new

Мигрирах...
търсете ме на:
http://siskata.net/

It`s just one of those days...

Заспиване - около 2.30.
Събуждане - в 4.25. СТУД, нечовешки!
Скачам си в пантофите и се увивам в хавлията.
На път за банята минавам и пускам кафемашината.
Баня.
Кафе + няколко цигари за закуска.
В 5.20 излизам от апартамента. Още по-голям СТУД.
Къде си оставих колата снощи? Аха... Мятам се на нея.
В този ранен час улиците в Пловдив са празни - няма коли. Но пък всички онези нещастни хора без дом са вече на улицата... те перманентно са си там. Спирам до една баничарница с идеята да си взема още едно кафе в колата. Докато чакам лелката да го направи съзирам на 2 метра от мен един такъв човечец - клекнал, увит в някакви скъсани парцали и... БОС! Краката му бяха ужасни на... цвят. Почувствах някак гузна - чиста, облечена в костюм, с обувки на 2 дни, с хубава кола, седяща и чакаща там сутрешното си кафе. Запалих цигара - човечеца мигновено живна: "Не мачкай фаса накрая, дай ми го". Дадох му кутията си - имаше още 4/5 цигари вътре. Трудно ми е да опиша радостта, която се изписа на лицето на бездомника. Кафето ми стана готово - взех си го, поръчах още едно, взех една баница и му я подадох. Питах го от къде е - "От тука съм си. На 72 години съм и все тука съм живял". Питах го от кога живее така - "От близо 15 години". Стана ми още по-тегаво... Питах го за децата му - "В чужбина. Двама сина имам, много са учени, заминаха преди..." Гледах го и се чувствах ужасно - исках да направя нещо за този човек, но не направих нищо - дадох му само кутия с 4/5 цигари, едно кафе и една баница. Пожелах му лек и усмихнат ден, а той "Здраве, момиче, здраве и много сили, за да понесеш всичкo, коeто ще ти се изпречи"... и се усмихна.
Метнах се пак в колата, пуснах си Металика с "One" и хукнах по пътищата. За момент бях забравила дори накъде съм тръгнала.
После магистралата... Тук е момента да спомена, че някога излизайки на магистралата карах бясно с идеята да "излея всичко от себе си" и това ми помагаше до един момент. Вече не ми. Сега пак карам бясно, но това вече не ми действа разпускащо. Нон стоп гоня някакво разписание, нон-стоп се надпреварвам с времето и нерядко то ми се изплъзва.
Пътя от точка А до точка В - изминат. Какво следва? Работа. Срещи. Преговори и парламентьорство. Проблеми, които трябва да реша... Колко е часа? О Боже, закъснявам! До скоро.
Следва пътя от точка В до точка С. Отново влетяване в последния момент на мястото на срещата, отново ме запознват с проблем, чието решение е оставено на мен...
До края на деня трябва да съм намерила решение на тези "проблемчета".

Междувременно телефона ми не спира да звъни:
"Продажби"
"Забави"
"Нови проекти"
"Мисли за приоритетите, остави останалото!"
"Гледа ли какво казаха за нас по Нова ТВ сутринта?"
"Какво става с втория офис в Пловдив и нещата в Асеновград"

Разчеквам се - буквално. Опитвам се да балансирам не с една, не с две, а с поне пет дини под мишниците! Не съм сигурна, че успявам...
Работа, работа, работа, работа... искам време и за нещо лично най-после!
Мога да продължа дълго да разказвам в колко часа какво съм свършила, но е излишно.
В 21.30 благополучно съм си в квартирата.
Студ пак - докато се затопли с тоя радиатор...
Хладилника е празен - за пореден път забравих да мина да взема някаква храна.Вътре се мъдрят 1 кутия натурален сок, 1 шише мента и 1 шише спрайт - усмихвам се, сещам се за малкото лични неща, които са се случили през последните 2 месеца и приятни мисли нахлуват в главата ми. Затварям хладилника и със затварянето си заминават и за малко нахлулите приятни спомени. Welcome to reality!

