Back.

Завърнах се и вече ми е мъчно за София. Не толкова за самия град, колкото за хората, които оставих там. Беше шеметна седмица! Във вторник вечер разбрах, че в сряда ще пътувам за там, в сряда веднага след пристигането ми започна и въвеждането в естеството на новата работа. Останах зашеметена от атмосферата, която цареше в централата на фирмата. Огромни офиси, невероятно добра техника, многоброен екип от млади хора. Беше забавно, динамично и изцяло ново за мен. Определено имаше какво да видя и да науча. Имах и база за сравнение - направо не мога да повярвам, че нещата са толкова различни от всичко, с което съм се сблъсквала до сега. Сутрин чинно се явявах на работа в 8.30, принципно работното време приключваше в 17.30, но не си тръгвах от там преди 18.00 - 18.20. Не усещах как минава времето - някак неусетно и на един дъх, в офисите постоянно имаше разни хора, постоянно нещо се случваше, постоянно имаше какво да попивам. За тези 3-4 дни нито за момент не изпитах досада, от това, което върша, нито пък се почувствах като "под лупа". Хората бяха невероятно отзивчиви и търпеливи... а и аз съм си схватлив злобен гном (минутка за реклама). Притесняваше ме малко софтуеъра, който все още е в процес на създаване (в смисъл има разработена и въведена нова програма, която сега се тества от служителите и съответно се отстраняват разни бъгове), но смятам, че ще се преборя, ще ми е нужно малко повече чоплене... Като заключение по този въпрос мога да кажа само, че в София наистина се бачка здраво. Ама много здраво!
Подписах и договор. Два даже - един граждански и един трудов...

Изобщо... още не мога да повярвам, че се случва нещо толкова добро. Напоследък хубавите неща са много, а аз не съм свикнала така. Сега едва ли не във всеки един момент очаквам нещо да се сгромоляса... Много хубаво не е на хубаво (дано тоя път да греша, макар рядко да се случва). Изпитвам някакво необяснимо неспокойство, гонят ме нерви някакви...
А утре е първия ми работен ден като регионален управител в тукашния офис. Не е истина какъв страх ме гони. Не знам ще се справя ли, не знам ще ме приеме ли екипа, не знам ще има ли проблем или всичко ще мине по вода... Цялата тази неизвестност ме плаши МНОГО. Хем си вярвам, хем се разтрепервам. Хем си повтарям, че не съм темерут и по принцип лесно завързвам разговор и приобщавам хората, хем си давам сметка, че не винаги мога да бъда открита. Бога ми, та аз напоследък и с тримата ми най-близки приятели не съм открита... Май ме хвана шубето. Знам, че в първите дни никой няма да очаква от мен да съм перфектна, но навиците са голямо нещо - до сега каквото съм правела, съм го правела добре. Нужен ми е кураж. (10x, Fenia!!!)
Отделно дето ако искам един ден да бъда изтеглена в София (при това в не чак толкова далечно бъдеще) - то трябва да бъда наистина безгрешна.

***

Извън "работната сфера" също се случиха интересни неща. Пихме биричка с Радо и ми беше много приятно да се запозная с толкова интелигентен и градивен млад човек. Скоро не ми се беше случвало да попадам на такъв, беше ми писнало от хора на тази възраст, които или нямат никакви планове за бъдещето си, или ако имат - не правят нищо по въпроса за реализирането им. В никакъв случай не скучах, нито пък го имаше момента на глупавото мълчание и чудене какво да си кажа с човек, чиито очи виждам за първи път. Смело мога да кажа, че този човек е от моята кръвна група :) И със сигурност при удобен случай пак ще ударим по едно малко/голямо заедно. Стискам му палци да успее да реализира всички неща, които му се въртят в главата и за които говорихме. Евала на хора, които знаят какво искат и правят нещо градивно със себе си.

***

Нещото което ме застреля беше, че Иво чете това тук. Не че има лошо, не че някога бих се обърнала срещу него... Просто ми е странно. Имаше само двама човека, които не исках да попадат на блога ми и той беше сред тях. Конкретни причини не мога да изредя... може би гордост - в смисъл не исках той да е наясно със слабостите ми, не исках да го занимавам с проблемите си, не исках да търся каквато и да било опора в него (макар дефакто да го правя всеки път, когато съм в София и се виждаме). Щеше ми се в неговите очи да си остана човек, който е стъпил на земята и знае какво прави. Щеше ми се по-скоро аз да съм опората и силната... От друга страна няма лошо човек, на който безкрайно много държа, да знае какво се случва с мен. Естествено, ако желае да знае. От около 2 години се опитвам да се оправям сама със страховете си... Не че успявам, но все пак... Абе основното е, че не исках да знае за параноята ми по неговото заминаване. НО! Ще оживея :) Може и да е за добро. Един приятел ми беше казал, че от мен би излязал добър писател. Ако има някой, на който му е интересно да чете злободневните ми простотии и ония другите, по-дълбоките неща, които чат-пат изкарвам наяве - това може само да ме радва. Всеки иска да бъде забелязан. И интересен.
Абе... всичко опира до глупавата ми (на моменти) гордост. И до това, че не искам да занимавам близките ми хора с проблеми и страхове.

***

Вчера ходихме в зоопарка. Пак имаше момент на побесняване от моя страна... После ми мина, нормално. Имам си точно 4 прекрасни манипулатори. Е вчера двама от тях бяха на линия, нямаше как да ме държи дълго. Макар на моменти пак да ме хваща яд...
Днес, докато пътувах насам си пуснах Faithless - Insomnia:

I only smoke weed when I need to,
And I need to get some rest, yo, where's the cess.
I confess, I burnt a hole in the mattress,
Yes, yes, it was me

Толкова като коментар... Може пък наистина да е необходимост понякога, знам ли... Мина времето, когато ги правех тия неща. Но и на мен не ми е чуждо.

Освен това вечерта зяпах два филма в Арена - "Когато порастна ще стана кенгуру" и "Ледена епоха 2". Първия го знаех, но нямам нищо против да го гледам поне още 4-5 пъти ;) А вторият, противно на всички останали втори части (на който и да е филм), беше просто култов! С много смешки... Всъщност ако не бяха смешките от втория филм - сигурно щеше да ме избие на рев по едно време, като се сетих, че престоя ми в София е към края си...

***

Малко (аматьорски) снимки:

Витоша... и облаци. Това се виждаше от офиса в Силвър център, в Люлин.









Смотано задръстване, заради което си седях нервно в една маршрутка п
о Цариградско ... Около час пътувах от Орлов мост до Дружба 2. Бля!!!!! Бензина не е достатъчно скъп! И колите са много! И... грррррр! Не искам да се сещам.







Леопардчо спи :)

... и този спи...











през стъклото така става... ама много ми хареса зеленото:)










Има още една камара снимки от зоопарка... Има и две-три култoви снимки на двамата ми братя с едни захарни памуци, ама... ще ги спестя и ще си ги зяпам егоистично само аз!

P.S. zlatkata, а на теб тоя път наистина съм ти МНОГО сърдита. Спирам с каквито и да било опити вече... аман :(