Такива едни мисли...

Session Ident: BerkStock
* Logging BerkStock to 'logs\BerkStock.BgIrc.log'
[10:14] (BerkStock) аз ти казвам, че нещо си се ошашкала :)
[10:14] (sis> хахаххаххаахха
[10:14] (sis> мое...да съм флюбена (да ме пази господ)
[10:14] (BerkStock> що да те опазил? какво лошо има в тва??
[10:14] (sis> в началото - нищо...после има много главоболия...поне от скромния ми опит до момента
[10:15] (BerkStock> тва е така, ама без това чувство пък добре ли ти е?
[10:15] (BerkStock> по силата на тая логика не треа да поглеждам жена
[10:15] (sis> еее айде сега
[10:15] (BerkStock> и кво? ше си умра сам..
[10:15] (sis> говорим за влюбване..за възвишени неща...
[10:16] (sis> не просто за излизане и "поглеждане"
[10:16] (BerkStock> ми виж ся, то едното без другото не може
[10:16] (sis> освен тфа...човек винаги е сам
[10:16] (BerkStock> поне при мене не стаа
[10:16] (BerkStock> а, тва вече зависи от много неща
[10:16] (sis> и при мене не ставаше;) докат не се опарих
[10:16] (sis> пък нали знаеш, че парен каша духа
[10:16] (BerkStock> може да си влюбен и да си сам, може да не си влюбен и да не си сам - зависи
[10:17] (sis> зависи... ммм караш ме да се замислям дълбоко
[10:18] (BerkStock> нали? виждаш ли, че не е толкова елементарно колкото изглежда :)
[10:18] (BerkStock> Айнщайн е казал: Всичко е относително!
[10:18] (BerkStock> тва са три думи, а в тях се съдържа смисълът на целия живот и отвъд даже..
[10:18] (sis> абе замислял ли си се...4е колкото повече се замисляме и се опитваме да си обясним разни неща...
[10:18] (sis> толкова повече ги усложняваме
[10:19] (BerkStock> да - това ми е прекрасно ясно
[10:19] (BerkStock> ама аз не мога без да мисля
[10:19] (sis> а всъщност всичко е толкова просто...ако не го осмисляме
[10:19] (sis> ;)
[10:19] (sis> ми и аз не мога, ама опитвам...мисля че е добре за мен
[10:19] (BerkStock> просто би било ако не се бяхме отдалечили от естествеността на нещата толкова много
[10:19] (BerkStock> ама вече човек толко се е извратил, че се налага да мисли за да стига до решенията
[10:20] (sis> мрън... а понякога с мислене се закопава
[10:20] (sis> зависи за какво мисли де...аз само от мислене мога да се сдухам понякога
[10:20] (BerkStock> аз почти винаги се сдухвам като се замисля
[10:21] (BerkStock> ама какво да направя
[10:21] (BerkStock> просто съм си такъв
[10:21] (BerkStock> и може би дори не искам да се променям
[10:21] (sis> е тфа не те ли навежда на една друга мисъл - че сме малко или много мазохисти
[10:21] (BerkStock> не
[10:21] (BerkStock> но да не мисля, значи да стана като другите
[10:21] (BerkStock> да се отдам на пороци, разврат и т.н. - е не, мерси
[10:22] (sis> всеки е част от тълпата...волю или неволю...и никой не иска да го признае
[10:22] (BerkStock> и тва е относително
[10:22] (BerkStock> част от тълпата съм докато съм сред тълпата
[10:22] (BerkStock> като си отида вкъщи, вече не е баш така.. и тва е принудено, т.е. аз си го правя да е така - един вид, в тълпата съм с маска
[10:22] (sis> ми ти така или иначе се адаптирваш към нея...
[10:23] (sis> адаптацията е вид примирение...и сливане с условията
[10:23] (BerkStock> ама нямам избор поне в някои отношения да не се адаптирам
[10:23] (BerkStock> щото иначе ще бъда размазан
[10:23] (BerkStock> не мога да се опълча срещу всички
[10:23] (BerkStock> въпреки, че точно тва ми се иска
[10:23] (sis> никой не може;(
[10:24] (sis> мечтата ми едно време знаеш ли каква беше...
[10:24] (BerkStock> няма как да знам :)
[10:24] (sis> да имам къща забита в планината и да не стъпва човешки крак там
[10:24] (sis> сега е малко променена ме4тата..
[10:24] (BerkStock> става, с няколко забележки :)
[10:24] (sis> остава условието за човешкия крак
[10:25] (sis> и се прибавя условие за кучета...и още един човек;)
[10:25] (BerkStock> хехехе :)
[10:25] (BerkStock> ще се сетиш!
[10:25] (sis> абе сещам се аз
[10:26] (sis> не че нямам "половинка"
[10:26] (sis> обаче е заради тфа мислене...не мога да се отпусна некфо...
[10:26] (sis> гадното на човека е, че е трудно да се откъсне от въпроса за "после" и да мисли само за "сега"
[10:26] (sis> поне на мен тфа ми е основния проблем
[10:27] (sis> всяко нещо го осмислям се едно е 8-то чудо на света
[10:27] (BerkStock> ми виж ся
[10:27] (BerkStock> не треа да се откъсваш от после-то
[10:27] (BerkStock> щото в противен случай по кво ще се различаваме от животните??
[10:28] (BerkStock> малко или много, ние сме животни.. ама все пак
[10:28] (BerkStock> дадено ни е да мислиме
[10:28] (sis> колкото повече опознавам хората...толкова повече заобичвам животните
[10:28] (BerkStock> значи тва мислене или треа да се ползва по предназначение, или треа да бъде изтрито
[10:29] (sis> глобално погледнато - си прав
[10:29] (sis> локално (говорейки за себе си) - не си
[10:29] (sis> без много мислене щеше да е по-леко;)
[10:29] (BerkStock> ама тва знаеш ли що е?
[10:30] (BerkStock> именно щото народа се е извратил
[10:30] (BerkStock> той злоупотребява с тая даденост - мисленето
[10:30] (BerkStock> ..за да руши
[10:30] (BerkStock> е те тва е проблемът
[10:30] (sis> въпрос на кръговрат