Сега седя и се чудя. Чудя се ядосана ли съм тази вечер, та да псувам... или съм тъжна, та да плача...
Реших! Ядосана съм! Мамка му – тоя път ме ядосаха! Майната му на всичко и всички. Майната ви! Майната ми и на мен! Ха, искате да удряте ли!? Да ме съборите, търкаляте с ритници из калта?... Давайте ваш'та мама... Ето ям, ям пръст с кръв от носа си. Ето, поглъщам я. Ето. Бийте, бийте още. Като си тръгнете обаче ще стана. Ще стана и ще оближа подутите си, разкървавени устни. И ще се засмея, мамка ви! Ще се засмея...
...
Или не... изглежда съм просто тъжна. И май сърцето ми просто плаче. Плаче за изпуснати мигове, за разпилени мечти. Чувствам тъгата като студа навън - няма как да не го усетя. Затварям си очите и за момент си казвам, че съм сляпа. Вече съм сляпа. И вървя сляпа, напосоки... Вървя, някой старателно прикрива следите ми, за да е сигурно, че никой няма да ме намери такава. Защото не мога да си позволя някой да ме види "такава", някой да ме познава "такава"

Говори ми се. Толкова много ми се говори с някой, че ме обзема лудост. Сега просто искам да говоря, без да чакам мнение или отговор или каквото и да било. Искам да има кой да ме слуша и само от време на време да кима с глава. Ей така - искам просто да знам, че има кой да ме чуе.
Полудявам.
Сетих се за хладилника - отивам да го отворя и пак да се усмихна. А може и да си налея, устата ми и без това има нужда да се разлепи от непрестанното мълчание...

Не съм...
И тъжна не съм!
Ядосана? Не!
Полудявам, твърде вероятно.
Говори ми се...

wtf

Нещо ми липсва, не знам какво.
Усещам някакво странно неспокойство от седмици наред и не мога да си намеря място.
Хвърча като обезумяла, навъртам по хиляда километра на седмица (че и повече) и пак не мога да си намеря едно място, на което да се почувствам спо-кой-но... и пак не мога да се спра.
Движа се нон-стоп с идеята, че бягам от нещо... Ама от какво - и аз не знам.

Глупави усещания и глупаво подсъзнание :(
Somebody, help me.

Anger management

Много, ама ужасно много МРАЗЯ снобските истории!
Също толкова много мразя и моментите, в които някой се опитва да ми се качи на главата брутално!
Отделен въпрос е, че ако някой е решил да си налага неговото по грубия начин - то опредлено е обречен на провал по простата причина, че раздразня ли се почвам да правя всичко напук! Независимо дали е правилно/разумно или не. Може да не е на моята, ама и на неговата няма да е.
Ненавиждам моментите, в които ми се налага да си държа езика зад зъбите (хапейки го!!!) само защото доброто възпитание ми е познато понятие (о, да, и на мен ми се случва).
... а как само мразя инертни хора - не е истина.
Най-лесно е да клекнеш и да кажеш "Не мога аз, направи го ти, защото ти можеш"... Чудно сега като не можеш - на 70 мислиш ли, че ще можеш?!?
Аман от идиотщини.

10х

when you`re angry
would you hurt yourself
and when you`re sad
would you let somebody hurt you
hey child
not so bad
when you`re me
would you let me
let me
touch you

Не помня от къде го знам това по-горе.

Well, опитвам се да се "подредя", защото въпреки "организираната работа", която имам, вътре в мен е хаос. Пак.
Трябва да се научим да се радваме на малките неща - на усмивка, която сме предизвикали у някой, на добри думи от непознат човек...
Трябва да се науча да не взимам всичко твърде на сериозно, защото е вредно.

Не знам какво трябва да направя, за да спра да се впрягам на всичко, да се отпусна и да се радвам на момента. Не знам какво трябва да пречупя в себе си, за да спра да мисля за "после".

Истината е, че ми се случваха хубави неща. Последните 2 уикенда ги изкарах така, както не го бях правила от доста време. Далеко от колеги, далеко от работа, далеко от иначе забързания ритъм, в който живея. Не ми се беше случвало скоро да се чувствам ... нормално. Дори параноята ми се скри някъде за тези няколко дни.Всъщност, ако трябва да съм откровена - от година и половина не ми се беше случвало да изкарам толкова много време с човек извън работата ми, с който да ми е приятно да говоря, да мързелувам, да се размотавам по пътищата
и... да, беше ми хубаво, беше ми спокойно... супер нормално и супер различно от обичайния ритъм.
А сега ме тресе параноята, че "толкова хубаво не е на хубаво" - чудно какво ли ще последва от тук нататък.
мрЪн.

