My blog has moved! Redirecting…

You should be automatically redirected. If not, visit SISKATA.NET and update your bookmarks.

25 април 2005

Gabriel - Rise.

I know that it's over
and I can't believe we're through
they say that time's a healer (yeah)
and I'm better without you
it's gonna take time I know
but I'll get over you
(chorus: look at my life
look at my heart
I have seen them fall apart
now I'm ready to rise again
jus look at my hopes
look at my dreams
building bridges from these scenes
now I'm ready to rise again)
caught up in my thinking
(yeah)
like a prisoner in my mind
you pose so many questions
that the truth was hard to find
I better think twice I know
that I'll get over you
(chorus)

much time has passed between us
do you still think of me at all?
my world of broken promises
you won't catch me when I fall

(chorus)

24 април 2005

Онова...за което думите не стигат.

"В пустинята видях човек, гол,озверял.
Седеше на един камък, стискаше сърцето си в ръце, и го ядеше.
- Добро ли е, приятелю?
- Горчиво е, но ми харесва! Защото е горчиво, и защото е мое!"


Лесно е да измиеш тялото и дома си от някой човек. Взимаш няколко душа, переш всички завивки, чаршафи, пръскаш всичко наоколо с вонливи дезодоранти. Нужни са няколко дни да изличиш миризмата, присъствието.
Трудно е да измиеш душата си, там къпането не помага, нищо не помага, месеци не са достатъчни, години. Затова никой не иска да пуска в душата си. Затова всичко е фалшиво, фалшиви миризми, погледи, думи, страсти. Любовта е дебнене и състезание, приятелството е сделка, животът е остаряла и изтъркана игра с банални правила, в които никой не вярва, в които всеки се опитва да измами.
Защо е толкова трудно човек да се научи, че не бива да внася мръсотия в чуждата душа? Защо не го учат това в детската градина, в основното училище, защо не го пише в книгите, защо го няма във филмите?
Душата ми е мръсна от разни хора, които съм поканила да влезнат, а те не са се сетили да си свалят калните обувки. Колкото повече я чистя, толкова повече мръсотия влиза. Понякога е толкова много, че единственият начин е да се махнеш някъде, да се махнеш от града, страната, от целия този свят, да се махнеш и никога да не се връщаш.
Само една е ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ! И колкото повече време минава, толкова по-силна става. По това се различава от мимолетните увлечения.
И за да отличиш голямата любов от всички останали любови минаваш през всички чувства - през любовта, обичта, болката, тъгата, омразата, жестокостта...
И след като оцелееш, тя се връща по-силна от всякога и те залива и не остава нищо друго освен любов - чиста, даваща, милваща, прощаваща и ЕДИНСТВЕНА. ТОВА Е ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ, за всички нас, ако имаме смелостта да и се доверим Д О К Р А Й.

Текста който въведох като увод, прочетох като малка в един роман. Тогава изглежда съм била прекалено глупава и наивна, за да разбера какво значи. А може би всичко се е дължало на това че съм била и прекалено малка. На малките им е разрешено да вярват във всичко нали така? Тогава и аз вярвах, че всеки си има строго определено място в този живот, вярвах в съдба, мечти, приятели и естествено в голямата любов. Сега може и да не съм толкова стара, но поне така се чувствам.
Единственото нещо в което вярвам сега е, че в края на краищата всеки някой ден достига до края на пътя, и когато се озърне, осъзнава че е сам, с разбити мечти, без бъдеще, без минало. И единственото нещо което ти остава тогава да направиш може би е да намериш нещо в самият себе си, и да се молиш то да ти хареса.
Аз вече опитах сърцето си. Беше горчиво до болка, но ми хареса. Защото това беше моето сърце!
И да не ми беше харесало пак щях да излъжа. Защото иначе не би имало смисъл, нали?
Сега продължавам напред. Без сърце, без мечти, без бъдеще и без минало. А може би някой ден отново ще ги намеря. Може, но не вярвам. За всеки случай няма да търся. Вече не!

"Човек сам се ражда и сам умира, а през останалото време някакви хора непрекъснато се опитват да му досаждат."

