Преди малко гледах “The Matrix” за пореден път.Невероятен филм,не само откъм специални ефекти...След всяко гледане си оставам замислена.Чудя се ако всичко,за което става въпрос там е истина...къде сме ние...кои сме...и за какъв дявол сме тук. Ако в действителност живеем някакъв предварително проектиран според желанията ни свят, ако в действителност сме в някаква матрица-има ли смисъл да се блъскаме в стените и.
Стоял ли си някога втренчен в нея(във въпросната матрица),съзерцавайки красотата и гениалността и?Замислял ли си се как всяко наше действие се отразява на макета,как понякога неволно разрушаваме или променяме части от него,без дори да осъзнаваме,че правим нещо едновременно предначертано и необратимо.Откровено казано варианта с този паралелен свят ме привлича-значи все пак има надежда за нещо по-добро,нещо по-истинско,нещо което да зависи изцяло от нас,не от някакви необясними външни сили.: ” Зная,че сте някъде там.Вече мога да ви усещам.Зная,че ви е страх.Страх ви е от нас.Страхът ви е от промяната.Аз не знам какво е бъдещето.Не съм дошъл,за да ви кажа как ще свърши това.Дойдох,за да ви кажа как ще започне.Ще затворя този телефон и ще покажа на хората това,което не искате да видят.Ще им покажа един свят без вас.Свят без правила и контрол,без граници и предели.Свят,в който всичко е възможно.Накъде ще поемем след това-този избор оставям на вас.”-така завършва филмчето.Вярваш ли,че съм научила тези думи наизуст?;)
Нещо яко съм се спекла пак.И за пореден път усещам,че пропадам в някаква дълбока дупка.Опитвам се да не се отдавам на настроението,но май нямам сили да се справя със себе си;(В главата ми се въртят разни мисли...за отдавна загърбени неща...Отвратително е да се чувстваш слаб,ама не физически слаб де...Отвратително е,когато тази тъпа действителност те притиска и мачка отвсякъде,кара те да осъзнаеш собственото си нищожество спрямо нея.Осъзнаваш,че няма идеален свят,че си безсилен да променяш нещата...че светът на фантазиите е достижим само ако си се натъпкал с разни “лайна”.Адски ме боли глава,имам усещането,че се рея...Очите ми също отказват да виждат май...знам,че е временно и че след няколко дни ще съм ок...Не съм желязна;(Напълно уязвима личност съм,както и повечето хора.Единици са тези,които могат да се нарекат неуязвими-на тях определено шапка им свалям!Но за мен това е недостижимо.Вярно е,че обичам да се правя на “мъж”,в сми. да се правя на силна и способна да се справи с всичко,но явно напоследък нещо от тази ми роля ми убягва и не съм достатъчно убедителна...
Ебало си фара всичко...
