It`s just one of those days...

Заспиване - около 2.30.
Събуждане - в 4.25. СТУД, нечовешки!
Скачам си в пантофите и се увивам в хавлията.
На път за банята минавам и пускам кафемашината.
Баня.
Кафе + няколко цигари за закуска.
В 5.20 излизам от апартамента. Още по-голям СТУД.
Къде си оставих колата снощи? Аха... Мятам се на нея.
В този ранен час улиците в Пловдив са празни - няма коли. Но пък всички онези нещастни хора без дом са вече на улицата... те перманентно са си там. Спирам до една баничарница с идеята да си взема още едно кафе в колата. Докато чакам лелката да го направи съзирам на 2 метра от мен един такъв човечец - клекнал, увит в някакви скъсани парцали и... БОС! Краката му бяха ужасни на... цвят. Почувствах някак гузна - чиста, облечена в костюм, с обувки на 2 дни, с хубава кола, седяща и чакаща там сутрешното си кафе. Запалих цигара - човечеца мигновено живна: "Не мачкай фаса накрая, дай ми го". Дадох му кутията си - имаше още 4/5 цигари вътре. Трудно ми е да опиша радостта, която се изписа на лицето на бездомника. Кафето ми стана готово - взех си го, поръчах още едно, взех една баница и му я подадох. Питах го от къде е - "От тука съм си. На 72 години съм и все тука съм живял". Питах го от кога живее така - "От близо 15 години". Стана ми още по-тегаво... Питах го за децата му - "В чужбина. Двама сина имам, много са учени, заминаха преди..." Гледах го и се чувствах ужасно - исках да направя нещо за този човек, но не направих нищо - дадох му само кутия с 4/5 цигари, едно кафе и една баница. Пожелах му лек и усмихнат ден, а той "Здраве, момиче, здраве и много сили, за да понесеш всичкo, коeто ще ти се изпречи"... и се усмихна.
Метнах се пак в колата, пуснах си Металика с "One" и хукнах по пътищата. За момент бях забравила дори накъде съм тръгнала.
После магистралата... Тук е момента да спомена, че някога излизайки на магистралата карах бясно с идеята да "излея всичко от себе си" и това ми помагаше до един момент. Вече не ми. Сега пак карам бясно, но това вече не ми действа разпускащо. Нон стоп гоня някакво разписание, нон-стоп се надпреварвам с времето и нерядко то ми се изплъзва.
Пътя от точка А до точка В - изминат. Какво следва? Работа. Срещи. Преговори и парламентьорство. Проблеми, които трябва да реша... Колко е часа? О Боже, закъснявам! До скоро.
Следва пътя от точка В до точка С. Отново влетяване в последния момент на мястото на срещата, отново ме запознват с проблем, чието решение е оставено на мен...
До края на деня трябва да съм намерила решение на тези "проблемчета".

Междувременно телефона ми не спира да звъни:
"Продажби"
"Забави"
"Нови проекти"
"Мисли за приоритетите, остави останалото!"
"Гледа ли какво казаха за нас по Нова ТВ сутринта?"
"Какво става с втория офис в Пловдив и нещата в Асеновград"

Разчеквам се - буквално. Опитвам се да балансирам не с една, не с две, а с поне пет дини под мишниците! Не съм сигурна, че успявам...
Работа, работа, работа, работа... искам време и за нещо лично най-после!
Мога да продължа дълго да разказвам в колко часа какво съм свършила, но е излишно.
В 21.30 благополучно съм си в квартирата.
Студ пак - докато се затопли с тоя радиатор...
Хладилника е празен - за пореден път забравих да мина да взема някаква храна.Вътре се мъдрят 1 кутия натурален сок, 1 шише мента и 1 шише спрайт - усмихвам се, сещам се за малкото лични неща, които са се случили през последните 2 месеца и приятни мисли нахлуват в главата ми. Затварям хладилника и със затварянето си заминават и за малко нахлулите приятни спомени. Welcome to reality!

Сега седя и се чудя. Чудя се ядосана ли съм тази вечер, та да псувам... или съм тъжна, та да плача...
Реших! Ядосана съм! Мамка му – тоя път ме ядосаха! Майната му на всичко и всички. Майната ви! Майната ми и на мен! Ха, искате да удряте ли!? Да ме съборите, търкаляте с ритници из калта?... Давайте ваш'та мама... Ето ям, ям пръст с кръв от носа си. Ето, поглъщам я. Ето. Бийте, бийте още. Като си тръгнете обаче ще стана. Ще стана и ще оближа подутите си, разкървавени устни. И ще се засмея, мамка ви! Ще се засмея...
...
Или не... изглежда съм просто тъжна. И май сърцето ми просто плаче. Плаче за изпуснати мигове, за разпилени мечти. Чувствам тъгата като студа навън - няма как да не го усетя. Затварям си очите и за момент си казвам, че съм сляпа. Вече съм сляпа. И вървя сляпа, напосоки... Вървя, някой старателно прикрива следите ми, за да е сигурно, че никой няма да ме намери такава. Защото не мога да си позволя някой да ме види "такава", някой да ме познава "такава"

Говори ми се. Толкова много ми се говори с някой, че ме обзема лудост. Сега просто искам да говоря, без да чакам мнение или отговор или каквото и да било. Искам да има кой да ме слуша и само от време на време да кима с глава. Ей така - искам просто да знам, че има кой да ме чуе.
Полудявам.
Сетих се за хладилника - отивам да го отворя и пак да се усмихна. А може и да си налея, устата ми и без това има нужда да се разлепи от непрестанното мълчание...

Не съм...
И тъжна не съм!
Ядосана? Не!
Полудявам, твърде вероятно.
Говори ми се...