[10:30] (sis> докато един руши...друг създава...тоя дето руши прави неволно място за нещо ново
[10:30] (BerkStock> в момента например, човечеството усърдно подготвя самоунищожението си без да подозира ни най-малко за това
[10:31] (BerkStock> е да, права си - ама тва е зацикляне
[10:31] (sis> ми иначе не бихме оценили градивността
[10:31] (sis> зациклянето е необходимо зло в случая
[10:31] (BerkStock> мхм.. не мисля
[10:32] (BerkStock> вместо да се зациклитрябва с мисъл да се върви към прогреса
[10:32] (BerkStock> вместо да се уча от собствените си грешки трябва с мисъл да избягвам всяка грешка, която не ми е позната
[10:32] (sis> тогава би бил идеален...
[10:32] (BerkStock> мозъкът го може, но ние не знаем как да се възползваме от това
[10:32] (BerkStock> именно!
[10:32] (sis> а ако си идеален...би бил скучен
[10:32] (sis> и предвидим
[10:33] (BerkStock> човек може да бъде идеален, но сам се вкарва в дупката
[10:33] (BerkStock> ми ок
[10:33] (BerkStock> аз нямам нищо против да е така
[10:33] (BerkStock> нищо против такива да са всички
[10:33] (sis> е да ама явно природата ни има
[10:33] (sis> щом не сме...и щом зацикляме...и се повтаряме
[10:33] (BerkStock> нито ще чета по вестниците за поредното изнасилено момиче, нито ще се ядосвам на някви тъпи американци, че правят войни навсякъде
[10:34] (BerkStock> от което следва, че няма да намразвам себеподобните си все повече и повече
[10:34] (BerkStock> от което пък следва, че тва е почти 100%-ово сигурен свят в мир и любов, за което цели песни са написани и стихове и т.н.
[10:35] (sis> мда... ама идеални неща няма
[10:35] (BerkStock> природата ни има, щото ние и ебаваме майката по всички параграфи
[10:35] (sis> реалността е друга...и колкото да се опитваме да я променим - няма да стане...щото са малко хората които искат промяна...май
[10:36] (BerkStock> прекалено бързо сме се научили на прекалено много - така ми се струва.. не сме били готови за толко много власт..
[10:36] (sis> ми тука възниква някакво противоречие не мислиш ли...
[10:36] (sis> в смисъл...хем много знаем...хем...се закопаваме
[10:37] (BerkStock> напълно вярно
[10:37] (BerkStock> знаем, че се закопаваме, и продължаваме да го правим с усмивка на лицето
[10:38] (sis> мне...не го знаем;)
[10:38] (sis> щото нали уж сме боязливи
[10:39] (BerkStock> уж
[10:39] (sis> едва ли по-голямата част от хората осъзнават това
[10:39] (BerkStock> никой нищо не осъзнава
[10:39] (BerkStock> приемаме всичко за даденост
[10:39] (BerkStock> и дрейфуваме по вятъра
[10:39] (BerkStock> карай да се напием, па квото стане стане... и неща от тоя род
[10:40] (BerkStock> а тва защо е?
[10:40] (BerkStock> а ся ти ми кажи?
[10:40] (BerkStock> защо човек приема всичко за даденост и не го оценява???
[10:40] (BerkStock> да видиш как сама ще стигнеш до моя извод... ;-)
[10:40] (sis> ми щото...
[10:40] (BerkStock> ..?
[10:41] (sis> нещата просто се случват и съществуват
[10:41] (sis> не всичко има обяснения
[10:41] (BerkStock> тва не е отговор
[10:41] (sis> знам;)
[10:41] (BerkStock> тва, че нещата си се случват не ни дава правото да се оставяме на течението
[10:41] (sis> ама се сещам за "Пътеводителя"
[10:41] (BerkStock> не съм го чел
[10:42] (sis> Пропуск...
[10:42] (BerkStock> както и да е
[10:42] (BerkStock> идеята ми беше, че причината за онова дет казах по-горе преди малко е именно факта, че никой не се възползва пълноценно от това си качество да мисли
[10:43] (sis> абсолютно
[10:43] (sis> и аз ти казах защо...
[10:43] (BerkStock> бе преди да строша аз едно стъкло да зема да помисля аджеба тва фдо какво ще доведе? преди да открадна нещо от някого, преди да пребия или дори да убия някого..
[10:43] (sis> е в този смисъл - да
[10:43] (sis> абсолютно си прав
[10:44] (sis> ама...ако от замисляне те боли...в смисъл...ми примерно за разни лични терзания
[10:44] (sis> тогава си казваш "бе за къф дявол го мисля..."
[10:44] (BerkStock> ама тва е избирателна пропускливост
[10:44] (BerkStock> за едно да мислиш, за друго не
[10:44] (sis> мен ме е страх от това да остана сама...и да съм сама
[10:45] (sis> а когато се замисля - съм сама
[10:45] (BerkStock> значи и реално си сама
[10:45] (sis> затфа в повечето случаи си казвам, че е по-добре да не вниквам толкова навътре в нещата
[10:45] (BerkStock> та ако ще и две половинки да имаш
[10:45] (sis> ми...
[10:46] (BerkStock> в момента, в който и физически, и психически чувстваш, че НЕ си сама, е те тогава НЕ си сама!
[10:46] (BerkStock> ама И физически, И психически
[10:46] (BerkStock> тва е хармонията
[10:46] (sis> половинката е просто половинка...не е цяло.
[10:46] (sis> не е нон стоп с мен...
[10:46] (sis> разбираш ли?
[10:46] (sis> половинката не може да ме замени
[10:46] (BerkStock> то тва ми е ясно
[10:46] (BerkStock> липсва хармонията - идеалът :)
[10:47] (BerkStock> а бе аз съм идиот.. ама надали ще се променя
[10:47] (BerkStock> пак се върнах към тая "легенда" за идеала..
[10:47] (sis> хахах за мен казват същото
[10:47] (BerkStock> вярвам в него просто!
[10:47] (sis> що да е легенда...човек трябва да има цел
[10:47] (BerkStock> вярвам, че ще си намеря половинката, с която ще се слея в едно цяло!
[10:47] (BerkStock> и тогава няма да има половинки
