;)

Стиснахте ли палците?
МрЪн... ама толкова да ме е шубеее... и така да ме е страх от провал, чеее...
Бляк, предстартова треска ме мъчи... също като в доброто старо време ;)

Омотана история

Застудяването и първите студени дъждове за есента винаги ме сварват неподготвена. И в момента мразя целия свят, ПАК! Хич не го обичам това време - студ, дъжд, кал и разбити улици :) Романтика, батенце...

Всичко ми е пак на забързан кадър - изобщо не мога да схвана какво и как се случва. Уж всичко го правим бавно и плавно, а все изниква нещо недообмислено... и така както е бавно плавно - в един момент все едно действам "на юруш". И толкова ме е страх да не стъпя накриво и да си счупя и двата крака барабар с главата...

С глава в стената е добро мото... за определени ситуации. Иначе играя само на сигурно - такъв тип съм - обмислям всичко от всичките му възможни страни и ако от някъде реша, че има прекалено голям риск от евентуална загуба - просто се отказвам. Другия вариант е да пипам леко и да си стискам палци нещата да минат безаварийно. Редки са случаите, в които се мятам в нещо недообмислено.

***
За пореден път плановете ми се провалят с гръм и трясък :(
А ги умувам от поне 2 месеца.
Друг момент пък го чакам от 5 месеца, а е твърде вероятно да го пропусна и него :(

***
Anyway... пълен блокаж съм. Опитвам пак да преценям приоритети... опитвам да угодя на две страни... Damn, как мразя да съм между чука и наковалнята.

***

After all she has nothing inside
No good to give
No meaning to live
The mist engulfed tonight
Every single star

Delirium - After All.mp3 - поздраФ заа всички :)

И да ми стискате палци идните 2-3 седмици.
И да не се шашкате, ако се позатрия известно време - черен гологан не се губи.

Нек'фо-ник'фо

Куцо ми е.
Липсват ми няколко човека, които толкова много ми се иска да видя, че... Съвсем наскоро при подобен пристъп звъннах на мамчето... Чух познатия глас, чух познатото мърморене, чух поредното "така не бива", "намери време и легни да спиш", "още колко време мислиш, че ще издържиш така?"... и ми стана леко. В смисъл подейства ми някак успокояващо, а бях на път аха-аха да ревна по телефона. И сега ми е едно ей такова никакво, ама не смея да звънна на никой.

"В тъмнината често остава някой прозорец да свети, надявам се и се моля вече да не е моя."

***
Полудявам.
I'm sorry but I ain't gonna change my ways
You know I've tried but I'm still the same
...
Липсвате ми. Много.

и пак стана ебати сълзливата глупост... ма като не завъртам телефона... ей на - пиша. не е същото, да знаете!

Разни

Върнах се, всъщност съм си бак ин дЪ хаус от вчера още.
Не пих бира в пЪба - нямаше време. Но видях Петя - не я бях виждала от завършването ни преди 2 години ;)
Малък крос по улиците на най-любимия ми град, после такси, после Арбанаси.







Ето какво видях от там...

















От терасата ни пълнех очите си с ей това ;)

















А в тази хубава "къщичка" спахме... това отпред е гореспоменатата тераса.
















Преди да си тръгнем...



















Когато настъпи момента - някои помахаха за довиждане ;)









Ползотворен семинар беше. Обмислихме и почти дооформихме важни неща, няколко идеи ще станат реалност... поговорихме си и за обозримото близко бъдеще на фирмата... Започвам нещо ново, даже май ще са 2 нещата и моя офис е "опитно зайче" - имам нужда от здраво стискане на палци, за да се получат нещата и да няма особени сътресения... А такива неминуемо ще има, обаче ще ги превъзмогна!
Твърде възможно е да разнообразя Стара Загора с някой друг град, па макар и за малко - човекът е човек когато е на път ;)
Тези 13 офиса (засега! ще ставаме все повече и повече!) пръснати из страната, с всички тия млади хора в тях... наистина добивам абсолютна увереност, че ще направим чудеса! Не сме големи, но сме силни и най-важното - работим работата си с кеф и с вярата, че всичко което правим има смисъл и се оценява.



