Огледалото сутрин с шамар ти припомня кой си...

Сис кани на гости другото си Аз и открива, че май го обича повече, отколкото го мрази
Първа регистрация: йероглиф от грим върху възглавницата. Оставаше ми да се събера, да фокусирам и да се погледна в огледалото. Не беше поглед, беше сблъсък. Заболя. Лакан, казах си, този подмолен френски психар, изобщо не е прав. Огледалото не е фаза във формирането на човешкото Аз от шест до осемнайсет месечна възраст. Огледалото е фаза във формирането на Аз-а всяка сутрин. Този Аз, попилян от корабокрушения, пулверизиран от химични реакции, фрагментиран от сблъсъци с бързи влакове и оргазми извън разписанието, този пясъчен демон, тази водна биоформа, този сбор от вектори на желанието, който сега трябва да събереш и да сгънеш обратно в калъфката... Огледалото сутрин с шамар ти припомня кой си, какво си, как всъщност изглеждаш, посочва ти границите на това тяло, което си мислеше, че обитаваш. Връща те в представата, че аз: това е пространството навътре от кожата. Приятна, удобна представа. Ти.
О’кей, казах си, ужасена от тази посока на мислите, крайно време е да се взема в ръце. Знам, че някъде дълбоко в мен живее момиче, което обича Жан-Мишел Жар и приятното настръхване след пет обиколки на кварталния стадион. Носи тесни рокли пред шефа си и не започва да куца на петнайсетата минута с токове. Най-екстремното, което прави, е да се вози на гондолата с отворени очи и да се прави, че не тя е тази, която вика. Това момиче обича да става рано и да усеща всичките часове на работния ден строени пред себе си, като фигурки на дъска за шах, когато си с белите. Обича да си изпразва сака, когато се върне от море и не държи дрехите си смачкани там още две седмици, като периодично измъква ризки и дънки, от чиито джобове се рони пясък. Това момиче прекарва осемнайсет минути на всеки три дни, за да си лакира ноктите с безцветен лак, за да блестят.
Нямам нищо общо с тази кифла.
Но имам крещяща нужда от нея...

