Апатия

Незнам от времето ли е.
Докато учех в Търново есента ми беше любима - градчето е невероятно през този сезон... Но тук, тук нещата са различни. Голи дървета, сиви сгради,полупразни улици вечер, листа, разпилени и играещи си с вятъра. И студ. Кучешки студ.
Днес реших да не разкарвам шофьора чак до квартала ми и да се прибера пеш, да мина през централната улица, подобна на писта на самолетно летище. Скокнах от буса, бръкнах си в джобовете, вдигнах си яката и се сгуших в... в себе си. Понесох се в началото с бърза крачка (студ!), след това постепенно забавих ход.
Днес си писах с Вечнозеленото почти през целия ден. Занимавах я с мислите си. Занимавах я с апатията, която ме е подгонила (и почти ме догонва)... Вероятно се дължи на времето или на (липсата на) хората около мен. Говоря за физическата липса... ще ми се тия неща да ги "казвам", не да ги "пиша". Ще ми се примерно да не мрънкам, а да мога да си излея душицата, да ми се каже, че нещата ще си тръгнат по начертания път и ... така.
"Незнам бе, нямам идея защо е така, ама ме е обгърнало някакво ГАДНО чувство за необятна самота."
Sometimes I look at what I've become and cry,sometimes I get on that BULLSHIT and be ready to die...sometimes I wonder, who would give a FUCK if they lost me... Слушам една песничка на DMX цял ден и и припявам.. то е по-скоро нещо като...молитва (?!?) Ще ми се да имам отговорите на толкова много мои въпроси...