Наивнички
Излизах с една дружка снощи...
Ще ми се да мога да променя света някак. Ще ми се да изтрия от него ония елементи, които са професионалисти в лъжата и манипулацията. Слушах я и мислех за себе си - минала съм през това, през което минава тя сега. Чувството за изоставеност убива. Няма по-лошо наказание от забравата. И лъжата. И изгубените мечти/надежди...
"Сис, надеждата умирала последна. Днес моята умря!"
О, да - разбира се, че дадох всичко от себе си, за да я окуража... Всъщност не за кураж... По-скоро дадох всичко от себе си по възможно най-мекия начин да я накарам да приеме нещата такива, каквито са. Как е възможно човек да дава всичко от себе си за някой, да оставя на заден план семейството,приятелите и работата си заради този Някой и в крайна сметка да остане със разбита душа и сърце. Как е възможно да има хора, които да изпитват удоволствие от това да употребят и изоставят някого - все едно е пакетче билков чай. Вероятно в егоизма няма лошо, щом има човешки същества, които успяват да живеят в хармония със себе си благодарение именно на тази си черта.
Обхваща ме ярост. Продължавам да смятам, че след края на една любов има 3 фази при този, който все още обича:
1. Безумна любов и стремеж към връщане на загубеното.
2. Също толкова безумна омраза.
3. Забрава.
Тъпото е, че първата фаза минава толкова бавно...
Бе какви ги говоря - същата наивничка като моята дружка съм и аз. Може би малко по-твърда...
3 коментара:
life sucks hard, sis
и да и обясняваш, че ще мине - няма да и мине. не и днес, нито пък утре, може би не и вдругиден... и всичко това изглежда като цяла вечност напред. понякога просто споделено мълчание и прегръдка вършат достатъчна работа. тъжен е фактът, че 80% от хората (и мъже и жени!), ако не и повече, са именно такива - лъжци и манипулатори (или наивните така ги разбираме... по-скоро не ги разбираме) и когато истината излезе наяве, единственото, което ти остава е да се убеждаваш, че си се отървал от един такъв човек и да забравяш. не искам да ги затривам от земята - искам гумичка и моливче, за да затрия тази част от моя живот, в която са се превърнали и да си нарисувам нещо хубаво.
Някой да има да услужи?
Sis,
аз защо започнах в отчаянието си ли, в невъзможността си ли да пиша писма....хаха, до себе си.
Заради тези които не си отиват, но за един безкраен миг престават да бъдат тези, които познаваме - във техните очи към лично възприятие.
Ако изгубим обикновен човек, има опасност дори да не го забележим. Но когато той е твърде ценен, и то не в смисъла на влюбено-загубения тип който на всичк отгоре вече е и самотно влюбен, но в лицето на някой твърде уникален. Твърде уникален.
Ама... не е честно :(
(А кой е казал, че ще бъде честно...)
:(
Публикуване на коментар