На върха на езика...

Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Празни думи, колкото да отбием номера. Думи в които някак си не намирам смисъл. Ако пък намирам - то непременно не е това, което бих искала да "намеря". Случва се дори да съжалявам за факта, че говорим...за каквото и да е. Иначе лафим, при това с часове. За какво ли не. За какво ли не... За всичко друго, не и за това какво е вътре в нас. Търсим се. Намираме се едва, когато нещата ни се струват безнадеждни и когато имаме дяволската нужда да говорим с този, който ни познава. С този, който знае как да ни накара да се усмихнем. С този, който ни разплаква най-умело... Всъщност с единствения, който умее да ни накара да плачем. С човека, с който си знаем "кътните зъби".
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". 7 години. Не са много. Не са и малко. 7 години, през които сме си казали какво ли не. 7 години, в които сме успели да си разменим и "Обичам те", и "Мразя те". 7 години, през които сме говорили и сме си казвали "нещо". 7 години... Ако има нещо вярно в символиката на това число - то ми се ще да се докаже точно сега. Нали уж е магическо число.
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Ще ми се да можех да говоря както преди. Да мога да изрека на глас всичко онова, което ми е в душата. Да спря да се заблуждавам, че то се знае, или се вижда, или се усеща. Не се! Не винаги...Искам да мога да говоря за онази любов, която е на върха на езика. Иска ми се понякога да мога да го кажа пак, да се доверя на думите и на чувството, че ще ме разбере. Както аз разбирам него.
Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". Търсим зад думите си нещо. Понякога то прозира. Изпитваме нужда един от друг, когато "затънем". През останалото време аз се правя на силна, а той... той играе ролята на самоуверен млад мъж.
"Толкова ми е трудно, когато не можем да говорим. Понякога имам чувството, че ще отвикна да изговарям думите, важните думички, носители на чувствата. Усещам как се превръщам в огромна бяла риба с едри очи.
Защо те не могат да плачат? Само се оглеждат тъжно в океанските дълбини..."

Днес пак "говорихме". И пак не си казахме "нещо". След по-малко 2 месеца и 5 дни заминава. Изчезва. "очи, които не се виждат се забравят". Дали?
И отново оставам безмълвна...
И защо, мамка му, ме избива на...рев. И на крясък... На вик, включващ името му.

Навътре в мен е океан от самота...