Извиках я по собствената си рецепта за отключване на шизоидните наклонности. Пуснах си едно парче на Мучо Маас, където бийтът бавно се разделя на два съвсем автономни и невъзможни за следене ударни линии и се насилих да ги следя, забавящата и забързващата, загледана в пулсиращите като малки черни дупки зеници в огледалото.
Когато я видях да прекрачва, с мъка удържах естествения импулс на опитващото да се съхрани его - да скоча в леглото и да се завия презглава, или да се шмугна на свой ред в огледалото, докато тя вършее из апартамента и го превръща в стерилна потискаща версия на моя овладян хаос.
- Не подреждай! - отсякох почти механично. - После не си намирам нищо.
Тя се нацупи. Аз си наредих да мълча. Все пак не се бяхме виждали от години. Милата тъкмо подпираше на масата прозрачен плик. Метнах око и прецених съдържанието - връзка банани, четворка Активии, гигантска туба витамини "за цялото семейство", смес за отпушване на канали.
- Щом си се сетила за мен - процеди самодоволно, - ще ти дойдат добре, предполагам. - После извади от джоба си шепа хартиени ленти. Сметките. Не бях отваряла пощенската кутия поне от шест месеца.
- Мерси. - Опитах се да пригладя един кичур коса да не стърчи от върха на главата ми като нещо, с което приемам сигнали от открития космос.
- Още не си ходила да си прегледаш очите, нали? - попита и ми подаде витамините. "С високо съдържание на лутеин за здрави очи". Това лутеин въобще не го бях чувала. - Кво чакаш, да ослепееш ли?
Стреличката звънна на добре уцелено. Слепотата. Една от сериозните ми фобии.
- Пак ли си пила боза...или си слагала силикон? - прободох я. Патката някак не можеше да преглътне, че носим размер откъм средата на азбуката.
- А ти още ли ходиш с онзи с трудното детство? - парира ме тя.Заболя,въпреки че онзи с трудното детство отдавна беше зачеркнат от списъка...
- А ти... - разлютих се и й припомних нещо срамно и страшно. Само тя и аз го знаехме.
Толкова. Мозъците ни бяха като боксови ръкавици. Опряхме ги и се почна. Боен клуб е сапунена опера пред това, което с тази жена щяхме да си причиним.
Огледа стаята. Лекичко изтиках с крак пакетче Smoking зад саксията. Тъпо скривалище - след малко щеше да прелети ниско и бавно, като самолет с хербициди, за да полее цветята. Завъртя се на пети и впи очи във вулкана с чинии, който извираше от мивката след снощния купон.
- Мърла! - посочи го. - Ще остарееш сама и ще те намерят след седмица, наръфана от озверелия ти каракачанец!
- Няма да имам куче. - преглътнах. - Аз един фикус не мога да поливам като хората.
Наведе се над мивката, за да измие каната със засъхнал айрян, останал от парти без повод, напълни я с вода и започна да полива растенията. Не исках да се караме. Не за това я повиках. Но някак всеки път ни се налагаше първо да минем през ринга.
Обърна се и засканира пейзажа за още - дупки от цигари по дамаската, черни топчета памук със засъхнала спирала, петно червено вино като дракон на мокета, което пазех за спектрални медитации. Ловко минах покрай нея, за да метна нещо върху антидепресантите, които се подаваха между декоративните възглавници. Не мина. Хвана ми ръката.
- "Усмивка за всеки ден"? - вдигна бурканчето - Ти кво си, женският Майкъл Хътчънс? Джим Морисън? Ще влезеш в лудница, честно! И няма да минавам пред комисията вместо теб.
Лудницата. Друга фобия. Обаче аз вече бях преполовила кафето и мисълта ми бе станала гладка, бърза и аеродинамична като акула. Отпуснах се назад и се приготвих да се насладя на това, което следваше. Лошо, бейби, не трябваше да намесваш Джими, не и в това.
- А ти, миличка? - почнах я лекичко. - Щеше да обиколиш Индия на втората година от университета, помниш ли? А откога не си виждала крава на живо, а?
Тази мечта я беше забравила, защото истински потръпна, когато изплющях с нея по масата.
- А желанието да разнасяш храна на възрастни хора поне веднъж седмично? Ма моля ти се, няма нищо. Все пак си на работа от девет до пет...
Бях я оплела в единия ъгъл с въжетата и здравата я млатех.
- А кво стана с изследването ти за формирането на Аз-а при незрящите? А с оня роман, който почваше толкова яко, че човек си обличаше яке от толкова много настръхване? Добре започваше, няма спор, но започваше мноооого отдавна!
Тя си знаеше. Даже много добре. Даже мисля, че знаеше по-добре и от мене. Да пишеш, да скиташ, да даваш - това са симптоми. Излекувай неврозата и сякаш изливаш бетонна плоча върху тъмната дупка, откъдето изпълзяват идеите. Не може всичко да ти е наред и да вървиш напред. Поне тя не може. Познавам я.
Отпусна се на дивана размазана, но напипа под себе си усмивките за всеки ден и налапа две. Огледа за течност и попадна на чаша кафе. Беше нес с вода от чешмата.
- Ъъъ, отпреди две седмици е - измънках и кимнах към това в чашата.
Тя махна с ръка и го глътна. Изобщо не трепна. Разтърка очи и като си махна ръцете, приличаше на нещо, което е довлякла котка без никакви приятели и грам въображение.
- Окей - каза после. - Затова ли ме повика? Да ме направиш на нищо.
Свих рамене. Не, естествено. Просто някак все така ставаше.
- Пишеш ли? - оживи се изведнъж. - Дай да прочета нещо.
Дадох й купчина листа. И без това исках да им хвърли око. Без нея никога нямаше да ги стегна в нещо с корици и нашето име отгоре.
Мълча, яде си ноктите, клати глава на места.
- Изгубила си малкото от дисциплината, която бяхме постигнали... - отсече след малко и ги хвърли на масата. - Обаче тръпката я има. Аз... Знаеш ли, разбрах защо толкова обичах... обичахме мъжете, които ни причиняваха болка и ни правеха на маймуни - помниш ли онзи път, когато седяхме на скалата...
- Шшшт! - сложих ръка на устата й. - Не искам да знам.
Остана ми гланц по ръката и го изтрих в панталона.
- Права си. Не ти трябва да знаеш. Нямаш представа колко е скучно.
Изправи се да си върви. Стана ми мъчно за нея. Трите крачки до огледалото й се строиха три стадиона. Спря на ръба и нарочно зачопли останките от телефон, записан с червило в единия ъгъл.
- Минавай понякога - Отгатнах мислите й. Не ми беше трудно, все пак, една личност сме. - Всъщност идвай на четно. Не искам да умра след година и да ме намерят по миризмата, наядена от....
- ...Озверели за вода фикуси.
- И, знаеш ли... Дай да си говорим понякога. Какво мислиш ти, какво чувствам аз. Все пак, една и съща сме. Трябва да се поддържаме.
Тя кимаше на всяка сричка. Направо й взимах думите от устата.
- Само че при едно условие - скапах романтиката аз, - да спреш да се държиш като майка ми...
- Миличка - спря ме тя, - в известен смисъл, аз съм майка ти.
И мина през гладката повъхност, без да остави вълничка.

Не знам как ще свърши всичко това, но ето, вече съм по-добре. Взимам противоречиви решения, без да се обвинявам в предателство. Ям здравословно, без да се чувствам зряла и сдала багажа. Правя съботни глупости, без да се шашкам, че ми е станало навик.
Постигнах невъзможното, пичове. Като Царя в Алиса, този с двамата вестоносци за всяко послание - един за идване, друг за отиване. Постигнах анализа.
Отиват и идват, обаче не знам докога.
Луис Карол задава уместен въпрос върху темата. Важният изследовател на Аз-а завършва Алиса така:
"Все пак, как мислите, КОЙ всъщност сънува ТОВА?"

И тъпото е, че май дори не съм Аз