When will we sing a new song... (P.O.D.)

Христос воСкресе!
(Дали?)

В навечерието на Великден братовчед ми ме задърпа с думите "Како, хайде с нас - ще ходим да обикаляме църквата в полунощ. Ако не ти угасне свещта после - ще ти се сбъдне желание." Без да се замисля казах само "Не ме занимавай с глупости" и се затворих в стаята си. Ще се сбъднело желанието ми... Нищо на света не е в състояние да сбъдне желанието ми... Замислих се от кога не съм влизала в църква с вяра, откога не съм търсила каквото и да било успокоение в света обител... Откога не съм палила свещ за самата себе си. Преди повече от 3 години се зарекох никога кракът ми да не стъпи в на такова място. Тогава и спрях да вярвам, спрях да паля свещички за здравето на приятели и семейство. Преди година запалих свещ с надеждата, че ако аз не вярвам - то човека за който я паля е вярващ и ... това някак ще му помогне. Не съм сигурна, че беше от полза. Тази година, на 12 март пак минах и запалих... Пак не беше за мен, беше за човек, който вярва, че там горе има някой и този някой го обича. Нямам идея дали е случайност или не - но и двата пъти мислената молба, която изрекох се сбъдна. Едва ли някога ще забравя деня, в който реших, че нямам работа в храма. И датата помня - 11 август. Това беше преломния момент, в който реших, че нямам никаква полза да съм добра; че е глупаво когато ме ударят по едната страна - да обърна и другата; че е безкрайно утопично да вярвам, че ако правя добро - ще срещам добро. До тогава вярвах, че Онзи някак си успява да ме чуе.
Продължавам да не вярвам, че Онзи отгоре има някакви симпатии към мен. За тези 3 години съм влизала 2 пъти в черква. Не се прекръствам на входа, пред олтара, не излизам с гръб към изхода и с лице към олтара. Не се застоявам и секунда пред горящата свещ - просто паля, поставям в свободно място на свещника и излизам. Едва ли не на бегом.
Не съм вярваща. Може би никога не съм била - щом толкова лесно сложих чертата. Ако за секунда допусна, че Онзи го има - то несъмнено аз съм най-омразното му същество.

Започнах да вярвам само на неща, които виждам, докосвам или поне чувам. Спрях да разчитам вечно на нечия помощ, спрях да търся опора в някой/нещо, спрях да се "изповядвам" пред хората, спрях да разчитам на "другия". Разбих целия си свят на малки парчета - сама го сторих. Разбих го на хиляди парченца - като счупено огледало. След това започнах да го събирам наново, с нови части, с нови ценности. Целта беше да създам едно ново АЗ. Донякъде се имам за успяла в това начинание.
Като си помисля само - от 9-10 клас постоянно се боря с нещо, постоянно се уча да се оправям сама. Никога не съм имала перфектното семейство. В общи линии отговорите на повечето ми питанки към родителските ми тела са се свеждали до: "Незнам!" или "Оправяй се, нямам време." Не си спомням от 10 клас до момента някога да съм търсела опора в тях... или да съм искала пари за каквото и да било. Оправях се. Сега си мисля, че трябва да съм им благодарна за това - кой знае в противен случай какво разглезено човече щях да съм. От друга страна винаги когато чуя как някой от приятелите ми се опира на родителско рамо и някак си ми става кухо отвътре. Сравнявам неволно нещата и в главата ми изникват думите "Искам и аз така"...