hey child
not so bad
when you`re me
would you let me
let me
touch you

2 седмици

2 седмици не са много време...
А имаше месеци, в които пишех много тук. Е, явно наистина нещо ме стяга за гърлото (разбирай като "трудно ми е да споделям вече") или пък времето реално не ми стига.
Не мога да се съсредоточа от 2 седмици. Защо? Може би ще си отговоря сама на тоя въпрос в края на постинга...
В предходния пост обещах в настоящия да има повечко снимки - спазвам обещаното.
За отпуската, хм - свърши!
Е, успях да се помотая доста - основната ми дестинация беше Варна, но преди това минах през Габрово да си видя роднините. Преди да се засиля към Варна бях за 2 дни на гости на Пирин и Радина в с. Буря - невероятно място! Препоръчвам го на хора, които искат да избягат от всекидневната суета на града и да се забият в тихо и приятно място с усмихнати хора.

Толкова за Буря - идете и вижте, струва си :)
Във Варна изкарах една седмица - и там се размотавах доста... Последните дни си правих самотен трип до нос Шабла, минах през Каварна, през Камен бряг, Тюленово, Русалка и някакви други, забравени от Бог села... По пътя нямаше никакви коли...

Нос Калиакра. Времето беше адски студено, духаше зверски вятър, но разходката си струваше - още едно място, на което ако не сте ходили - идете! Има някаква странна атмосфера там, мен лично ме обзе някакво невероятно спокойствие...

При залез слънце - къмпинг Топола говори ли ви нещо? Страшно близо е до Каварна :) А плажа без пясък можете да пробвате в Камен бряг.

Шабла - фара. Нямаше жива душа там, посред бял ден! Само аз, колата ми и едно бездомно куче на пътя... Дори рибарското селище беше празно...
И Глен Хюз на блока - къде може да се види ли - в Каварна! Там на всеки блок има по една огромна рисунка на някое рок величие.

Варна - на входа на Морската градина тези графити ми хванаха окото.

Добрич - стария град. Всеки стар град си има своята часовникова кула, която ааадски много прилича на всички останали часовникови кули, на които попадаме.

Не си спомням къде точно попаднах на този кладенец, но определено, за разлика от часовниковите кули, се отличава от масовата картинка, която изниква в главата на всеки човек при думата "кладенец". Сигурна съм, че и надписа на тази стена също не е често срещан :)

И накрая - Велинград, гледката е от панорамния бар на хотел "Бор", в същия град. Хотела си го бива, но града като цяло за мен е скучен и твърде малък.


П.С. Нещо... пак не събрах сили за писане.
Next time. Просто трябва да си подредя кашата, да овладея емоциите от последните дни, да стъпя на земята...

Long time no seen

Само минавам...
Жива съм де - в случай, че някой се съмнява.
Официално съм в отпуска от миналата седмица. Има доста за разказване, доста за обмисляне и доста за разгадаване - и в личен, и в професионален план.
Пак е лека каша около мен, ама то май няма нормално състояние... или поне не помня какво е да кажеш "Всичко е нормално" :) По-глупавото е, че сама си се забърквам в някакви филми, от които няма нормално излизане.
Уф...
След края на отпуската ще взема да седна и да напиша нещо... Само трябва да ми остане малко време, за да си подредя мислите (или пък точната дума е не "време", а "смелост").
Подозирам, че тук чете и някой, който изобщо не бих искала да попада на това място, което пък малко или много ме спира да си кажа нещата в прав текст. Въпрос на време е да преодолея това усещане и пак да си вляза в релси. В крайна сметка какво ми пука?!

Та... само минавам де :) В следващия пост ще има повечко снимки, надявам се качествени.
Малко снимки пак, от последните 1-2 месеца:





Ямбол. Преди около месец бях в командировка там за седмица. Като цяло града ме изненада. Преди 5-6 години карах там един 8 декември - пъъълно разочарование. Няма да забравя как на сутринта, пиейки кафе на терасата в един апартамент, в някакъв тамошен квартал... се наслаждавах на пасящи кравички, кози и овце в междублоковите пространства. Не очаквах града да се е развил/променил, но... всъщност там нещата доста са се променили в положителна насока. Да се брои за плюс, че в стария градски хотел си имаше доста стабилен уайЪрлес :)


Банкя... идеята беше да "хвана" небето, обаче нещо не ми се получи съвсем като хората...


