с "предишната Сис"?
Е*еш ли мааму татюУтУ... Изобщо не знам за какво, по дяволите, става дума. Какво ми е толкова промененото... Не съм споделяла. Кое? И защо да споделям? За да си подам бузата за поредния шамар? А, не, мерси.
'Couse I`m strong enough...

Гет дЪ фЪк аут Ъф маЙ хЕд!

***

Ако усетиш, че ти горят панталоните - не се поглеждай в огледалото. Ще се ужасиш!

Back.

Завърнах се и вече ми е мъчно за София. Не толкова за самия град, колкото за хората, които оставих там. Беше шеметна седмица! Във вторник вечер разбрах, че в сряда ще пътувам за там, в сряда веднага след пристигането ми започна и въвеждането в естеството на новата работа. Останах зашеметена от атмосферата, която цареше в централата на фирмата. Огромни офиси, невероятно добра техника, многоброен екип от млади хора. Беше забавно, динамично и изцяло ново за мен. Определено имаше какво да видя и да науча. Имах и база за сравнение - направо не мога да повярвам, че нещата са толкова различни от всичко, с което съм се сблъсквала до сега. Сутрин чинно се явявах на работа в 8.30, принципно работното време приключваше в 17.30, но не си тръгвах от там преди 18.00 - 18.20. Не усещах как минава времето - някак неусетно и на един дъх, в офисите постоянно имаше разни хора, постоянно нещо се случваше, постоянно имаше какво да попивам. За тези 3-4 дни нито за момент не изпитах досада, от това, което върша, нито пък се почувствах като "под лупа". Хората бяха невероятно отзивчиви и търпеливи... а и аз съм си схватлив злобен гном (минутка за реклама). Притесняваше ме малко софтуеъра, който все още е в процес на създаване (в смисъл има разработена и въведена нова програма, която сега се тества от служителите и съответно се отстраняват разни бъгове), но смятам, че ще се преборя, ще ми е нужно малко повече чоплене... Като заключение по този въпрос мога да кажа само, че в София наистина се бачка здраво. Ама много здраво!
Подписах и договор. Два даже - един граждански и един трудов...

Изобщо... още не мога да повярвам, че се случва нещо толкова добро. Напоследък хубавите неща са много, а аз не съм свикнала така. Сега едва ли не във всеки един момент очаквам нещо да се сгромоляса... Много хубаво не е на хубаво (дано тоя път да греша, макар рядко да се случва). Изпитвам някакво необяснимо неспокойство, гонят ме нерви някакви...
А утре е първия ми работен ден като регионален управител в тукашния офис. Не е истина какъв страх ме гони. Не знам ще се справя ли, не знам ще ме приеме ли екипа, не знам ще има ли проблем или всичко ще мине по вода... Цялата тази неизвестност ме плаши МНОГО. Хем си вярвам, хем се разтрепервам. Хем си повтарям, че не съм темерут и по принцип лесно завързвам разговор и приобщавам хората, хем си давам сметка, че не винаги мога да бъда открита. Бога ми, та аз напоследък и с тримата ми най-близки приятели не съм открита... Май ме хвана шубето. Знам, че в първите дни никой няма да очаква от мен да съм перфектна, но навиците са голямо нещо - до сега каквото съм правела, съм го правела добре. Нужен ми е кураж. (10x, Fenia!!!)
Отделно дето ако искам един ден да бъда изтеглена в София (при това в не чак толкова далечно бъдеще) - то трябва да бъда наистина безгрешна.

***

Извън "работната сфера" също се случиха интересни неща. Пихме биричка с Радо и ми беше много приятно да се запозная с толкова интелигентен и градивен млад човек. Скоро не ми се беше случвало да попадам на такъв, беше ми писнало от хора на тази възраст, които или нямат никакви планове за бъдещето си, или ако имат - не правят нищо по въпроса за реализирането им. В никакъв случай не скучах, нито пък го имаше момента на глупавото мълчание и чудене какво да си кажа с човек, чиито очи виждам за първи път. Смело мога да кажа, че този човек е от моята кръвна група :) И със сигурност при удобен случай пак ще ударим по едно малко/голямо заедно. Стискам му палци да успее да реализира всички неща, които му се въртят в главата и за които говорихме. Евала на хора, които знаят какво искат и правят нещо градивно със себе си.

***

Нещото което ме застреля беше, че Иво чете това тук. Не че има лошо, не че някога бих се обърнала срещу него... Просто ми е странно. Имаше само двама човека, които не исках да попадат на блога ми и той беше сред тях. Конкретни причини не мога да изредя... може би гордост - в смисъл не исках той да е наясно със слабостите ми, не исках да го занимавам с проблемите си, не исках да търся каквато и да било опора в него (макар дефакто да го правя всеки път, когато съм в София и се виждаме). Щеше ми се в неговите очи да си остана човек, който е стъпил на земята и знае какво прави. Щеше ми се по-скоро аз да съм опората и силната... От друга страна няма лошо човек, на който безкрайно много държа, да знае какво се случва с мен. Естествено, ако желае да знае. От около 2 години се опитвам да се оправям сама със страховете си... Не че успявам, но все пак... Абе основното е, че не исках да знае за параноята ми по неговото заминаване. НО! Ще оживея :) Може и да е за добро. Един приятел ми беше казал, че от мен би излязал добър писател. Ако има някой, на който му е интересно да чете злободневните ми простотии и ония другите, по-дълбоките неща, които чат-пат изкарвам наяве - това може само да ме радва. Всеки иска да бъде забелязан. И интересен.
Абе... всичко опира до глупавата ми (на моменти) гордост. И до това, че не искам да занимавам близките ми хора с проблеми и страхове.

***

Вчера ходихме в зоопарка. Пак имаше момент на побесняване от моя страна... После ми мина, нормално. Имам си точно 4 прекрасни манипулатори. Е вчера двама от тях бяха на линия, нямаше как да ме държи дълго. Макар на моменти пак да ме хваща яд...
Днес, докато пътувах насам си пуснах Faithless - Insomnia:

I only smoke weed when I need to,
And I need to get some rest, yo, where's the cess.
I confess, I burnt a hole in the mattress,
Yes, yes, it was me

Толкова като коментар... Може пък наистина да е необходимост понякога, знам ли... Мина времето, когато ги правех тия неща. Но и на мен не ми е чуждо.

Освен това вечерта зяпах два филма в Арена - "Когато порастна ще стана кенгуру" и "Ледена епоха 2". Първия го знаех, но нямам нищо против да го гледам поне още 4-5 пъти ;) А вторият, противно на всички останали втори части (на който и да е филм), беше просто култов! С много смешки... Всъщност ако не бяха смешките от втория филм - сигурно щеше да ме избие на рев по едно време, като се сетих, че престоя ми в София е към края си...

***

Малко (аматьорски) снимки:

Витоша... и облаци. Това се виждаше от офиса в Силвър център, в Люлин.









Смотано задръстване, заради което си седях нервно в една маршрутка п
о Цариградско ... Около час пътувах от Орлов мост до Дружба 2. Бля!!!!! Бензина не е достатъчно скъп! И колите са много! И... грррррр! Не искам да се сещам.







Леопардчо спи :)

... и този спи...











през стъклото така става... ама много ми хареса зеленото:)










Има още една камара снимки от зоопарка... Има и две-три култoви снимки на двамата ми братя с едни захарни памуци, ама... ще ги спестя и ще си ги зяпам егоистично само аз!

P.S. zlatkata, а на теб тоя път наистина съм ти МНОГО сърдита. Спирам с каквито и да било опити вече... аман :(