22 април 2005

смЕх... всички са наАкани


Смахнат, изключително скучен ден. Сутринта едвам се надигнах (естествено...не си чух часовника... ама кой да говори до 2-2.30 през нощта в яхуу...), до около обед ходех като сомнамбул, да не говорим, че дори не реагирах на споменаването на името ми. Единственото нещо, за което си мръднах пръста днес беше да подредя броевете на Държавен вестник, които се мотаеха по бюрото ми от началото на седмицата. В общи линии цял ден се занимавах с печене на CD-та, чат, четене/писане по форуми. Да си без шефове цял ден всъщност не е толкова хубаво - изкрейзва се от скука, особено ако и никой от никъде за нищо не те потърсва. Щом ми писна да чета/чатя...това си е достатъчно показателно.
Днес се чух с My private GZ. Стана ми хем смешно, хем тъжно, че в началото не ме разпозна. Не сме се виждали може би от 2-3 месеца, напоследък и в IRC не го засичам, добре че е Изаура да ми предава много поздрави от него чат-пат. Като споменах нея - вчера осъществихме контакт. Сдухана работа... Чух се и с кака си (явно докато ги няма шефовете моята основна работа се състои в натрупване на суми в телефонните сметки;) ) - и кака ми е сдухана. Започвам да си мисля, че броди някакъв вирус спекотворител.
Вчера Иво даде признак на живот. Имам и обещаните мидички;) Не очаквах да ми донесе, но явно все още има неща, с които да ме изненада. Остават му по-малко от 2 месеца в Бг и мисля, че е започнал да се замисля за липсите които ще усеща там, на майната си. И той се спича.
Сега чакам да дойде 6 май. Вечнозеленото дърво беше така мила да ми предложи оферта, която ми хареса - 3 дни в София, в нейния апартамент. Само че без нея. Тоест аз сама в апартамента. На 3ия ден тя би трябвало да си дойде и наистина би било добре, ако успея да я изненадам с нещо ;)Иначе 3-те дни са ми вече почти разчертани: 6 май - ден на Охчо и Иво, късната вечер - кака ми; 7 май - ден на Ирина, Асен, малката Асена и... Иво,следобеда - кака ми, вечерта може би на пица с My private GZ и Изаура; 8 май - ден на Вечнозеленото, на Охи, на Иво...и на мамчето, ако случайно ме вмести в някой промеждутък (леле как ме е яд на нея точно в тази секунда, не е истина!), в случай че се пробва да ме прикотка в офиса обаче - просто няма да се получи. Напоследък (какво ти напоследък... в последния месец - два) изобщо не говорим с нея, а искам да и кажа толкова много неща. В момента в който се опитам да я закача и да завърша някакъв разговор следва или мълчание или "не сега, имам работа". ДЕЕБА РАБОТАТА!!!
Аз пак съм си в редовното за постване "наакано" настроение, ама какво пък - свиква се. В един момент на човек едва ли не започва да му става хубаво при самата мисъл, че е "наакан" ... Мазохизъм, кфо да прайш. Или пък си има начин на отпускане: Ако животът ти поднася лимони, изстискай им сока, сложи го във воден пистолет и пръскай другите хора в очите!

17 април 2005

От архива

"Уморен съм да бъда на пътя, самотен като лястовица в дъжда. Уморен съм да си нямам приятел, с когото да съм... за да ми казва къде отиваме, oткъде идваме, или защо. Но най-много съм уморен от хората, които са лоши един с друг. Уморен съм от цялата тази болка, която чувствам и чувам по света... всеки ден. Има твърде много от нея. Тя е като парче стъкло в главата ми... през цялото време. Можеш ли да разбереш?"