[10:48] (BerkStock> тогава ще е хармонията..
[10:48] (sis> баланса и хармонията са нещо което постигаме, но трудно задържаме
[10:48] (BerkStock> значи нищо не постигаме
[10:48] (sis> и в момента в който ги загубим ( а това неминуемо се случва) се сриваме...
[10:49] (BerkStock> истинската, ама истинската! хармония е практически вечна
[10:49] (BerkStock> или поне докато съществува душата на човек като уникално явление
[10:49] (sis> е добре де
[10:50] (sis> ама душата на човек не съществува сама за себе си
[10:50] (sis> дотолкова доколкото тя ще не ще трябва да се съобразява с околния свят
[10:50] (sis> околния свят не допуска идеални неща
[10:50] (BerkStock> разбираш ли.. едно е да си мислиш, че си в хармония с някого, друго е НАИСТИНА да си в хармония с тоя човек - мисленето ни е непълноценно и неидеално.. за момента
[10:50] (BerkStock> защо да не допуска? не мислиш ли, че Вселената е едно идеално явление?
[10:51] (BerkStock> всичко вътре е в равновесие
[10:51] (BerkStock> и никой и нищо не може да повлияе на това равновесие
[10:51] (BerkStock> баланс на силите - баланс на взаимодействието
[10:51] (sis> а тогава защо при нас е хаос...
[10:51] (BerkStock> щото сме идиоти
[10:51] (BerkStock> и не мислим
[10:52] (BerkStock> не мислим правилно
[10:52] (BerkStock> ние сме вредни и ambient-a ще ни изчисти ако продължим в тая посока на регрес
[10:52] (sis> ми точно затфа ти казах, че единицата не би могла да промени цялото
[10:52] (sis> да - бунтуваме се
[10:53] (sis> да - не сме съгласни с околния свят
[10:53] (BerkStock> именно! срещу какво аджеба?
[10:53] (sis> да - борим се (уж)
[10:53] (BerkStock> а така
[10:53] (sis> в крайна сметка кфо постигаме?
[10:53] (sis> променяме ли нещо глобално?
[10:53] (sis> или само себе си...?
[10:53] (BerkStock> и кво? кво ни пречи света? кво ни пречи баланса във тая Вселена та се бунтуваме срещу него?
[10:53] (BerkStock> въпрос без еднозначен отговор..
[10:54] (BerkStock> знам само, че човекът в този си вид е една грешка
[10:54] (sis> мина ми през ума "Мисля - следователно съществувам
[10:54] (BerkStock> на природата ли, на нещо друго ли.. но все пак - грешка
[10:54] (BerkStock> виждаш ли?
[10:54] (BerkStock> не е луд тоя, който го е казал..
[10:55] (BerkStock> а е бил човек доста по-напред в тия неща от нас
[10:55] (BerkStock> а точно такива са ги обявявали за луди
[10:55] (BerkStock> и до ден днешен е така
[10:55] (BerkStock> а бе shit отвсякъде
[10:56] (sis> ето...казах ти аз че като се замислим и се сдухваме
[10:56] (sis> Fuck I Tva E не е случайна фраза
[10:56] (sis> чел ли си нещо от Ървин Уелш?
[10:57] (sis> "Всичко е толкова лайняно, че даже да докарат тук всичкият чист въздух - пак няма да се отмирише"
[10:57] (BerkStock> не съм
[10:57] (sis> тфа е друга любима фраза
[10:57] (sis> негови са тия думи
[10:57] (BerkStock> а за фразата - не съм си мислел накога, че е случайна :)
[10:57] (BerkStock> въпрос на гледна точка :)
[10:58] (BerkStock> не съм мислел някога, че е случайна :)
[10:58] (BerkStock> щом съм се замислял над нея, значи за мене тя не е случайна
[10:58] (BerkStock> тва е положението
[10:59] (sis> позитивно настроен ли си...като личност... оптимист или песимист виждаш в себе си?
[10:59] (BerkStock> абсолютен песимист съм
[10:59] (BerkStock> убеден, проявен, откровен и вманиачен
[10:59] (BerkStock> тоя свят няма да го бъде - не и по ТОЯ начин
[11:00] (sis> и аз съм песимист;)
[11:00] (BerkStock> всъщност ако се беше замислила в конкретния случай, щеше сама да дадеш отговор на въпроса си :)
[11:00] (BerkStock> ;-)
[11:00] (sis> аз знаех отговра ти;)
[11:00] (sis> но исках да го "чуя" от теб
[11:00] (sis> ;)
[11:00] (sis> ее мисля все пак;)
[11:00] (BerkStock> тц тц тц :)
[11:01] (sis> 2 минути тайм аут, да завъртя един телефон до Варна и ида...
[11:01] (sis> баси как ме замисли пак...
[11:01] (BerkStock> и аз брб малко..
[11:01] (BerkStock> хаха, радвам се! :)
[11:01] (BerkStock> това ми е целта - да накарам хората около мене да мислят
[11:02] (BerkStock> щото в тва е ключа.. ако въобще има някакъв ключ, към по-добро съществуване
[11:04] (sis> е ти ме изкара, че досега не съм мислила бе ей
[11:04] (BerkStock> нищо подобно
[11:04] (BerkStock> ти сама се изкара така :)
[11:04] (BerkStock> [sis(sisok@Fuck.I.Tva.E)] баси как ме замисли пак...
[11:05] (sis> еми щото разговора се поде в тая насока в момента в които споменах че понякога е по добре да не мислим
аст..
[11:07] (BerkStock> :)
[11:07] (BerkStock> по-добре <<>> по-зле... всичко е относително :)
[11:08] (sis> тфа е удобно обяснение на всичко ;)
[11:08] (BerkStock> аз какво ти казах - че в тая реплика се съдържа целия смисъл на живота :)
[11:09] (sis> ми щом...знаем "отговора"... що да си блъскаме главата над него
[11:09] (sis> бррр става адски заплетено
[11:09] (sis> всяко нещо си има две страни...откъдето и както и да го погледнеш
[11:10] (BerkStock> не е така
[11:10] (BerkStock> всяко нещо има минимум 3 страни
[11:10] (BerkStock> дефакто са много повече, но ние само 3 можем да видим :)
[11:10] (BerkStock> X, Y и Z ;-)
[11:10] (sis> мразя матиматика...мани тия математически символи;)

