My blog has moved! Redirecting…

You should be automatically redirected. If not, visit SISKATA.NET and update your bookmarks.

28 ноември 2005

Sick & Tired

Фръцле... и на мен ми се повръща...
Повръща ми се до такава степен, че да изплюя сърцето си... за да може "някой" да види, че имам такова.

21 ноември 2005

Call me

Пфу

Почти на четвърт век съм... и продължавам да не разбирам този нечовешки стремеж към умишлено нараняване сред част от хората.

18 ноември 2005

Tombstone


... Това го има ей ТУК... А аз го видях в блога на Влад.

13 ноември 2005

"Адвокат на Дявола"

Преди броени минути по Нова ТВ даваха един от любимите ми филми - "Адвокат на Дявола". Гледах го за 4ти път. И бих могла веднага да го изгледам пак. Имам си любим момент в самия край на филма - монолога на Дявола:
"Целият ни живот е като торба с тухли - за да се отървеш от нея просто я оставяш.За кого да ги нося тези тухли? Заради господ? Заради него? Сега ще ти кажа нещо за нашия Бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува... Помисли само... Дава на човека инстинкти - прекрасен дар наистина, но какво прави след това? Кълна се, че за свое забавление, за свое собствено космическо безчувствено забавление Той създава забранителните правила и всичко останали спънки, които ни съпътстват. Негово дело е и най-големият майтап на Вселената: гледай, но не пипай; пипай, но не опитвай; опитвай, но не гълтай! И докато ние се опитваме да спазваме тия правила, Той си съдира шибания задник от смях. Господ е темерут! Тои е съдист! Нещо като гаден хазяин... И да го призовавам на помощ? Да го боготворя??? НИКОГА!!!!!"
От първия път, в който чух/прочетох това, та до момента - винаги настръхвам. Вероятно, защото това е и "моята истина". Не вярвам в Него... преди две години и половина тотално спрях да го зачитам... Сега понякога за "свое собствено космическо и безчувствено забавление" АЗ го плюя... Знам, че сигурно звучи ужасно, но е факт, че така усещам нещата.

12 ноември 2005

Мисъл

"In the End, we will remember
not the words of our enemies,
but the silence of our friends"

Martin Luther King Jr.

09 ноември 2005

Лоши дни

"Where is the moment we need at the most
You kick up the leaves and the magic is lost
They tell me your blue skies fade to grey
They tell me your passion's gone away
And I don't need no carryin' on"

Сиво. И по-сиво ще става.
На работа е лудница, имам купища проблемчета,проблеми и проблемища за разплитане.
И в дома ми е същата лудница, даже по-зле. Рядко говоря за семейството си - умишлено е. Но напоследък (последните 2 седмици) баща ми ме вади от равновесие. Има хора, които са родени да тровят нечий живот с безмислени забележки, напътствия и какво ли още не. Е, аз си имам един такъв човек у нас. Мразя моментите, в които се опитва да ме поучава... позакъснял е с около 15 години. Мразя монотонното му мърморене. Мразя дреболиите, за които се захваща. Мразя стремежа му да разчопли всяка моя "рана". Мразя отношението му към мен, към майка ми... Мразя всяка една секунда, в която се налага да споря с него. Всеки наш разговор е спор. Всеки! Опитвам се нещата да минат "со кротце, со благо", но не става. Не могада си затварям очите всеки път. Писна ми цената която плащам за мнимо спокойствие в къщи да е моето мълчание и навеждане на глава всеки път, когато той реши да си показва рогата. Всеки ден. Всеки божи ден! Има моменти, в които не искам да се прибирам. Има моменти, в които предпочитам компанията на вятъра по улицата, вместо топлата стая в апартамента.
Стифлър е зле. Щом се стигна до предложени да бъде приспан... Естествено - не се съгласих, но факта, че нещата опряха до там ме съсипва. В продължение на 2 години ветеринарите ми обясняват как това куче няма да живее, в продължение на 2 години аз се инатя и отлагам... и доказвам, че това животинче ще живее. Стифлър си има специално значение за мен. Не искам да загубвам и него така нелепо, както загубих и човека, който реши това да е името му. Не искам! Ако го приспя имам чувството, че и аз трябва да се гръмна...
Има и още нещо, което ме побърква и не ми дава покой... Нещо огромно, чието решение не виждам.
Мисля си за времето ми в София. Ще ми се сега да имам до себе си и Иво, и Охи, и Фени, и Каспи и... Иска ми се да има повторение на вечерта у Иво - бърборене,смях, приятни емоции и най-вече усещането за уют. Знам, че такова повторение няма да има.

Rage is a bless...

03 ноември 2005

Апатия

Незнам от времето ли е.
Докато учех в Търново есента ми беше любима - градчето е невероятно през този сезон... Но тук, тук нещата са различни. Голи дървета, сиви сгради,полупразни улици вечер, листа, разпилени и играещи си с вятъра. И студ. Кучешки студ.
Днес реших да не разкарвам шофьора чак до квартала ми и да се прибера пеш, да мина през централната улица, подобна на писта на самолетно летище. Скокнах от буса, бръкнах си в джобовете, вдигнах си яката и се сгуших в... в себе си. Понесох се в началото с бърза крачка (студ!), след това постепенно забавих ход.
Днес си писах с Вечнозеленото почти през целия ден. Занимавах я с мислите си. Занимавах я с апатията, която ме е подгонила (и почти ме догонва)... Вероятно се дължи на времето или на (липсата на) хората около мен. Говоря за физическата липса... ще ми се тия неща да ги "казвам", не да ги "пиша". Ще ми се примерно да не мрънкам, а да мога да си излея душицата, да ми се каже, че нещата ще си тръгнат по начертания път и ... така.
"Незнам бе, нямам идея защо е така, ама ме е обгърнало някакво ГАДНО чувство за необятна самота."
Sometimes I look at what I've become and cry,sometimes I get on that BULLSHIT and be ready to die...sometimes I wonder, who would give a FUCK if they lost me... Слушам една песничка на DMX цял ден и и припявам.. то е по-скоро нещо като...молитва (?!?) Ще ми се да имам отговорите на толкова много мои въпроси...

02 ноември 2005

Наивнички

Излизах с една дружка снощи...
Ще ми се да мога да променя света някак. Ще ми се да изтрия от него ония елементи, които са професионалисти в лъжата и манипулацията. Слушах я и мислех за себе си - минала съм през това, през което минава тя сега. Чувството за изоставеност убива. Няма по-лошо наказание от забравата. И лъжата. И изгубените мечти/надежди...
"Сис, надеждата умирала последна. Днес моята умря!"
О, да - разбира се, че дадох всичко от себе си, за да я окуража... Всъщност не за кураж... По-скоро дадох всичко от себе си по възможно най-мекия начин да я накарам да приеме нещата такива, каквито са. Как е възможно човек да дава всичко от себе си за някой, да оставя на заден план семейството,приятелите и работата си заради този Някой и в крайна сметка да остане със разбита душа и сърце. Как е възможно да има хора, които да изпитват удоволствие от това да употребят и изоставят някого - все едно е пакетче билков чай. Вероятно в егоизма няма лошо, щом има човешки същества, които успяват да живеят в хармония със себе си благодарение именно на тази си черта.

Обхваща ме ярост. Продължавам да смятам, че след края на една любов има 3 фази при този, който все още обича:
1. Безумна любов и стремеж към връщане на загубеното.
2. Също толкова безумна омраза.
3. Забрава.
Тъпото е, че първата фаза минава толкова бавно...
Бе какви ги говоря - същата наивничка като моята дружка съм и аз. Може би малко по-твърда...