Отвори ги тез очи бе Sis! И гледай! На ръба си,бе. Някъде. Никъде. Да те боли, мамка ти! Като си тъпо копеле. И старо. Не ме гледай с тез затворени очи! Казах ти. Болка. Кво пък толкоз. След нея - празнота. До границата на търпимост. Пътища. Много. И все без посока. Порив. Да подариш на празното смисъл. Ама си тъпо коп...Казваха ти. Ами илюзия е. Ти кво си мислеше?
Гледай ме, като ти говоря! Светла илюзия. Така сме устроени. Стъклен свят. Лъч някакъв рисува витражи. Ти си лъча. А, сега и ще ревеш! Крехък свят. Красив свят. После - тишина. На парченца. Многоцветни. Не се дърпай! Погледни ме! Ох, ще ми вземеш здравето. Със стени общуваме. После - ние сме стените. И лабиринти. На ти кърпа. А уж си копеле...Успя да ме накараш да се усмихна. Знаех си, че няма да те заболи. Като чупя огледалото.

15 април 2005

Hope is all we have.


Размазващ ден! Започна куцо, завърши добре. За куцото начало не ми се иска да се сещам.
Днес успях да приключа с една от презентациите, успях и да обработя цялата тръжна документация по една обществена поръчка. Удивена съм от себе си - успях да се справя съвсем сама с една камара документи, при това спазвайки всеки член и всяка алинея от ЗОП. Толкова съм гениална, че чак не мога да се понасям хааххахах(скромна съм, нали?);)
Освен това се оказа че успях да изнудя шефовете за банкет на 30 април, точно срещу великден, на Бузлуджа. Един бог знае как ще се добера на 1 май (неделя) до Габрово.

А как обичам да вали...
"Запомни, аз обичам дъжда...защото той единствен скрива сълзите".

14 април 2005

Момичето и момчето.

Попаднах на това в Интернет, забравих и сайта дори. Но е нещо което ме впечатли. Напомни ми за моята приказка за костенурката, незнам защо.

"Имаше едно време едно момче. То не знаеше, че ще има и едно момиче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момче и момиче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше пластелина.

Момчето беше почти на седем години, когато се появи момичето. То не знаеше, че ще има и едно момче. То не беше разбрало още, че най-хубавите неща стават с момиче и момче. Просто искаше да има още едно нещо такова като него и затова обичаше музиката.

Момчето беше само.
И момичето беше само.

Момчето можеше да обича много.
Момичето също можеше да обича много.
Но още не бяха го разбрали.

Момчето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Момичето можеше много. И искаше от другите също да могат много.
Това смущаваше хората наоколо.

Момчето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Момичето беше самостоятелно и щедро още от дете.
Това плашеше хората наоколо.

Момчето започна да тъгува и в тъгата си направи много момчешки грешки.
Момичето започна да тъгува и в тъгата си направи свои момичешки
грешки.И така дълго - догдето се видяха.

Отначало не си повярваха, че съществуват. Кръжаха наоколо си и пляскаха с ръце. Наистина беше невероятно, че се срещнаха, че се познаха и че можеха да се имат! И после, след като се убедиха в реалността на другия, се объркаха. Бяха свикнали да се държат с хората диво и открито и да срещат неразбиране, а сега се разбираха с четвърт дума. Не знаеха какво да правят. За да се защитават, бяха свикнали да не прощават, да наказват. И - както не вярваха, че е възможно да се срещнат, решиха да не вярват, че ще бъдат дълго заедно. Започнаха да се обвиняват, че са такива, каквито са, защото искаха да се излекуват един друг от собствените си недостатъци, защото искаха да спестят на другия собствените си болки. Толкова се обичаха, че не можеха да си прощават и най-дребните грешки. Боготворяха се един друг.

И се разделиха.

И сега не знам как са, но много искам да вярвам, че ще порастнат.
И че ще имат деца.
И ще ги отгледат.
И ще живеят в щастие.
И ще умрат стари. Много-много стари. С млади очи."

МРЪН!

13 април 2005

Как...

...да се боря с егоизма?!?...

12 април 2005

На върха на езика...

Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Празни думи, колкото да отбием номера. Думи в които някак си не намирам смисъл. Ако пък намирам - то непременно не е това, което бих искала да "намеря". Случва се дори да съжалявам за факта, че говорим...за каквото и да е. Иначе лафим, при това с часове. За какво ли не. За какво ли не... За всичко друго, не и за това какво е вътре в нас. Търсим се. Намираме се едва, когато нещата ни се струват безнадеждни и когато имаме дяволската нужда да говорим с този, който ни познава. С този, който знае как да ни накара да се усмихнем. С този, който ни разплаква най-умело... Всъщност с единствения, който умее да ни накара да плачем. С човека, с който си знаем "кътните зъби".
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". 7 години. Не са много. Не са и малко. 7 години, през които сме си казали какво ли не. 7 години, в които сме успели да си разменим и "Обичам те", и "Мразя те". 7 години, през които сме говорили и сме си казвали "нещо". 7 години... Ако има нещо вярно в символиката на това число - то ми се ще да се докаже точно сега. Нали уж е магическо число.
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Ще ми се да можех да говоря както преди. Да мога да изрека на глас всичко онова, което ми е в душата. Да спря да се заблуждавам, че то се знае, или се вижда, или се усеща. Не се! Не винаги...Искам да мога да говоря за онази любов, която е на върха на езика. Иска ми се понякога да мога да го кажа пак, да се доверя на думите и на чувството, че ще ме разбере. Както аз разбирам него.
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Търсим зад думите си нещо. Понякога то прозира. Изпитваме нужда един от друг, когато "затънем". През останалото време аз се правя на силна, а той... той играе ролята на самоуверен млад мъж.
"Толкова ми е трудно, когато не можем да говорим. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите, важните думички, носители на чувствата. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи.
Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини..."

Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". След по-малко 2 месеца и 5 дни заминава. Изчезва. "очи, които не се виждат се забравят". Дали?
И отново оставам безмълвна...
И защо, мамка му, ме избива на...рев. И на крясък... На вик, включващ името му.

Навътре в мен е океан от самота...

10 април 2005

It was a beautiful day&night ;)

Прибрах се от щата Канзас. Както и предполагах - беше повече от хубаво...Имах нужда от смяна на обстановката и наистина разпуснах яко.
Пристигнах там към 14.30, пихме по едно кафе с koby и Веско, после се завлякохме до "офиса"... И още там се започнаха смешките - грейвъра звъня за такси...в полицията! И си го искаше, таксито де : "Едно такси до културния дом.", отсреща следва "Какво е станало на културния дом?!?"("супер у4уден глас беше" -каза грейви), после нашия човек "Нищо. Искам едно такси от централния вход на културния дом"...и отсреща: "Какво такси бе! Това е телефона на полицията!". Смях...;))))
Май става традиция ако моя милост се е озовала на рожден ден на Зануси да бели картофи за мусака;) Той обаче е герой, защото съвсем сам си направи мусаката, изключвам намесата на мен и Драго при беленето и рязането на картофите. А мусаката си я биваше. Е имаше и такива, които не се престрашиха да я пробват, обаче аз хапнах и още съм жива ;)
Вечерта мина доста весело, страшно се израдвах на Зу, рядко се виждаме с него, но всеки път си се радваме като за последно. Понякога чак се чудя как от неговата уста може да се ръсят по 438756984392 бисера в минута;) Ако има човек на тоя свят, който успява да ме накара да се усмихна само като го погледна - то това е именно той! Сигурно и за това се иска талант... Тормозих и Драго почти през цялата вечер - по незнайни причини това човече не искаше да го снимаме и аз се бях заела на няколко пъти с опити да разкрия муцуната му за обектива;) Да не говорим, че явно му докарах страхова невроза, щото имаше един момент, в който само като му споменях името или се приближах към него - той се покриваше;)
Отърсих се от мислите си напоследък, май понадух главата на Зу по едно време с моите простотии... Всъщност беше ми много приятно да "говорим за сериозни" неща с него, сигурно защото обикновенно ни избива на лигавщини...
Беше ми интересно да обсъдим стратегиите на грейвъра ;) Стискам му палци на човечето, дано сме били полезни и дано сме дали правилни съвети... Дано стратегията проработи;)
Бирата гордо показа рибарските си такъми-подарък и доколкото разбрах днес щеше да ходи за риба с тях, хахаха, ентусиаст:)Дано хване нещо де, ако е повечко може пак да реши да ни събира;)
Има една камара снимки, да видим обаче колко от тях ще докопам аз;) Весо уж обеща да ми прати всичко - да видим! И той ми е една шматка;)))
Изпратихме народа към 3-4... Пооправихме малко и се стоварихме да спим. С Мяу бърборихме сигурно до 5 ;) Към 10 се надигнах, събудена от мириса на кафе - тя се беше погрижила. Пихме кафето, пушихме по цигара, пооправихме хола, измих съдовете и се изнизахме. Докара ме до Стара Загора. Пътуването беше приятно - ретроспекции и разкази за минали весели случки...
Сега ми е малко мъчно чак, мрън:( Кой знае кога пак ще имам възможността да се видя с тези хора;(