.......................

Приказка за лека нощ.

Ровех си из разни файлове, които бях нахвърляла по дискети преди последната преинсталация на Windows и се натъкнах на неща, които навремете (което не беше толкова отдавна - 2000-2002 са писани) бях писала на Иво... натъкнах се на една приказка... вероятно тия дни ще последва тирада от цитати от тези забравени неща, които сега изрових и незнайно защо препрочитам... Явно съм мазохист, щом знам, че от спомена за него ще ме заболи и въпреки всичко чета... А имам цели две дискети все с текстови файлове, които по един или друг начин са свързани с него...
Ето приказката.


Костенурката


Всичко най-ужасно, което може да се случи на една малка костенурка препускаше през тревата след нея. Проблемите обаче бяха нещо, с което беше свикнала и когато за малко се уморяваха да я преследват, като че ли започваха да й липсват.
Костенурката много обичаше да разказва приказки, но никога нямаше внимателни слушатели. Мислеше, че така открива пътя към другите и много внимаваше да не им показва пътя към себе си.
Много, най-различни по своята същност същества, се бяха опитвали да проникнат през черупката на Костенурката, но винаги неуспешно. Бронята й с течение на времето се покри със следи, но не омекна от това.
Костенурката си представяше целия свят облечен в черупки и в ушите й звънеше шума от постоянните сблъсъци. Не вярваше, че има същества без защитно покритие – как биха оцелели.
Даже самата Костенурка не си даваше сметка, че единствения начин някой да види какво има под здравата черупка е да я помоли за това. Тя беше безсилна срещу молбите. За нейно щастие, повечето същества си мислеха само хубави неща за силовите методи.
Костенурката не знаеше каква шега ще и погоди съдбата и беше спокойна в черупката си.
Високо в небето над пътечката кръжеше един орел. Той не беше гладен, но реши да половува за разнообразие. Спусна се надолу, грабна в ноктите си малкия улов и отново се издигна в небето. Костенурката все още беше спокойна в черупката си и даже започна да се наслаждава на неочаквания полет. Орелът, почти забравил безинтересната плячка, разтвори пръстите си…
Костенурката полетя самостоятелно за първи и последен път…
Докато летеше тя злорадо се усмихна на проблемите си, които повече нямаше да я преследват.
Полетът й хареса.

Wake Up

Реших, че трябва да седна и да пиша. Не знам какво ще излезе от това. Не знам и защо го правя. Но знам, че трябва да го направя. Иначе бих убила някого. Изпълнена съм с безмерен гняв и безсмислена агресия спрямо целия свят. Тази агресия сега излиза на екрана изпод трескавото щракане на клавишите и под въздействието на музикалния протест на Rage Against The Machine. Този текст не е написан заради вас. Нито заради мен. Нито заради самия текст. Той е просто написан. Никому нищо недаващ, никому за нищо ненужен. Той просто е. Съществува, както съществува безсмислието, чийто смисъл е самото съществуване.