****

Извън работата - 2 неща:

1. Случвало ли ви се е да видите уличен бой между шофьор на тролей и банда малоумни 17-18 годишни дебилчета? Не? В Стара Загора ми се случва за втори път на мен! Тази вечер реших да ползвам градски транспорт и се метнах на тролея. На едно от кръстовищата в града 1 малоумен младеж реши да си играе по нервите на шофьора на тролея, с който пътувах. Играта продължи около 5 минути - малоумното същество се изпречваше на пътя на машината и правеше глупави чупки в кръста. В един момент нашия шофЕр си изтърва нервите, отвори предната врата и буквално излетя навън. Последва шамар, после от някъде се измъкнаха още 4-5 дебилчета, които свалиха "нервния чичко" на земята и започнаха да го ритат и удрят където сварят. Естествено вдигнах мобилния и извиках патрулка, която обаче не дочаках... От някъде се появи млад мъж на около 30, който разгони тая паплач със... спрей! Не останах да догледам разигралата се сцена - слезнах и продължих пеша. И за пореден път се заричам да не ползвам градски транспорт! Аз и без това рядко ползвам, да не говорим, че мразя в червата си мръсните автобуси, раздрънканите тролеи и т.н. - предпочитам да изям 30-40 минути от времето си и да се придвижа пеша, отколкото да ставам свидетел на подобни сцени или да се блъскам с куп хора...

2. Гнидата пак се е затрила... Беше ми странно като ми звънна сестра му преди 3-4 дни, ама тогава нямах време да говоря много-много. Днес пак ми звънна - не е чувала брат си от повече от 15 дни (аз от около 2 седмици)... В квартирата денонощно телефона давал свободно, но никой не вдигал. Странното е, че аз звъннах на работодателя му и отговора на въпроса ми - къде мога да намеря неговия служител - беше, че нямал идея... не знаел. И пак ме погва параноята :(
Искам да си идва вечееееееее! Искам да си дойде, за да не ме е страх да си взема отпуска - ще знам, че като я взема няма да има с какво да си занимавам мозъка и ще почивам! Сега се заравям в работа само и само да нямам минутка време за мислене какво ли става с оня малък идиот на гза на географията...
Искам най-после цялата тая лудница да свърши! Щото ми писна да се самоизяждам.

Yoda

Fear is a path to the dark side,
Fear leads to anger,
Anger leads to hate,
Hate lead to suffering...

YODA: Careful you must be when sensing the future, Anakin. The fear of loss is a path to the dark side.

ANAKIN: I won't let these visions come true, Master Yoda.

YODA: Death is a natural part of life. Rejoice for those around you who transform into the Force. Mourn them, do not. Miss them, do not. Attachment leads to jealousy. The shadow of greed, that is.

ANAKIN: What must I do, Master Yoda?

YODA: Train yourself to let go of everything you fear to lose.


Малкият зелен е мой тип... ндаа.

***
А тия дни имам някаква идея да се заровя в "Пътеводител на галактическия стопаджия" и да си припомня бисерите на любимеца ми Марвин.
Нещо се спекох пак - явно ми е такъв периода.
И чисто информативно - утре заминавам за Търново. Вярно че ще е само за 2 дни, че ще е по работа, ама не мога да си намеря място от радост. Това е града, в който преминаха 6 от най-хубавите ми години.
Ей, нямам търпение да седна и да пия една биричка в пЪба... едно време бяхме изтрили една от масите там - беше заплюта и винаги свободна за нас.
Дано имам време за поне 1 малко кръгче по любимите ми места.

Just so tired of being me.

Имам работата си.
Имам познатите си.
Имам малко останали хора, които наричам приятели.
Имам ежедневните си неизброими контакти, служебни.
Имам достатъчно, за да си позволя задоволяването на разни прищявки.
Имам куп други неща, в които съм се вкопчила.

Рядко имам моменти като този, в който ми иде да изкрещя:
F*ck, all I need is... you.
От толкова много време не съм го признавала дори пред себе си, че чак ми звучи нереално... Има минути, в които нямам какво да ти кажа, мълчанието виси над мен и ме смазва. За 10 минути по разни жици се пренесоха съвсем малко думи, за сметка на мълчаливите моменти.
Гърлото ме боли от стягане, сериозно говоря.
А всъщност има толкова много неща, които трябва да знаеш.

Знаеш ли, тази година преодолях страха си от морето - да, точно така, нагазих до гушата, не се майтапя. Сега морето не ми е до колене, а до гушата. И някак си не обръщам изобщо внимание на мисълта: "Помощ, давя се!"... Аз се давя от години, ама ей на - все съм жива.

Незнам дали те гони носталгия по България теб, но мен определено ме гони спек и носталгия по проклетата ти муцуна ;(
И съм уморена. Много. От агонията... От стиснатите зъби... От липсата... От това да съм все "силната"... От неизказаните думи... От стремежа ми да не занимавам (общите ни) познати с нещата, които отвътре ме разкъсват... От усилията, които хвърлям, за да "не мисля"... От работата... Не знам на кой свят съм вече, не взимам адекватни решения, не се чувствам пълноценна.

Снощи се боядисах... ндааа, сега съм червена. Не е нормално точно аз за няма и месец да сменя 2 пъти цвета на косата си. Идея нямам какво ми става пак, ама силно се надявам да е нещо моментно, да стисна зъби и да се взема пак в ръце и... да се държа нормално.

05.50 - Добро утро. Кое му е доброто... Мразя понеделници...