Времето (вътре в мен)

Мразя и обичам студа, едновременно. Мразя го, защото сковава и мен, затваря ме някак. Обичам го защото е добро оправдание пред самата мен да потъна в себе си, в самотата на мислите ми. Обичам мъгливото време. Много. Събралите се 4 почивни дни реших да изкарам пак в Габрово. На отиване времето беше мрачно и дъждовно. Горе, на връх Шипка имаше много гъста мъгла... Пътувах права, тъй като (нормално) по празниците една камара народ беше тръгнал на път. Не усетих умора. Взирах се в мъглата... Беше толкова гъста, че едвам различавах дърветата от двете страни на пътя. 5 км. преди Габрово нямаше и помен от мъглата, но пък валеше "като за световно". Слязох от автобуса и запалих цигара, не си направих труда да си вадя чадъра. Обичам дъжда. Пушех, нервно отмятах кичурите немирна коса от лицато си и зяпах локвите... минавах през тях... Метнах цигарата си в една от тях - "цсссс" и угасна. И изведнъж ме напуши на рев. Очите ми се напълниха със сълзи, които не исках да спирам. "Запомни, аз обичам дъжда, защото той единствен скрива сълзите". Подпрях се на стълба до спирката на тролея и зачаках. Запалих втора цигара, по мен се стичаха вадички, започнах и да треперя леко от студ. Най-после тролея дойде. Контрольорката не ми взе парите за билетчето, попита ме дали съм добре. Учудих се - от много време не ми се беше случвало непознат да ме пита нещо такова, още по учудена останах, че колкото и да настоявах - тя не ме таксува. Сигурно съм приличала на просяк?!? Или просто жената е искала някак да ми подари усмивка и да ме стопли?!? Знам ли...
Добрах се до къщата, както и очаквах баба ме очакваше навън, в беседката. "Нямаш ли чадър? Я виж как си зачервила очите си! Влизай бързо вътре да пийнеш един чай, че тия очи са сигурен признак за настинка!". ... Сигурен признак за настинка... Студ.
Пих си чая - онзи, приготвен от най различни "треволяци", които баба е брала през лятото, онзи, който си седи в чайника на печката по цял ден зимно време (а сега е есен). Олекна ми някак. Баба се зае да прави бухти. Любимите ми. Като дете, докато живеех там, а след това и докато изкарвах ваканциите си на това място - бухтите бяха любимата ми закуска. Усмихнах се на спомена. Последва малко хвърлена пот в усилия да сцепя едно-две дървета за разпалки и да подпаля печките. След около 30 минути в къщата температурата беше парникова, а аз се разхождах по тениска с къс ръкав и едни накъсани дънки... и си хапвах бухти в движение. А навън валеше. Всъщност 4 дни там не спря да вали...
Ходих на гробищата - да "видя" дядо. Запалих свещичка и я забучих на гроба, там, под дъжда. Извадих цигара, пак. Дядо ми имаше два вредни навика - пиенето и пушенето. От пиенето се отърва в залеза на дните си, но цигарите така и не ги спря. Запалих и си мислех за него, на всяко дръпване в главата ми изплуваше някой весел спомен с този човек. Свещта ми не угасна. Догоря си на дъжда. Прибрах се вир вода, баба пак се засуети около мен. Учудващо е как тази жена продължава да ме възприема като "на баба малкото момиченце" - викаше ми така като дете, продължава да ми вика така и сега. За нея сигурно ще съм си вечното дете.
Вчерашния ден определихме за "ден за гости". Обиколихме 4 бабини дружки... Седях, слушах ги тия женици и им се възхищавах на простотата, с която живееха... Говориха си за животните в дворовете си, за децата си, за внуците си... разменяха рецепти за зимнина... Някак си все прости и елементарни неща. Нямаше нищо философско в разговорите им, нищо необяснимо... И изведнъж ми се прииска да съм на техните години и помъдряла поне на половина на тях. Изведнъж ми станаха смешни всичките "глупости", които не ми дават мира.
Днес пак валеше. Пак запалих цигара докато чаках автобуса си за Стара Загора. Пак пуснах сълзите си на воля, удобно скрити зад проличния дъжд. Пак имаше мъгла на Шипка. Пак се замислих за нещо, което отдавна загубих и което вече повече от две години безуспешно искам да имам пак. Пак се хванах за спомена.