I think I heard a shot...
Затварям очи и мисля: “Къде съм? Какво съм? Какво правя? Защо съм? Защо правя?” А в това време Zach de la Rocha крещи: “Wake up! Wake up! ...!”( Това е същото онова парче от "The Matrix", което е фон на началните кадри - там където Нео се пробужда и вижда, че щайгата му се опитва да му каже нещо...)
За седми пореден път днес превъртам този музикален извор на искряща, протестираща, успокояваща агресивност.
Съзнание, ум, мозък... Всичко е една гнусна каша, която има удивителната способност да се свива и разширява, сякаш се самопоглъща и самоизплюва, примирена с липсата на друга храна и отвратена от вкуса на тази, която има. Боклучаво, лицемерно ежедневие, оцветено в сивкаво-кафяво от цигарено-кофеиновия буламач на утринното разведряване. Достатъчно ниска ли е цената, която се заплаща за това? Достатъчно ниска ли е цената, която човек заплаща, за да отсича сам всеки ден собствената си глава, оставяйки безценния сок на живота да изтича спокойно от сънната му артерия и да оцветява мърляво грозната реалност на нещастното му ежедневие под апатичния поглед на останалите екземпляри от неговия вид? И кой всъщност съставя ценоразписа на кръчмата бардак, известна под гръмкото название “Живот”? Кой дава право на фасовете в пепелника да се множат и на кафето в чашата да намалява, докато даде въздух на утайката на дъното? Безкраен кръговрат. Безкрайно плацикане в басейн от слузест бълвоч, хранещ се с жива плът. Плът, излъгана, че помията е чиста вода. Всеки иска да сере на чисто. Всеки иска да бъде спретнат и измит от заобикалящата го мръсотия.
Чакаме. Всички чакаме. Непрекъснато чакаме. Кръчмата е всъщност една чакалня. Клиентите чакат да им донесат питие. Сервитьорите чакат да им платят. Чакаме. Чакаме плодовете на нашите амбиции и надежди да узреят, огрени от ехидните лъчи на лятното слънце. Вървим с гордо вирнати носове по пътека от счупени бутилки и изхабени от употреба кухненски прибори, облечени в лицемерна голота, доволни от вече непостигнатото и пропуснатото, наслаждавайки се на поредната втора възможност.
... И пак е ден като всички други. Търчиш нагоре-надолу, за да изкараш насъщния и да разсееш главоболието от гледане на телевизия през почивните дни. А след работа бързаш да отидеш в някоя кръчма и да се почерпиш. Кръчмарят знае, че днес си взел заплата. Разбираш, че те е разкрил, щом срещнеш доволния му, насмешлив поглед, когато му подаваш чисто новата петдесетачка, за да платиш кафето и колата. Твоят ден е и негов ден. Намеква ти да му оставиш бакшиш, като заявява, че няма дребни. Не спориш. И той няма да е толкова нагъл утре, когато и двамата ще броите стотинките. А в други ден, в края на работната седмица, той ще те почерпи едно малко, за да не остане сам да затваря кръчмата. И двамата съзнавате, че не сте приятели. Вие сте нещо много повече. Негласно си правите един на друг подаръци. Няма манипулация, няма лицемерие. Има точни взаимоотношения. Пито-платено. Бакшиш - гювеч. По-добър и от този на баба ти.
Промяна. Само говорим за нея, а какво се е променило. Някой може ли да ми каже? Пак има богати и бедни. Има умни и глупави. Има добри и лоши. Има работливи и мързеливи. Има можещи и неможещи. Хората си мислят, че променят света, а всъщност стоят на едно място. Те дори не се опитват да променят себе си. Само сменяме интериора, мацваме тук-там с четката малко боя, за да освежим старото, и продължаваме да тъпчем на същото място. Дори не усещаме как петите ни се втвърдяват от това. Каляваме се още от малки и се учим на дебелокожие. Дебелата като гьон обвивка, която си съшиваме, не пропуска през нея нито да влезе, нито да излезе нещо. Колко дълго можем да живеем така? Можем ли изобщо да твърдим, че живеем? С какво право наричаме обикновеното си вегетиране живот? Къде отиде мечтата на алхимика да превърне оловото в злато? Къде отиде мечтата на отшелника да се слее с природата? Къде отиде мечтата на философа да овладее съвършеното познание? Къде отиде мечтата на магьосника да подчини на магията си най-могъщите духове и демони? Къде отиде мечтата на твореца да сътвори най-съвършения образец на несътворимото? Всеки може да вземе бръснача и да среже вените си. В тях вече не тече кръв, а вода. Чиста дестилирана вода. Без вкус, без мирис, без цвят, без топлина, ...без живот.
Живот... просто футболен мач. Деветдесет минути неугасваща надежда, само една фатална грешка и след това всичко е тишина. Каква е ползата, че ти ръкопляскат за добра игра, след като напускаш терена победен? Последният съдийски сигнал дълго ще пищи в ушите ти. Няма да чувстваш нито умората, нито напрежението от двубоя. Само реалността. Онази реалност, която за пореден път ти показва колко неосъществими са мечтите ти. Реалност, в която е забранено да мечтаеш. Позволено е само да се бориш. Със самия себе си, с тези около теб и с времето.Времето, което се изплъзва между пръстите ни като течаща вода, а ти стискаш шепи, за да задържиш колкото се може повече от него.
Може би не тук. Не в този свят. А в един по-реален. Свят, където братоубийството не е грях, а кражбата е добродетел. Свят, където хората ще се стремят към хаоса, а не да го вклиняват в изкуствени правила. Свят, в който няма да има граници на познанието, защото умовете на хората ще бъдат обърнати навън. Мозъкът няма да разчита на лъжливи възприятия, а ще се докосва директно до онова, което го заобикаля. Свят, където човекът ще се гордее с незнанието си. Свят, в който думата “знам” ще бъде мръсна...
Телевизорът е включен, но не го гледам. Нито го слушам. Отдала съм се на ментална мастурбация. Мислите ми блудстват една с друга, докато тялото ми почива. Взаимно се обладават и снасят яйца като градинските охлюви хермафродити под спокойния, преценяващ поглед на разума ми. Той безстрастно оглежда всички яйца и отстранява дефектните и маломерните, работейки като една добре смазана машина. Без чувство, без импровизация, без налучкване. Просто следва зададения алгоритъм на работа. А яйцата се удрят едно в друго и се чупят. От тях се излюпват малки жълти пиленца. Тежка е тяхната съдба. Никога няма да видят светлината. Ще останат завинаги затворени и ще пърхат отчаяно с крилца. Докато най-накрая ще деволюират в мисли охлюви. Те на свой ред ще снасят яйца и ще оставят лигава следа, където минат. Само една следа, която слънцето ще заличи.
Има моменти, в които просто забравям всичко и се опитвам да си представя, че съм щастлива. Ама истински щастлива. И се получава. Наистина. Няма нищо, което да може да ти развали настроението. Няма никой, който да те дразни. Оставаш съвсем сам. Сякаш нищо друго не съществува, освен теб и доброто ти настроение. И тръпката за него. Не завиждам на хората, които не са усещали величието на този момент. За хилядни от хилядната откриваш и възприемаш красотата на всичко около себе си. Разбираш, че нямаш нужда от нищо друго. Само от това, което е до теб, и от мислите си. Но дори тогава, ти продължаваш да се надяваш. Това чувство никога не те напуска. Дори в мечтите и сънищата ти. Защото знаеш, че когато се събудиш, всичко ще е отново толкова адски брутално истинско. По-истинско и от теб самия.
Замечтала съм се, че светът може да е едно по-хубаво място само ако така го чувстваш. А не може. Той е такъв, какъвто е. В реалността няма чувства. Има само реалност. Гадна, скапана, еднаква, рутинна и неподвижна реалност. Реалност и на закуска, и на обяд, и на вечеря. Че и на следобедна закуска, ако искате.
Опитах всичко, за да се изцеля от болестта на благословеното невежество. Често успявах да я потисна. Но изглежда няма лек за нея. Вече нищо не помага. И така сялаш открих истината. Истината на каквото и да е. Така се живее по-леко. Може да не съм права, но това няма значение. Има значение това, че имам някаква истина. Моята истина, не нечия друга. Заради нея си струва да живея. Заради чуждата истина си струва да умра... ще си струва да умра, когато я открия. Лошото е, че никой не ми дава истини. Всички дават само лъжите си. Вадят ги една по една от торбата и ги пръскат с щедрост и задоволство. Сякаш не знаят, че вадят лъжи и че и другите знаят, че са лъжи. Стресват се само когато някой извади по-голяма лъжа от тяхната. Една непрекъсната игра на лъженица. Само дето никой не смее да каже на другия, че лъже, за да не си прибере картите от масата.
Гняв... Вече все по-рядко го изпитвам. Идва и си отива като внезапен гърч на тялото ми. Не че няма срещу какво или кого да го насоча, но просто няма смисъл. Нещата така или иначе си остават все същите. Не мога да променя света. А и вече не съм сигурна дали трябва и дали го искам. В края на краищата всеки от нас е осъден да носи сам камъка си. Обществото се е превърнало в една разхайтена банда от Сизифовци. Всеки мисли, че вече е открил начина, но никой още не е осъзнал безсмислието. Дотежава му, пада, почива си малко и сетне пак става, вдига си камъка и тръгва нанякъде. Сякаш търси място, където гравитацията е по-слаба. Вижда, че някой друг вече е минал оттам, и продължава нататък, където безспорно ще е по-добре. Докато не се умори съвсем. Тогава оставя камъка си на земята. Обляга се на него и си изпъва краката така, че коефициентът му на пречене на другите да е максимално висок. Е, за какво да се гневя при това положение. Агресията ми би била по-скоро вътрешна и деградивна, отколкото радикално-конструктивна. Не живей и не давай и на другите да живеят. Това е нашето верую. Нашата първична не-житейска концепция. Прекалено могъщи сме, за да можем да създаваме. Превърнали сме се в еволюционен коректив. Имаме силата да изпитваме и одобряваме новите прототипи на природата. От наша майка тя е станала наш ученик. Но е запазила ролята си на домашна прислужница. Така че няма опасност да се появим на работното си място неизпрани и неогладени. Да живее и пребъде родът човешки! Да останем винаги велики ние - малките гъзарчета на вселената!

