Just so tired of being me.

Имам работата си.
Имам познатите си.
Имам малко останали хора, които наричам приятели.
Имам ежедневните си неизброими контакти, служебни.
Имам достатъчно, за да си позволя задоволяването на разни прищявки.
Имам куп други неща, в които съм се вкопчила.

Рядко имам моменти като този, в който ми иде да изкрещя:
F*ck, all I need is... you.
От толкова много време не съм го признавала дори пред себе си, че чак ми звучи нереално... Има минути, в които нямам какво да ти кажа, мълчанието виси над мен и ме смазва. За 10 минути по разни жици се пренесоха съвсем малко думи, за сметка на мълчаливите моменти.
Гърлото ме боли от стягане, сериозно говоря.
А всъщност има толкова много неща, които трябва да знаеш.

Знаеш ли, тази година преодолях страха си от морето - да, точно така, нагазих до гушата, не се майтапя. Сега морето не ми е до колене, а до гушата. И някак си не обръщам изобщо внимание на мисълта: "Помощ, давя се!"... Аз се давя от години, ама ей на - все съм жива.

Незнам дали те гони носталгия по България теб, но мен определено ме гони спек и носталгия по проклетата ти муцуна ;(
И съм уморена. Много. От агонията... От стиснатите зъби... От липсата... От това да съм все "силната"... От неизказаните думи... От стремежа ми да не занимавам (общите ни) познати с нещата, които отвътре ме разкъсват... От усилията, които хвърлям, за да "не мисля"... От работата... Не знам на кой свят съм вече, не взимам адекватни решения, не се чувствам пълноценна.

Снощи се боядисах... ндааа, сега съм червена. Не е нормално точно аз за няма и месец да сменя 2 пъти цвета на косата си. Идея нямам какво ми става пак, ама силно се надявам да е нещо моментно, да стисна зъби и да се взема пак в ръце и... да се държа нормално.

05.50 - Добро утро. Кое му е доброто... Мразя понеделници...