Бла-бла

Загубих се и аз известно време. Случиха се разни неща. Както и да е, важното е, че се "намерих" пак. То какъв ли избор имам...
Странни птици сме хората.
Винаги казваме "Не мога повече!" и съответно винаги се оказва, че можем... и още как!

Иначе покрай мен нищо ново няма. Бачкам си като невидяла и го правя с кеф. Скоро ще започнат и отпуските и тогава вече ще се вкарам в див филм...
Миналата седмица на два пъти си изпуснах нервите в офиса, което е недопустимо... Ама и аз съм човек, и моята чаша прелива. Гадно ми е, че ще трябва да стигна до крайна мярка, да налагам ограничения, да се вмествам точка по точка в писани правила - изобщо все неща, които не са особено по вкуса ми. Имам си едно "чудо", което следи и сякаш чака всяка моя издънка, отделно дето нон стоп ме провокира. Та... на два пъти изпускам парата по не особено приятен начин ;( Знам какво да направя, за да я накарам тази особа да си седне на дупето, но просто не ми се иска да се стига до там, защото ще последва мърморене и ще се вдигне врява до небето. Както и да е, ще го умувам тепърва ;)
Напоследък не се прибирам от 9-10 вечер, да не говорим, че се случва да си остана и в офиса до сутринта. Установявам, че нощем съм по-работоспособна - вероятно заради тишината и липсата на хора около мен (най-вече на оня дразнител, който успява да ме извади от кожа само като усетя, че се появява). Няма коли, които да бучат от улицата, няма хора, кафенето с ужасната музика е затворено, стационарния телефон "спи", двата мобилни и те си кротуват - приказкааа! Абсолютна тишина. Другия плюс е, че като реша да си надуя музиката няма кой да мрънкалясва, мога да си пея и да си танцувам коооолкото си искам без да рискувам да лазя по нечии нерви.
Отметнах доста неща. Ама с всеки изминал ден "нещата за вършене" стават все повече и повече, нарастват някак лавинообразно - тъкмо успея да приключа с едно и хоооп - излиза следващото. Като на въртележка. За момента не се оплаквам де - имам нужда точно от това!

Миналата седмица имах някакъв странен срив - бях се поотпуснала един ден, но си имах катализатор, който да спомогне сриването ми. Не спирам да се учудвам на способността на един-единствен човек да ме манипулира както си иска. И се нервирам на себе си, че допускам това. Понякога го мразя много, ама наистина много, понякога го псувам като каруцар, понякога крещя по него в пристъп на ярост, понякога си мисля, че ако е някъде наоколо - ще му счупя главата в някоя стена... и в същите тия моменти на небивала ярост аз си знам, че нищо от това, което ми минава през ума не бих могла да направя. Бляяя... не мога да понасям и себе си заради тази слабост. Все едно съм пластелин...
Както и да е - бях се сринала. След това ме накараха да се повдигна. Признавам си, че още съм учудена. Един и същ човек ми прави подсечка и след това ми помага да се изправя. Странно. Още по-странното е, че на този тип продължавам да имам доверие и продължавам да смятам, че от него ще излезе нещо, защото знам, че има огромен потенциал - трябва само да го впрегне в нещо градивно. А най-странното е, че същия тоя тип изключително рядко осъзнава, че е преминал някоя граница, че е прекалил в думите си... да не говорим, че думичките "извинявай" или "аз съм виновен" изобщо не съществуват в речника му - той никога не е виновен за нищо!
Още се чудя дали тогава не си беше падал на главата и не беше разместил нещо из нея...

Видях се и с Миша - безсилна съм. Успях да я разсмея с разни простотии и смешки, в които главни действащи лица сме аз, брат й и малкия ... Ееех, а бяха времена ;( Понякога седя и си зяпам снимки от преди години и се чудя това наистина ли сме били ние. Струва ми се толкова отдавна времето, в което и тримата правехме каквото си искаме и... бяхме заедно. Ама наистина заедно.

Миналото продължава да ме преследва. Как да изградя някакво бъдеще, ако моето настояще са спомени от миналото...

Почнах да обяснявам, че си бачкам здраво... а и какво му остава на човек, който ако не отвлича ума си с нещо друго - трябва да пукне. Все по-често ми се случва да казвам на познати "Моля те, застреляй ме и ще ми направиш невероятно голяма услуга!".
Има моменти, в които просто не издържам на ритъма - сякаш съм засмукана в торнадо и нямам никакъв шанс да сменя посоката му.

Виждам някакви "светлини в тунела" - с нетърпение очаквам посрещането на фръцлата, след това и Джулай морнинг. Май това ще са събитията, които ще трябва да ме измъкнат от дупката за малко, после пак ще си се наместя удобно в нея...

****

А това е най-голямото глухарче, което съм виждала!

Пожелах си нещо... да видим кой може да познае какво?