Огледалото сутрин с шамар ти припомня кой си...

Сис кани на гости другото си Аз и открива, че май го обича повече, отколкото го мрази
Първа регистрация: йероглиф от грим върху възглавницата. Оставаше ми да се събера, да фокусирам и да се погледна в огледалото. Не беше поглед, беше сблъсък. Заболя. Лакан, казах си, този подмолен френски психар, изобщо не е прав. Огледалото не е фаза във формирането на човешкото Аз от шест до осемнайсет месечна възраст. Огледалото е фаза във формирането на Аз-а всяка сутрин. Този Аз, попилян от корабокрушения, пулверизиран от химични реакции, фрагментиран от сблъсъци с бързи влакове и оргазми извън разписанието, този пясъчен демон, тази водна биоформа, този сбор от вектори на желанието, който сега трябва да събереш и да сгънеш обратно в калъфката... Огледалото сутрин с шамар ти припомня кой си, какво си, как всъщност изглеждаш, посочва ти границите на това тяло, което си мислеше, че обитаваш. Връща те в представата, че аз: това е пространството навътре от кожата. Приятна, удобна представа. Ти.
О’кей, казах си, ужасена от тази посока на мислите, крайно време е да се взема в ръце. Знам, че някъде дълбоко в мен живее момиче, което обича Жан-Мишел Жар и приятното настръхване след пет обиколки на кварталния стадион. Носи тесни рокли пред шефа си и не започва да куца на петнайсетата минута с токове. Най-екстремното, което прави, е да се вози на гондолата с отворени очи и да се прави, че не тя е тази, която вика. Това момиче обича да става рано и да усеща всичките часове на работния ден строени пред себе си, като фигурки на дъска за шах, когато си с белите. Обича да си изпразва сака, когато се върне от море и не държи дрехите си смачкани там още две седмици, като периодично измъква ризки и дънки, от чиито джобове се рони пясък. Това момиче прекарва осемнайсет минути на всеки три дни, за да си лакира ноктите с безцветен лак, за да блестят.
Нямам нищо общо с тази кифла.
Но имам крещяща нужда от нея...