Смолян, в началото на август. Това мрачно небе... и тази светлина... за малко да стана вярваща :)

Dont say a word.

Много пъти започвах да пиша и изтривах настоящия пост.
Вероятно трябва пак да се опитам да подредя мислите в главата си - тотална каша е, отново, мрЪн!

Вместо думи - ще покажа няколко снимки от изминалия уикенд. Бях във Враца, на гости на един... приятел - колега... Хубави дни/вечери/нощи...
И по всяка вероятност загубих поредното нещо, което не исках да губя :(
Anyway.

Дразня се

Говоря за важни неща, за бъдеще време... за планове в близките 6 месеца и какво ли още не... наистина важни неща. И точно в този момент се оказва, че не е удобно да се говори за каквото и да е и че е по-важен един доклад, който трябва да се разпечата... отколкото близките месеци, които предстоят и които наистина ще са важни показатели за куп неща. Не понасям неспособните да определят приоритети хора, такива, които се заравят в супер дребни и не толкова наложителни неща, а изоставят на заден план основополагащите "дреболии". Не понасям липсата накакъвто и било ентусиазъм у младите хора, когато се намират на прага на нещо голямо... Не понасям дребнави мишоци! Не понасям и хора, които вечно се поддават на емоции и са супер емоционално нестабилни...... Не понасям хора, които са готови да направят чудеса от храброст за любимия/любимата (с който/която са се запознали преди седмица), но в същото време няма грам ентусиазъм за нещо голямо и значимо в професионален план.
Е дразня се! Не съм дребнава, но се дразня.
Ще ми се хората около мен да умеят да отсяват наистина важното от дребнавото...
Мразя да подпалвам така от нищо, но... ДРАЗНЯ СЕ!

Аз съм човек, който би обърнал всичките ви думи против вас, но ако това се случи, значи сте го предизвикали, затова си носете последтвията и не се оплаквайте.
Злопаметна съм, но и прощавам. Проблемът е, че не забравям.
... като си пееш Пенке ле, кой ли те слуша...

Trip

Миналата седмица беше луда... толкова луда, че към края и тотално бях изпращяла и от нерви... повръщах на всеки 20 минути. Пих разни хапчета - не ми минаваше, ставаше по-зле. Пих разни чайчета - ефекта беше същия.
В петък, след края на работния ден и след като бях обиколила дестинациите Пловдив, Пазарджик и Велинград, си награбих куфара, хвърлих го в Пежото и се метнах зад волана без ясна идея къде отивам. Запалих, хванах пътя към Габрово - мислех да си ида на село и да спра телефоните... Габрово го претупах набързо и го подминах. След това се зачудих стигайки до Велико Търново на къде да поема - първо хванах пътя за Русе, после завъртях и се засилих в посока Варна. В крайна сметка стигнах до там, даже ако трябва да съм точна - подминах и Варна леееко...
Ето снимка :) От Галата.

Вечерта попаднах на плажа, в близост до някакво заведение с жива РОК музика - изпяха се много евъргрийни (и аз бях там, и аз пях). Почувствах се леко като на Джулай... макар и малко самотна.
Anyway ... важното е, че повръщането спря.
И че след 38 минути отново ще е понеделник и лудницата ще е пълна...

Отделно се чудя дали постъпвам правилно/неправилно, честно/подло спрямо някой... или в крайна сметка всеки има правото да си търси място под слънцето както намери за добре... и всеки избира какво да направи за себе си и какво за околните. А и... абе в крайна сметка всеки е малко или много егоист, нали?
А дали ще си блъскам главата, ако "нещо" се случи? Или доверието ми ще бъде оправдано... Знам само, че се чувствам леко като между чука и наковалнята... в онази неудобна надупена поза, нда...

И още нещо - ясно и точно: аз не съм принцеса, но съм изморена от принцове и си търся жаба.