08 април 2005

Green Day - Boulevard Of Broken Dreams

I walk a lonely road
The only one that I have ever known
Don't know were it goes
But it's home to me and I walk alone
I walk this empty street
On the Boulevard of broken dreams
Were the city sleeps
And I'm the only one and I walk alone
I walk alone I walk alone

Ля-ляя...

Уморена съм. Зверски. "Надупен" ден беше - фактури, митници, мрънкащи шефове, една камара спешни поръчки... ЛУДНИЦА! Успях да обработя 3 обекта, остава ми още един, който не смятам, че ще ми отнеме повече от 2 часа утре сутринта. И край! Следва така желаното намаляне на оборотите, оставяне на картинга на втора позиция и...се почва "лудата веселба" с пожарогасителната техника. Абе чудя се тия мои шефове като са създавали тфа СД (демек Събирателно Дружество)къде са видяли общото между картинги и пожарогасители и инсталации...
Прибрах се, изкарах кучето за около час и се стоварих пред домашната щайга. Една мисъл се стрелна в мозъка ми: най-опасните ми врагове биха били именно тия двамата - Стифлър и РС-то - знаят твърде много за мен и биха могли буквално да минат през мен като танкове... Ако можеха да говорят...;)
Уморена съъъъъъъм! Дяволски. Чакам с нетърпение съботния ден. Мисля да се наспя като за световно и към 14-15 ч. да се стоваря в щата Канзас на ден-ден на BEER_MAN (хаха и рима има)! Имам крещяща нужда да разпусна някъде и се радвам, че имам повод да сменя обстановката...още повече, че там се чувствам наистина "добре дошла", въпреки че реално погледнато нито смея да твърдя че "познавам" (в пълния смисъл на думата) тия образи там, нито пък се виждаме често. Но пък случаите в които сме се засичали съм се чувствала наистина уютно и сред свои хора. Уговориха се подробностите около празнуването... Останах удивена и признавам си развеселена от факта че той си е избрал за подарък...РИБАРСКИ ТАКЪМИ!;) А уж се спрягаха за подаръци или цифров фотоапарат, или телефон... Съчма. Важното е на него да му харесва де ;)
Заговорихме се, всъщност благодарение на него от главата ми излезнаха най-после фактурите и митническите декларации... И въпреки, че ми каза:
(Skro_MAN> ся дан земеш ма пействаш по блоговете
(Skro_MAN> :Р
смятам да направя точно това - да го пействам тук, в моя блог. Ако тук има част от някой разговор - то това е направено с цел след време да си го прочета и или да ме накара да се усмихна, или да ме накара да преосмисля нещо... Както и да е, правя го за...кеф!...:)
Та по въпроса за скромността:
(Skro_MAN> определено скромен е <> от схлупен
(Skro_MAN> за тебе е едно и също
(sis> да ахахахах
(sis> горе долу...
(Skro_MAN> да не говорим че принципно аз не съм от най общителните
(Skro_MAN> или разговорливите
(Skro_MAN> въпреки че мога да говоря за по4ти вси4ко
(Skro_MAN> и не ми пука кой какво мисли за мене
(Skro_MAN> но в същото време гледам да не пре4а на никой за нищо
(Skro_MAN> и мразя да афиширам някакви си неща
(sis> е по тфа си мязаме
(Skro_MAN> колко съм ... колко съм ... и колко съм ...
(sis> и аз мразя да афиширам нещо...
(Skro_MAN> ся в 4ата , плямпам за да прайм купона
(sis> бе изобщо не обичам да се набивам на очи
(Skro_MAN> и това за скромността е просто лаф
(Skro_MAN> но в интерес на истина смятам че доста се доближавам до истинското значение на думата
(Skro_MAN> а не до това което обществото я е изкривило
(sis> мдам... явно аз съм живия пример за изкривеното и разбиране
(Skro_MAN> нормално е
(Skro_MAN> пове4ето хора да разсъждават така
(Skro_MAN> просто обществото налага някви си догми
(Skro_MAN> или изкривени разбирания
(sis> точно за тия догми и изкривени разбирания бяхме говорили веднъж с Берксток...
(sis> (просто асоциация)
(Skro_MAN> в интерес на истината, може да се каже че спрямо доста хора съм "захлупен"
(Skro_MAN> само 4е не ми пука кой какво мисли за мене ..
(Skro_MAN> аз си знам възможностите
(Skro_MAN> имам приемливо само4уствие което отговаря на тези възможности
(Skro_MAN> фанал сам си ляба в ръцете
(Skro_MAN> и отттам нататка каквото шефа "горе" е казал ... тфа ше е
(sis> бе... лафа "на който не му харесвам - да си зима кофичката и лопатката и да не си играй с мен." - важи и за мен
(sis> не бих казала че съм толкова напред с материала колкото теб примерно
(sis> но смятам че водя един що годе нормален начин на живот...
(sis> и това което имам за момента ме устройва
(sis> ;)
(Skro_MAN> важното е да си доволна от живота
(Skro_MAN> аз съм
(Skro_MAN> не е идеален
(sis> не ми пука в очите на страничните как изглеждам - все ми е тая
(Skro_MAN> ама така е по яко
(sis> важното е на мен да ми е добре
(sis> абе в тоя ред на мисли...
(sis> да си егоист не е порок
Cheers.

