ТиШиНа

Отново.
Сякаш думите са без значение.
Сякаш се изразяваме по-добре мълчейки.
Сякаш спомена за погледа ни говори много повече от недоизречените от едната или от другата страна думи.
Сякаш в тишината сме по-сигурни.
Сякаш в тишината не се правят грешки... или ако се правят - остават незабележими.
Сякаш мълчейки крясъка остава невидим...
Сякаш мълчейки не ми идва да забия ноктите си в стената и да я реаздирам в безсилието си.
Сякаш мога да говоря единствено и само с теб.
Сякаш на този свят има само един човек, който може да "общува" с мен мълчейки. И всяко едно негово "мълчание" да означава нещо за мен.

Isn`t it weird...?

Странен е стремежът ни към самонараняване.
Странен е стремежът ни именно към онова, от което предварително знаем, че няма да излезнем невредими.
Странен е стремежът ни да бягаме от питомното и да гоним дивото.
Странен е и ината с който всеки път се хвърляме с все сила към стената.
Странен е начина по който успяваме да манипулираме, както и да ни манипулират ...мълчейки.

Докога?

Докога ще се лутаме в собствения си лабиринт?
Докога ще вярваме в неща, които ни се иска да са истина, а всъщност не са?
Докога ще плачем нощем на сън?
Докога ще оставяме това, за което сме мечтали и с години сме се борили?
Докога ще оставяме пътя, по който вървим... и ще хващаме поредния път наникъде...?
Докога ще ровим самотата си?

И винаги оставаме сами. По един или друг начин.
Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.