Извиках я по собствената си рецепта за отключване на шизоидните наклонности. Пуснах си едно парче на Мучо Маас, където бийтът бавно се разделя на два съвсем автономни и невъзможни за следене ударни линии и се насилих да ги следя, забавящата и забързващата, загледана в пулсиращите като малки черни дупки зеници в огледалото.
Когато я видях да прекрачва, с мъка удържах естествения импулс на опитващото да се съхрани его - да скоча в леглото и да се завия презглава, или да се шмугна на свой ред в огледалото, докато тя вършее из апартамента и го превръща в стерилна потискаща версия на моя овладян хаос.
- Не подреждай! - отсякох почти механично. - После не си намирам нищо.
Тя се нацупи. Аз си наредих да мълча. Все пак не се бяхме виждали от години. Милата тъкмо подпираше на масата прозрачен плик. Метнах око и прецених съдържанието - връзка банани, четворка Активии, гигантска туба витамини "за цялото семейство", смес за отпушване на канали.
- Щом си се сетила за мен - процеди самодоволно, - ще ти дойдат добре, предполагам. - После извади от джоба си шепа хартиени ленти. Сметките. Не бях отваряла пощенската кутия поне от шест месеца.
- Мерси. - Опитах се да пригладя един кичур коса да не стърчи от върха на главата ми като нещо, с което приемам сигнали от открития космос.
- Още не си ходила да си прегледаш очите, нали? - попита и ми подаде витамините. "С високо съдържание на лутеин за здрави очи". Това лутеин въобще не го бях чувала. - Кво чакаш, да ослепееш ли?
Стреличката звънна на добре уцелено. Слепотата. Една от сериозните ми фобии.
- Пак ли си пила боза...или си слагала силикон? - прободох я. Патката някак не можеше да преглътне, че носим размер откъм средата на азбуката.
- А ти още ли ходиш с онзи с трудното детство? - парира ме тя.Заболя,въпреки че онзи с трудното детство отдавна беше зачеркнат от списъка...
- А ти... - разлютих се и й припомних нещо срамно и страшно. Само тя и аз го знаехме.
Толкова. Мозъците ни бяха като боксови ръкавици. Опряхме ги и се почна. Боен клуб е сапунена опера пред това, което с тази жена щяхме да си причиним.
Огледа стаята. Лекичко изтиках с крак пакетче Smoking зад саксията. Тъпо скривалище - след малко щеше да прелети ниско и бавно, като самолет с хербициди, за да полее цветята. Завъртя се на пети и впи очи във вулкана с чинии, който извираше от мивката след снощния купон.
- Мърла! - посочи го. - Ще остарееш сама и ще те намерят след седмица, наръфана от озверелия ти каракачанец!
- Няма да имам куче. - преглътнах. - Аз един фикус не мога да поливам като хората.
Наведе се над мивката, за да измие каната със засъхнал айрян, останал от парти без повод, напълни я с вода и започна да полива растенията. Не исках да се караме. Не за това я повиках. Но някак всеки път ни се налагаше първо да минем през ринга.
Обърна се и засканира пейзажа за още - дупки от цигари по дамаската, черни топчета памук със засъхнала спирала, петно червено вино като дракон на мокета, което пазех за спектрални медитации. Ловко минах покрай нея, за да метна нещо върху антидепресантите, които се подаваха между декоративните възглавници. Не мина. Хвана ми ръката.
- "Усмивка за всеки ден"? - вдигна бурканчето - Ти кво си, женският Майкъл Хътчънс? Джим Морисън? Ще влезеш в лудница, честно! И няма да минавам пред комисията вместо теб.
Лудницата. Друга фобия. Обаче аз вече бях преполовила кафето и мисълта ми бе станала гладка, бърза и аеродинамична като акула. Отпуснах се назад и се приготвих да се насладя на това, което следваше. Лошо, бейби, не трябваше да намесваш Джими, не и в това.
- А ти, миличка? - почнах я лекичко. - Щеше да обиколиш Индия на втората година от университета, помниш ли? А откога не си виждала крава на живо, а?
Тази мечта я беше забравила, защото истински потръпна, когато изплющях с нея по масата.
- А желанието да разнасяш храна на възрастни хора поне веднъж седмично? Ма моля ти се, няма нищо. Все пак си на работа от девет до пет...
Бях я оплела в единия ъгъл с въжетата и здравата я млатех.
- А кво стана с изследването ти за формирането на Аз-а при незрящите? А с оня роман, който почваше толкова яко, че човек си обличаше яке от толкова много настръхване? Добре започваше, няма спор, но започваше мноооого отдавна!
Тя си знаеше. Даже много добре. Даже мисля, че знаеше по-добре и от мене. Да пишеш, да скиташ, да даваш - това са симптоми. Излекувай неврозата и сякаш изливаш бетонна плоча върху тъмната дупка, откъдето изпълзяват идеите. Не може всичко да ти е наред и да вървиш напред. Поне тя не може. Познавам я.
Отпусна се на дивана размазана, но напипа под себе си усмивките за всеки ден и налапа две. Огледа за течност и попадна на чаша кафе. Беше нес с вода от чешмата.
- Ъъъ, отпреди две седмици е - измънках и кимнах към това в чашата.
Тя махна с ръка и го глътна. Изобщо не трепна. Разтърка очи и като си махна ръцете, приличаше на нещо, което е довлякла котка без никакви приятели и грам въображение.
- Окей - каза после. - Затова ли ме повика? Да ме направиш на нищо.
Свих рамене. Не, естествено. Просто някак все така ставаше.
- Пишеш ли? - оживи се изведнъж. - Дай да прочета нещо.
Дадох й купчина листа. И без това исках да им хвърли око. Без нея никога нямаше да ги стегна в нещо с корици и нашето име отгоре.
Мълча, яде си ноктите, клати глава на места.
- Изгубила си малкото от дисциплината, която бяхме постигнали... - отсече след малко и ги хвърли на масата. - Обаче тръпката я има. Аз... Знаеш ли, разбрах защо толкова обичах... обичахме мъжете, които ни причиняваха болка и ни правеха на маймуни - помниш ли онзи път, когато седяхме на скалата...
- Шшшт! - сложих ръка на устата й. - Не искам да знам.
Остана ми гланц по ръката и го изтрих в панталона.
- Права си. Не ти трябва да знаеш. Нямаш представа колко е скучно.
Изправи се да си върви. Стана ми мъчно за нея. Трите крачки до огледалото й се строиха три стадиона. Спря на ръба и нарочно зачопли останките от телефон, записан с червило в единия ъгъл.
- Минавай понякога - Отгатнах мислите й. Не ми беше трудно, все пак, една личност сме. - Всъщност идвай на четно. Не искам да умра след година и да ме намерят по миризмата, наядена от....
- ...Озверели за вода фикуси.
- И, знаеш ли... Дай да си говорим понякога. Какво мислиш ти, какво чувствам аз. Все пак, една и съща сме. Трябва да се поддържаме.
Тя кимаше на всяка сричка. Направо й взимах думите от устата.
- Само че при едно условие - скапах романтиката аз, - да спреш да се държиш като майка ми...
- Миличка - спря ме тя, - в известен смисъл, аз съм майка ти.
И мина през гладката повъхност, без да остави вълничка.