06 април 2005

Цигара срещу полудяване.


Това е "нещото", което описва деня ми. Кутия от тия, че и отгоре. Адски напрегната сряда беше. Тия от Италия за пореден път не пропуснаха да направят спънка - почти пред провал беше старта на сезона за българския картинг. В резултат на това си имах един фучащ и сновящ из офиса шеф, който от време на време сядаше на едното бюро до мен, слушаше ме докато се опитвам да накарам ония смахнати "макарони" да си размърдат задниците, и нервно потропваше по масата с пръсти. "Папата..." - ето това беше думата, която за тях беше обяснение на всичко, най-вече на НЕсвършената им работа. Към обед, вече на ръба на нервна криза се разбучах по телефона, като постепенно бученето ми прерастна в крясъци... накрая едва ли не започнах да заменям Dear Mr. Ridolffi" с "Твойта кожа макаронеста!!!". За пореден път се убеждавам, че когато нещо не се получава по "културния" начин, то е неизбежно да не се получи по "физкултурния" начин... Както и да е, в крайна сметка ония там се взеха в ръце и след ДВУСЕДМИЧНО уговаряне най после пратиха шаситата и гумите...
Следваше събрание на всички офиси в централния офис - т.е. при нас, в Стара Загора - поредната лудница: купчини фактури, купища разходни касови ордери, да не говорим за до ден днешен непонятните ми финансови отчети...И утре всичките тия камари трябва да минат през складовата програма, т.е. през ръцете ми, след това през счетоводството...На всичкото отгоре вероятно ще трябва да се ходи и до Сливен, до митницата там, за да се освободят едни чарколаци за пожарогасителите...Вкарала съм се в ебати филма!
Нещо се е случило днес и покрай Иво - явно не му е ден, но...нямах физическата възможност да му обърна внимание и за пръв път го оставих в режим "stand by", който продължава и в момента :(
Добре, че поне Стифлър е при мен сега (а до края на месеца трябва пак да го връщам на село. Точно до преди около 15 минути се мотахме с него по улиците, дори вечеряхме заедно...с дюнери. И пак го разревах! Ебати псето... Щом успявам да разрева куче така както си мрънкам, не мога да си представя какво щеше да е ако цялото това мрънкане го прехвърлех върху човек?
Защо, по дяволите, не успявам да влияя така и на човека, който пожела кучето ми да носи неговия ник... Това е друга тема, няма да я подемам, за да не ревна и аз.

