Wake Up

Реших, че трябва да седна и да пиша. Не знам какво ще излезе от това. Не знам и защо го правя. Но знам, че трябва да го направя. Иначе бих убила някого. Изпълнена съм с безмерен гняв и безсмислена агресия спрямо целия свят. Тази агресия сега излиза на екрана изпод трескавото щракане на клавишите и под въздействието на музикалния протест на Rage Against The Machine. Този текст не е написан заради вас. Нито заради мен. Нито заради самия текст. Той е просто написан. Никому нищо недаващ, никому за нищо ненужен. Той просто е. Съществува, както съществува безсмислието, чийто смисъл е самото съществуване.

I think I heard a shot...
Затварям очи и мисля: “Къде съм? Какво съм? Какво правя? Защо съм? Защо правя?” А в това време Zach de la Rocha крещи: “Wake up! Wake up! ...!”( Това е същото онова парче от "The Matrix", което е фон на началните кадри - там където Нео се пробужда и вижда, че щайгата му се опитва да му каже нещо...)
За седми пореден път днес превъртам този музикален извор на искряща, протестираща, успокояваща агресивност.
Съзнание, ум, мозък... Всичко е една гнусна каша, която има удивителната способност да се свива и разширява, сякаш се самопоглъща и самоизплюва, примирена с липсата на друга храна и отвратена от вкуса на тази, която има. Боклучаво, лицемерно ежедневие, оцветено в сивкаво-кафяво от цигарено-кофеиновия буламач на утринното разведряване. Достатъчно ниска ли е цената, която се заплаща за това? Достатъчно ниска ли е цената, която човек заплаща, за да отсича сам всеки ден собствената си глава, оставяйки безценния сок на живота да изтича спокойно от сънната му артерия и да оцветява мърляво грозната реалност на нещастното му ежедневие под апатичния поглед на останалите екземпляри от неговия вид? И кой всъщност съставя ценоразписа на кръчмата бардак, известна под гръмкото название “Живот”? Кой дава право на фасовете в пепелника да се множат и на кафето в чашата да намалява, докато даде въздух на утайката на дъното? Безкраен кръговрат. Безкрайно плацикане в басейн от слузест бълвоч, хранещ се с жива плът. Плът, излъгана, че помията е чиста вода. Всеки иска да сере на чисто. Всеки иска да бъде спретнат и измит от заобикалящата го мръсотия.
Чакаме. Всички чакаме. Непрекъснато чакаме. Кръчмата е всъщност една чакалня. Клиентите чакат да им донесат питие. Сервитьорите чакат да им платят. Чакаме. Чакаме плодовете на нашите амбиции и надежди да узреят, огрени от ехидните лъчи на лятното слънце. Вървим с гордо вирнати носове по пътека от счупени бутилки и изхабени от употреба кухненски прибори, облечени в лицемерна голота, доволни от вече непостигнатото и пропуснатото, наслаждавайки се на поредната втора възможност.
... И пак е ден като всички други. Търчиш нагоре-надолу, за да изкараш насъщния и да разсееш главоболието от гледане на телевизия през почивните дни. А след работа бързаш да отидеш в някоя кръчма и да се почерпиш. Кръчмарят знае, че днес си взел заплата. Разбираш, че те е разкрил, щом срещнеш доволния му, насмешлив поглед, когато му подаваш чисто новата петдесетачка, за да платиш кафето и колата. Твоят ден е и негов ден. Намеква ти да му оставиш бакшиш, като заявява, че няма дребни. Не спориш. И той няма да е толкова нагъл утре, когато и двамата ще броите стотинките. А в други ден, в края на работната седмица, той ще те почерпи едно малко, за да не остане сам да затваря кръчмата. И двамата съзнавате, че не сте приятели. Вие сте нещо много повече. Негласно си правите един на друг подаръци. Няма манипулация, няма лицемерие. Има точни взаимоотношения. Пито-платено. Бакшиш - гювеч. По-добър и от този на баба ти.
Промяна. Само говорим за нея, а какво се е променило. Някой може ли да ми каже? Пак има богати и бедни. Има умни и глупави. Има добри и лоши. Има работливи и мързеливи. Има можещи и неможещи. Хората си мислят, че променят света, а всъщност стоят на едно място. Те дори не се опитват да променят себе си. Само сменяме интериора, мацваме тук-там с четката малко боя, за да освежим старото, и продължаваме да тъпчем на същото място. Дори не усещаме как петите ни се втвърдяват от това. Каляваме се още от малки и се учим на дебелокожие. Дебелата като гьон обвивка, която си съшиваме, не пропуска през нея нито да влезе, нито да излезе нещо. Колко дълго можем да живеем така? Можем ли изобщо да твърдим, че живеем? С какво право наричаме обикновеното си вегетиране живот? Къде отиде мечтата на алхимика да превърне оловото в злато? Къде отиде мечтата на отшелника да се слее с природата? Къде отиде мечтата на философа да овладее съвършеното познание? Къде отиде мечтата на магьосника да подчини на магията си най-могъщите духове и демони? Къде отиде мечтата на твореца да сътвори най-съвършения образец на несътворимото? Всеки може да вземе бръснача и да среже вените си. В тях вече не тече кръв, а вода. Чиста дестилирана вода. Без вкус, без мирис, без цвят, без топлина, ...без живот.