До Смолян и назад :)

Почупих се от път вчера и днес - Дупница, Кюстендил, София и крайната точка - Смолян. После Смолян - София, после София - Стара Загора :) Този път обаче имах възможността да огледам от къде минавам, да се порадвам на зеленината, да се опъна на седалката си и да си блея доволно. Имах си шофЕр - и добре, че го имах, в противен случай не съм много сигурна, че щях да оцелея в отсечката между Асеновград и Смолян (завой след завой, Шипка ряпа да яде!).
Целия петък ми мина в път - пропътувах над 650 км, добре че от обеда бях пасажер и главата ми си почиваше... и не само главата. Приятно пътуване беше, но ми се стори безкрайно дълго - Смолян е на края на света!!! Пътуването от София до там ни отне около 4-5 часа... Anyway, важното е, че се класирах навреме и успях да си свърша дребните задачи (чак ме хваща яд като си помисля колко километра завои минахме, за да свърша някакви дреболии и да оправдая доверието, което ми е гласувано от компанията, за която работя)
Съвсем между другото нека спомена хотел "Кипарис" - много добър!!! С усмихнати служители :) И да знаете, че ако се появите за закуска в 11, вместо в обявения краен час за това мероприятие - 10.30 - няма да останете без закуската си! :)
И въпреки че съм зверски изморена смея да твърдя, че имах ползотворна "служебна вечеря" снощи + бонус от прекрасен днешен ден.

Малко снимки от днес, по трасето Смолян - София:
1. Новооткритата катедрала в Смолян:


2. Кадър от Бачковския манастир:


3. Асеновата крепост:


4. Тези не помня къде точно ги правихме :)






Беше хубав ден, уцелихме и време. Ако нямаше човек с мен - едва ли някога щях да ида на тези места, нищо, че от тях ме деляха едва 2-5 километра от главния път, по който се движа.
Искаше ми се да покажа и нечия доволна физиономия, която успях да запечатам, но... знам, че "титуляра на снимката" едва ли би одобрил това... Не че има шанс да попадне точно на този сайт, но съм сигурна, че ако все пак по неведоми пътища се окаже тук - определено няма да му бъде приятно, че е станал публична муцуна :)

Напоследък много често казвам "Благодаря".
Ето още едно:
10х, нямаше да се справя с целия този път сама.
10х и за компанията - наистина я оценявам, макар понякога да съм адски груба и цинична.
Всъщност... какво ли благодаря в писмен вид, след като знам, че това "10х" няма да бъде прочетено по предназначение.
Трябва да се науча да я казвам тази дума. Не да я пиша.

Абееее... исках и други неща да надраскам, но някак не ми идва музата.
До скоро.

;/

Нещо ми е тъжно...
Ей такова замотано... или пък ми е уморено. Не знам.
Anyway... много добра песен, винаги се сещам за нея когато съм "скофтена" и ме избива на рев.
Enjoy!
Все по-често почвам да се чувствам като пътник в МОЯ си живот, странно усещане... хора, срещи, раздели... понякога е тъжно и изморително.

Everything happends for a reason!
Повтарям си го това нещо от сутринта, всъщност от снощи.
Стана ми нещо като навик да действам първосигнално. Не че съжалявам - поне за момента няма някаква фатална последица (дано и занапред е така). "Малките принципи" Какво беше това? "Граници на разумното", "Угризения на съвестта" - и това не си го спомням...
Спуснах се по течението - прави каквото те радва, пък да става каквото ще. Чак не мога да се позная.
Няма да си кривя душата - има останало нещо от "преди" - без това "преди" някои неща нямаше да се случват. Но само толкова. Няма вътрешно разкъсване, няма грам съжаляване за извършено действие, няма я думата "бъдеще" - не мисля в бъдеще време, защото в момента, в който начертая какъвто и да било план - той просто пропада. Има "сега".
Днес се сетих за нещо, което една жена ми беше казала преди време - "Никога не знаеш в кой момент миналото ще те връхлети с нова сила и с нови емоции". Силно си стискам палци това да не ми се случва, не скоро поне - знам, че няма да го понеса, знам и че нищо добро не ме очаква от това... минало.
Дали при мен се е разиграла пълна промяна откъм разум, или пък отсреща ми действат като наркотик - и това не знам, засега. Не си давам сметка за много неща - има време за равносметки. Вярвам обаче в себе си. Никога не съм се усещала по-здраво стъпила на земята и по-силна.