Очаквам с нетърпение събота - щата Канзас. Имам дяволска нужда от разпускане, а рожденния ден на BEER_MAN е прекрасна възможност да се срещна с приятни хора, които макар да са ми наблизо, рядко посещавам. Мдаааам...дръж се Канзас, че ида:)

05 април 2005

From the inside...

But I'm so tired of this deceit
Everytime I try to make myself
Get back up on my feet
All I ever think about is this
All the tiring and time between
And how trying to put my trust in you
Just takes so much out of me
***
Take everything from the inside
And throw it all away
'Cause I swear, for the last time
I won't trust myself with you


L.P.

03 април 2005

Смачкана

Кристализирах.
До сега се мотах из Аязмото със Стифлър... Тичахме по алеите, лягахме по тревата да почиваме, хващахме разни непознати ми пътеки и вървяхме... Аз и куче. И си говорихме... Ако можеше това животно да говори, кой знае какво би излязло от устата му. Той е най-добрия ми слушател напоследък.
Като малка имах въобръжаем приятел, който уж живееше на една далечна пътека и само ако много силно си стиснех очите - той уж идваше. Бях повече от убедена, че е истински. Говорех си и с него. Много. Детски истории... Сигурно изглежда глупаво или дори налудничаво, но си е факт.
Понякога си давам сметка колко самотна се чувствам, въпреки че съм заобиколена от хора.И се спичам... От друга страна уж съм сама, а винаги се намира кой да ми каже наздраве ако примерно кихна.
Мотахме се сега... премислях... подрънквах си стотинките в джоба... лежах на тревата и говорех, а Стифлър ме гледаше с огромните си очи и слушаше... и по едно време му тръгнаха сълзи! Заклевам се, че това бяха сълзи! Успях да сдухам едно...куче! А дори не знам причината за смахнатото си настроение. Няма конкретна. Просто се събудих сдухана и мразяща всичко. "Наакала си се пак" - каза ми rasti и затвори ICQ-то. Звъннах на starly докато се прибирах, тя ми вдигна и на въпроса "ко стаа бе мамунко малка" последва моя отговор "смахнато ми е, исках да чуя нещо ведро".
Мааамка мууу! На 27 април Охи има рожден ден и аз за пръв път от как го познавам ще пропусна събитието... Много се надявам на именния му ден да не ми мине котка път и тогава да успея да отида по софийско. Остават 2 месеца и 15 дни до заминаването на Иво.
Deadline. :(

01 април 2005

Тъжно едно такова...


Анита обичаше да ми напомня, че дори и в тъгата има някаква красота...
Странно е...
***********
"Почувствах как Другата напусна тялото ми и седна в ъгъла на малката стая. Наблюдавах жената, която бях до момента. Страхувах се от всичко, но си казвах, че това не е страх, а мъдрост, дошла от опознаването на действителността. Зазиждах прозорците...
Видях Другата седнала в ъгъла на стаята - уязвима, изморена, разочарована. Тя контролираше и държеше в робство онова, което винаги би трябвало да бъде на свобода: чувствата си..."
***********
Между другото четейки старите постинги тук... Стигам до извода, че явно поривите ми за писане са предизвикани именно в моменти на спек, на тъга...
Лелееее колко малко радости съм споделила с виртуалното... А ги има и тия моменти - хижата на 3 март, Ирина и Асен и малката Ася, която днес имаше рожден ден. Тук е момента да и пожелая: Честит Рожден Ден Асена. Желая ти да израстнеш точно толкова умна и добре настроена към всичко заобикалящо те, колкото са родителите ти...