Живот... просто футболен мач. Деветдесет минути неугасваща надежда, само една фатална грешка и след това всичко е тишина. Каква е ползата, че ти ръкопляскат за добра игра, след като напускаш терена победен? Последният съдийски сигнал дълго ще пищи в ушите ти. Няма да чувстваш нито умората, нито напрежението от двубоя. Само реалността. Онази реалност, която за пореден път ти показва колко неосъществими са мечтите ти. Реалност, в която е забранено да мечтаеш. Позволено е само да се бориш. Със самия себе си, с тези около теб и с времето.Времето, което се изплъзва между пръстите ни като течаща вода, а ти стискаш шепи, за да задържиш колкото се може повече от него.
Може би не тук. Не в този свят. А в един по-реален. Свят, където братоубийството не е грях, а кражбата е добродетел. Свят, където хората ще се стремят към хаоса, а не да го вклиняват в изкуствени правила. Свят, в който няма да има граници на познанието, защото умовете на хората ще бъдат обърнати навън. Мозъкът няма да разчита на лъжливи възприятия, а ще се докосва директно до онова, което го заобикаля. Свят, където човекът ще се гордее с незнанието си. Свят, в който думата “знам” ще бъде мръсна...
Телевизорът е включен, но не го гледам. Нито го слушам. Отдала съм се на ментална мастурбация. Мислите ми блудстват една с друга, докато тялото ми почива. Взаимно се обладават и снасят яйца като градинските охлюви хермафродити под спокойния, преценяващ поглед на разума ми. Той безстрастно оглежда всички яйца и отстранява дефектните и маломерните, работейки като една добре смазана машина. Без чувство, без импровизация, без налучкване. Просто следва зададения алгоритъм на работа. А яйцата се удрят едно в друго и се чупят. От тях се излюпват малки жълти пиленца. Тежка е тяхната съдба. Никога няма да видят светлината. Ще останат завинаги затворени и ще пърхат отчаяно с крилца. Докато най-накрая ще деволюират в мисли охлюви. Те на свой ред ще снасят яйца и ще оставят лигава следа, където минат. Само една следа, която слънцето ще заличи.
Има моменти, в които просто забравям всичко и се опитвам да си представя, че съм щастлива. Ама истински щастлива. И се получава. Наистина. Няма нищо, което да може да ти развали настроението. Няма никой, който да те дразни. Оставаш съвсем сам. Сякаш нищо друго не съществува, освен теб и доброто ти настроение. И тръпката за него. Не завиждам на хората, които не са усещали величието на този момент. За хилядни от хилядната откриваш и възприемаш красотата на всичко около себе си. Разбираш, че нямаш нужда от нищо друго. Само от това, което е до теб, и от мислите си. Но дори тогава, ти продължаваш да се надяваш. Това чувство никога не те напуска. Дори в мечтите и сънищата ти. Защото знаеш, че когато се събудиш, всичко ще е отново толкова адски брутално истинско. По-истинско и от теб самия.
Замечтала съм се, че светът може да е едно по-хубаво място само ако така го чувстваш. А не може. Той е такъв, какъвто е. В реалността няма чувства. Има само реалност. Гадна, скапана, еднаква, рутинна и неподвижна реалност. Реалност и на закуска, и на обяд, и на вечеря. Че и на следобедна закуска, ако искате.
Опитах всичко, за да се изцеля от болестта на благословеното невежество. Често успявах да я потисна. Но изглежда няма лек за нея. Вече нищо не помага. И така сялаш открих истината. Истината на каквото и да е. Така се живее по-леко. Може да не съм права, но това няма значение. Има значение това, че имам някаква истина. Моята истина, не нечия друга. Заради нея си струва да живея. Заради чуждата истина си струва да умра... ще си струва да умра, когато я открия. Лошото е, че никой не ми дава истини. Всички дават само лъжите си. Вадят ги една по една от торбата и ги пръскат с щедрост и задоволство. Сякаш не знаят, че вадят лъжи и че и другите знаят, че са лъжи. Стресват се само когато някой извади по-голяма лъжа от тяхната. Една непрекъсната игра на лъженица. Само дето никой не смее да каже на другия, че лъже, за да не си прибере картите от масата.
Гняв... Вече все по-рядко го изпитвам. Идва и си отива като внезапен гърч на тялото ми. Не че няма срещу какво или кого да го насоча, но просто няма смисъл. Нещата така или иначе си остават все същите. Не мога да променя света. А и вече не съм сигурна дали трябва и дали го искам. В края на краищата всеки от нас е осъден да носи сам камъка си. Обществото се е превърнало в една разхайтена банда от Сизифовци. Всеки мисли, че вече е открил начина, но никой още не е осъзнал безсмислието. Дотежава му, пада, почива си малко и сетне пак става, вдига си камъка и тръгва нанякъде. Сякаш търси място, където гравитацията е по-слаба. Вижда, че някой друг вече е минал оттам, и продължава нататък, където безспорно ще е по-добре. Докато не се умори съвсем. Тогава оставя камъка си на земята. Обляга се на него и си изпъва краката така, че коефициентът му на пречене на другите да е максимално висок. Е, за какво да се гневя при това положение. Агресията ми би била по-скоро вътрешна и деградивна, отколкото радикално-конструктивна. Не живей и не давай и на другите да живеят. Това е нашето верую. Нашата първична не-житейска концепция. Прекалено могъщи сме, за да можем да създаваме. Превърнали сме се в еволюционен коректив. Имаме силата да изпитваме и одобряваме новите прототипи на природата. От наша майка тя е станала наш ученик. Но е запазила ролята си на домашна прислужница. Така че няма опасност да се появим на работното си място неизпрани и неогладени. Да живее и пребъде родът човешки! Да останем винаги велики ние - малките гъзарчета на вселената!