Дадох си обаче и друга сметка - в положителен аспект - човек, на който мислех, че не мога да разчитам "по всяко време" ме изненада приятно. Точно той отдели време след полунощ да се помотае заедно с мен по софийските улици, да ме изслуша, да ми каже 2-3 думи, след това да ми избие нервите и напрежението и поне за няколко часа да спра да се чувствам като робот, а като жив човек с нормални потребности. Да се сетя какво беше това "спане", нещо повече - да умирам за сън , дори в момента (тези, които ме познават знаят какъв инсомниак съм). Да усетя умора и да не мога да седя на краката си, но не онази гадна умора от работа и претоварване, а другата, приятната, от хубавите неща. Нямах нужда от повече - това ми беше достатъчно, за да се върна пак в редиците на силните.

Everything happends for a reason, if only to make us stronger.
Всъщност осъзнавам, че имам "много", просто не съм оценявала нещата.
Освен това... хубаво е стар познат, който си мислиш, че познаваш до мозъка на костите му да те изненада.
10х

Али-бали

Well, well, well...
Нещо съм се поотпуснала пак. Мрънкам без конкретна причина, или пък си имам причина, ама ми е нерешима за момента... естествено - пак говоря за служебни неща, мда! Работа, работа, работа и пак работа. Почвам да се чудя над максимата "живеем, за да работим, или работим, за да живеем"... дълга тема. Бръмча, защото нямам време за ниииищоооо и съм като парцал, а не мога да си позволя да се отпусна съвсем, не сега поне. А кога? - е те това е въпроса!
Иначе какво... имаше 1 добра вечер тия дни - видях се с кака ми, видях се и с таласъма (честит ти блог КаспЪрчо:) ), видях се Ивоса, видях се за 30 минути и с мамчето. Глупости скоро не съм правила - и това ми липсва, нда! Прави ми се някаква световна простотия, ама нямам време да я реализирам :)
Имах и едно (да го наречем) едночасово "освобождаване на напрежението", което пък ми подейства доста добре, така че на фона на общото - нямам за какво да съжалявам или пък да си мисля дали беше редно или не. Важното е, че ми беше хубаво, сега пак ми е хубаво, подейства ми добре и толкова. Бих го повторила като нищо. Задоволяването на потребностите не е лошо нещо, нали? Нещата в тая област не са се променили като обща картинка обаче :) За мен поне, което също е добре, че иначе... лошо! Anyway, и тук никой нищо не схвана :) За пореден път просто отбелязвам нещо значимо за мен. И на себе си казвам само: "Сис, ти си герой, вЕрно ти е минало напълно"

.

Тъжно е когато вечер няма с кого да си говориш.

!NB

Някой твърде близък и твърде въздействащ ми някога, някой, който някога беше предвидим за мен... някой който се промени до неузнаваемост в последствие и който бях започнала да възприемам за почти непознат... се "завърна". За тази вечер.
Не се беше показвал такъв, какъвто го познавам от... години.
Ще ми се да общувам отново с него, само с тази негова част, която познавам и която тази вечер показа, че е жива.
Дано не е само за тази вечер. И дано по-често засичам точно този човек, когото познавам, а не онзи непознат и недоволен от всичко човек.
Мда, никой нищо не разбра :)
Но аз съм усмихната и удовлетворена! Нали знаете колко съм привързана към спомените и малкото хора, които съм наричала приятели? Е... един от тях се "показа" такъв, какъвто беше преди години.

Просто отбелязвам нещо важно за себе си, малкото надничащи тук съм сигурна, че в момента трудно ще схванат за какво говоря, но по-важното е това, че се чувствам доволна.

Лирическо отклонение

Едно такова куцо ми е.
Ритъма е все така бърз.
Бях близо... по-дяволите, толкова близо... и накрая изпуснах момента.
Сега ме е яд. Момента можеше да бъде доста дълъг, но просто го изпуснах. Умишлено. Защото такива са правилата...
Чудя се дали наистина ако нещо се е случило веднъж, после и втори път - то непременно ще продължи да се случва до момента, до който не "завърши случването си според предписанията". Уф, глупости на търкалета.
Сега пак ще променям навици, пак ще свиквам с добре познатото старо и с липсата на ... на нещо хубаво, но изпуснато.
... навиците са голямо нещо.
Как не си набих в главата и не запомних, че оценявам нещата, които съм имала едва в момента, в който усетя, че ги губя безвъзвратно?!?