Тия дни си направих едно кратко пътуване във времето. Припомних си обезобразеното ми лице преди повече от 16 години... припомних си първата свита "цигара"... припомних си чупенето на лампи в училище... припомних си обръснатата ми глава - направих го на инат, напук на майка ми... припомних си кандидатстването... припомних си лекотата, с която избрах да уча във Велико Търново пред София и Пловдив - единствената причина беше, че до Търново се пътуваше най-дълго (до София се стига за 2-3 часа, до Пловдив - за час и половина, а до Търново - поне 3-4 часа)...
Припомних си времето, в което се намирах между реалност и илюзия. Изкуствено създадена реалност, в която живеех и се чувствах добре, дяволски добре... припомих си хора, останали далеко в миналото ми, малка част от които вече ги няма на този свят... припомних си как бях на път да се откажа на финала на ученето ми... припомних си дъното. Всичко това си седеше заключено.
Припомих си яростта в очите на човек, който почти не ме познаваше, виждаше ме за 2ри път... и шамара... и подадената ръка (макар тогава да не осъзнавах, че е така)... и Плевен... и кошмарните 2 седмици.
Припомних си и друга любов/омраза, с която се сблъсках и без която сега със сигурност нямаше да съм това, което съм. Склонна съм да твърдя, че именно тази любов/омраза ме промени най-много. Припомних си много думи, жестове, викове, сълзи, усмивки...
Сетих се и за хлапето, което винаги успява да ме разсмее, веднага след това се сетих и за първия и единствен път, в който то ми гостува тук... Сетих се сълзите му.
Сетих се и за нечии други сълзи, които съм виждала. И в двата случая причината беше една. Сетих се за собствените си прехапани устни и премрежен поглед в стремежа си да съм силна и да не се разплача и аз.
Сетих се за един упорит гз, който прекрасно знаеше от какво имам нужда и се опитваше да налее мозък в главата ми - уви, безуспешно ;) А и самият той не беше толкова разумен... колкото е сега!
Сетих се и за четири жени, които някак си успяха да ми бръкнат в душата и да останат там. Едната вечно заета и вечно нямаща време за никой, на която уж се сърдя вечно за нещо, но винаги ми минава като я видя. Другата - точно обратното - когато ми е било нужно внимание, съвет или услуга - съм го намирала именно от нея и то съвсем безвъзмездно, без за секунда да съм се почувствала като натрапник. Третата е една откачена "майна", която се опитва да облагородява софиянци, за нея просто нямам думи - мисля, че тя е човека, който най-често ми е бърсал сълзите от муцуната (аз наистина не съм добра гледка, когато се разсополивя). Четвъртата е работохоличка, влюбена е в работата си и в упорития гз, който споменах по-горе. И тя като втората винаги е намирала време за мен и никога не ме е карала да се чувствам като досадник...
Припомних си и куп други "ключови моменти" от последните 6-7-8 години...
Сетих се и как тръгвайки си от София всеки път плача - в началото от болка и неразбиране, след това от липсата, която изпитвах в момента в който се разделях със скъпи за мен хора. И до ден днешен в момента, в който се кача на автобуса и наоколо няма познати, които да ме видят - правя точно това - прехапвам устни и се опитвам да спра сълзите си.
Спомних си и какъв рев падна миналата година, когато изпращахме Иво.
Преди не ме беше срам от сълзи - мислех си, че няма нищо по-нормално от това да изразяваш емоция.
Сега ме е страх.
Страх ме е да изкарам емоциите си на показ.
Страх ме е да не се окажа нестабилна опора.
Страх ме е да не се окажа слаба за някой, който ме има за силна.
Страх ме е да не разбия пак на хиляди парчета онова ново АЗ, което започнах да градя преди 3 години.
Или пък... ме е страх да не нараня по някакъв начин гордостта си.

Давам си сметка, че имам моменти от миналото си, в които съм безнадеждно... влюбена.

На Великден възкресих куп спомени. Накрая пак ме изби на рев.
Отидох на гробищата на село, при дядо си... някога си мечтаех баща ми да е като него. Запалих и цигара... после още една... и още една. Седнах на земята, загледах се в паметника със снимката, премрежи ми се погледа и се наревах като за последно.
Понякога и аз се чувствам малка и слаба. Но просто не искам да занимавам никой със себе си.


P.S. Чефо, сега се надявам да си ме разбрал.