Какво се прави ако...

Сигурно половин година не бях слушала у нас Lenny Kravitz. Сега пак не си го пуснах аз, плеъра просто го завъртя... След него се чуха началните акорди на Limp Bizkit - Behind Blue Eyes. И смених директорията (btw ползвам 1by1). Нещо сълзливо ми става като слушам подобни парчета - то само заглавията като прочета и ми стига - Again, I belong to you, а на Behind blue eyes няма как да не се сетя за припева (и за "Готика"!). Аз желЕзна ли съм или да? И какъв винкел ще съм, ако някакви си песнички ми бъркат в здравенцето и ме карат да оприличавам частици от себе си с частици от текстовете.
По тоя повод се сетих за Свилена - живеехме заедно в Търново. Сви беше невероятно готин човек! Обаче незнайно защо просто не и вървеше с момчетата - все някакви драми ставаха (ооо, далеч по-големи от моите! Линна, знам че се смееш в момента! Ма си трай! Да не съм видяла твой коментар!). Та тази моя съкафезничка имаше период, в който не си подаваше нослето навън, не излизаше с приятели, за лекции и упражнения да не говорим. Сви си седеше в квартирата, запълваше времето си с готвене, чистене и (!!!!) сапунки. В един момент взе да вижда по една своя връзка във всяка от сапунките, които гледаше. А те (сериалите) не бяха никак малко - имахме и кабелна... В началото я бъзиках... после започнах да си мисля, че не е добре... и точно когато реших, че това девойче има нужда от специализирана помощ - на нея взе, че и мина. Един ден просто заряза всичко на вили и могили в квартирата, излезе и се прибра на следващия ден... Метаморфоза някаква преживя. Още нямам обяснение какво я беше хлопнала дъската, ама добре, че и мина.
Таааа... за какво го казах всичкото това ли? Ми ей така - идеята беше да се опитам да подкрепя твърдението си, че е много лесно сами да си помагаме в моменти, в които ни се струва, че живота ни е сценарий на сапунена опера - просто гасим телевизора. Изхвърляме всички дразнители или правим всичко възможно да ги държим на достатъчно голямо разстояние от нас, а ако е възможно (и имаме силите... и желанието) - изхвърляме тия гадости. На думи е супер лесно, ама на практика не е точно така. Аз самата трупам една камара файлове насам-натам по дискети; имам 3-4 песни, които съм си наложила да не слушам (и наистина не ги!) защото ме спичат поради една или друга причина; мейли, които не затривам съвсем умишлено от 4-5 години, да не говорим, че имам и по-стари; разни дребни подаръци и предмети, които свързвам с нещо специално...; сега се сещам, че даже имам 2 смса от... 1999 г.
Обаче всичките тия неща са ми капсулирани. Все едно са ужасно опасен радиационен материал. Седят си на точно определени места, знам че ги има, но грижливо избягвам досега си с тях. Адски трудно ми беше в началото - хората явно сме мазохисти и обичаме сами да си търсим причина, поради която да се сдухаме. После, с течение на времето нещата сякаш улегнаха сами. Не че сега няма да ме жегне, ако си пусна някоя от 3-4те mp3ки - ще ме жегне (то си ме жегва всеки път, в който чуя някоя от тия песни по радиото, за щастие вече минават за "стари" и все по-рядко попадам случайно на тях); не че няма да се свия на топка, ако се зачета в разните писани тук-там файлове, така и не достигнали до получателя си; не че няма да ми стане адски куцо да се върна назад и да прочетя мейлите в кутията ми от преди години... Ще ме жегне и още как! Аз и сега, когато ужким само индиректно си мисля за всичките тия хубави спомени и тръпки, се спичам... малко. Нужна е невероятна самодисциплина и инат, за да се изправиш срещу тази камара от неща, които са били твои някога и които никога не си искал да загубиш, да съхраняваш тази съкровищница и да не смееш да я разгледаш. Играта на инат със себе си е отвратителна - ей така си седиш и си се "пробваш" ежедневно докъде можеш да стигнеш сам спрямо себе си. Обаче е адски полезно всичко това, защото рано или късно идва момента, в който наистина успяваш да си наложиш невероятен самоконтрол и да надвиеш себе си.
You ruin everything.

Уморително е, да знаете. Това си е ежедневна надпревара със себе си. Ежедневно коване на желязо. (Понякога се чудя има ли смисъл?!?)

Та когато тотално се уморя и се вбеся на себе си - обикновено в тия моменти решавам да затрия с лека ръка всичките тия виртуални и реални спомени. Първото което хващам е гсм-а и всеки път се отказвам още като стигна до тия два руина: "Сис, искам да направя нещо за теб. Не ме питай защо. Само ми кажи какво да е то?"(05.04.1999) и "Незнам как ще се реванширам за цялата каша, дето настъпи. Като звъннах преди малко, преди да ми затвориш, забравих да кажа да дойдеш да ме вземеш от гарата, защото не познавам никой друг от Търново ;)" (10.11.1999)... (Да е живо и здраво чаршафчето... много нерви потрошихме взаимно някога, но сега не мога да си представя, че е можело изобщо да не го познавам)
И някак си ми се убива набраната инерция за "промяна", за "наритване на всичко старо", за "промиване на мозъка ми".

Когато една връзка умре, независимо каква (само приятелска или пък повече от приятелска), освобождаваме ли се от нейния призрак? Или завинаги преследваме отминалите хубави моменти и си ги искаме пак и пак? И какво се прави ако няколко бурноотишли си призрака отново се появят?

***
Нищо общо с досега написаното, ама... искам ей такава малка кола, на която и да ме утрепе човек - не мога да му кажа марката:

...Днес си пиех кафето на терасата на офиса и просто не можах да го пропусна това бижу. А какъв гаден, мазен и мургав тип го караше... Бля!