Evanescence - Understanding:

You hold the answers deep within your own mind.
Consciously, you’ve forgotten it.
That’s the way the human mind works.
Whenever something is too unpleasant, to shameful for us
to entertain, we reject it.
We erase it from our memories.
But the answer is always there.

П.С.#1 Понякога осъзнал самотата си човек се сгромолясва лошо и... се изправя сам.
Не ми се пада повече.

П.С.#2 Снимката е правена край Луковит - има още снимки, но тях ще ги кача следващия път.

Щеше да е много яко, ако имах такова "светещо нещо" като на пичовете от "Мъже в черно" - често щях да "виждам звезди посред бял ден" и да си решавам безболезнено много от настоящите проблемченца, бррррррр
Просто ми се мрънка и ми е едно такова сълзливо.

Разказ по картинки :)

Доста време не съм писала, мДааааМ... не защото нямам какво да пиша, а защото нямам време... когато пък имам време - то това дето си струва писането е станало тоооолкова много, че ме хваща мързела и не правя нищо по въпроса :)
Та малко стара информация - имах 3-4 дни работна почивка (хехе, знам че двете думи се взаимоизключват, нооо... факт!) около средата на Февруари. С Цвет и Стоян се чудихме къде точно да идем и в крайна сметка решихме, че крака ни не е стъпвал в югозападна България и... ей ни на - на път към "Петрелийски" - с. Огняново, в близост до Гоце Делчев. В последния момент и Петя реши да се присъедини към нас :) В крайна сметка една кола от Варна се засили натам... и една кола от Стара Загора също. Пътя от Стара Загора ни отне около 5 часа, минахме през Юндола :) Този край на родината ми беше напълно непознат - минавала съм от там като дете, но нямах никакви спомени... Някъде из прохода Юндола попаднахме на това:

Не бях виждала сняг тази година - е, това на снимката компенсира пропуска :) Невероятно красиво място!

Така... сега продължавам с "разказ в картинки" :)
Ето го и хотелчето:

Бяхме си взели четиримата един апартамент - хол, баня, спалня и още една стая с две легла. Като цяло мястото е уютно, подразни ме единствено факта, че за 4те дни, през които бяхме там нито веднъж в стаята не беше влязла камериерка. Басейна е външен, но има и маааалка закрита част (нещо като шатра), 35 градуса е водата... топъл, но не колкото този на Чифлика :) И водата в Петрелийски понамирисваше, хехе :)
Уцелихме много хубаво време и решихме първите 2 дни от почивката да се отдадем на обиколки...
1. Минахме през местността "Попови ливади" в Пирин:


2. Ходихме до Кулата:


3. Почувствахме се европейци (хахахах) - минахме границата само с лична карта... и се върнахме бързо, защото (както каза нашия митничар) "европейските цени нещо не ни се нравят" :)


4. Огладняхме... и отидохме да хапнем в ... Мелник. Страаашен боб правят там :)


5. Разходихме се и до Рупите - да видим храма на баба Ванга:


6. По пътя към Рупите сякаш бяхме попаднали в машина на времето и се бяхме върнали поне 80-90 години назад. Гледки като тази бяха нещо съвсем обичайно...


7. На връщане от Гоце Делчев към Стара Загора минахме през Благоевград:




8. Минахме покрай Рила - и там имаше сняг :)


И още няколко снимки, които са увековечили скъпи моменти :) От рода на ... първата чисто нова служебна кола, на която се качвам... и карам... и ще карам още дълго време (дай Боже!)...; смешните каски на Цвет и Стоян... и още по-смешни сламени шапки на мен и Петя...







P.S. А вчера бяхме в Търново - разнасяхме едни монитори между няколко офиса (Ради правилно ни казва "хамали" на нас :) )... освен че счупих краката на Стоян от ходене по камънаци и калдъръмени улички - успях да обиколя всичките си любими места... и ме подгониха едни спомени, ееех... Много важни за мен неща водят началото си именно от този град...


Имам още тооолкова много неща за разказване/показване... И това ще стане, след края на поредната командировка идната седмица :)

Съвсем без връзка да кажа, че имаше един лаф от рода на "Намери си работа, която да ти е хоби и ще видиш как цял живот няма да имаш нито един работен ден!" Вярно си е!