Не знам как ще свърши всичко това, но ето, вече съм по-добре. Взимам противоречиви решения, без да се обвинявам в предателство. Ям здравословно, без да се чувствам зряла и сдала багажа. Правя съботни глупости, без да се шашкам, че ми е станало навик.
Постигнах невъзможното, пичове. Като Царя в Алиса, този с двамата вестоносци за всяко послание - един за идване, друг за отиване. Постигнах анализа.
Отиват и идват, обаче не знам докога.
Луис Карол задава уместен въпрос върху темата. Важният изследовател на Аз-а завършва Алиса така:
"Все пак, как мислите, КОЙ всъщност сънува ТОВА?"

И тъпото е, че май дори не съм Аз

No (nick)name

Главата ми не е на мястото си май...Чувствам се някак странно... Всъщност се чувствам никак. Тъпо, нали? Вчера ми беше зверски напрегнат ден (от началото на седмицата та до края на другата се очертава адски "нагъзен" период), цял ден летях по задачи, занимавах се с малоумни клиенти, които нямат идея какво искат, да не говорим, че аз самата разбирам повече от двигатели на картинг от тях (а те искат именно двигатели), занимавах се и с плиткоумната си руса (!!!!забележете!!!!) колежка, която все по-често уж съвсем неволно ми подлива вода... Ейййй как мразя злобни хора - просто не е истина!Вечерта... се прибрах. Вода нямаше. Поредната авария... Звънна ми Гого, излезнахме, помотахме се по улиците, чух се и със Зузу (Боже, как ми липсват съкафезническите премеждия с нея от Велико Търново!)... И въпреки всичко се чувствам някак изпразнена от съдържание и уморена, ама много уморена. Отделно дето в главата ми е някаква каша - какво правя с Гого...защо го правя...все по често тайно сама на себе си си признавам, че той не е "човека", че май почти не ми пука за него... Дали не лицемернича спрямо него? Дава ми толкова много от себе си, а аз...аз не давам нищо. След Иво все си мисля, че никой не е в състояние да ме накара да давам...След Иво все си мисля, че никога няма да обичам така, както него...Уфффф, shit! Винаги се сдухвам като се сетя за него..."не искам...не искам...
Искам те до болка, мамка ти!":(

"Запази зеленото дърво в сърцето си и някой ден пойна птица ще свие гнездо в него." -> бла блааа Bulshits!

Мрън пЪк!

Бата мата!
Е на тфа мойто се вика мързел...
Мързи ме, та чак ме боли! Не, не - шегувам се, не ме боли... То само това остава де :) Няма по-досадно нещо от студен офис (щото подовото отопление нещо се прецака, МРЪН), студено кафе (от вчера) и студена супа :)
Уф, стига писане, че ми замръзнаха ръцете... и мозъка... и мислите.
Мрън!

I

Саймън каза...start!