Лирическо отклонение
Едно такова куцо ми е.
Ритъма е все така бърз.
Бях близо... по-дяволите, толкова близо... и накрая изпуснах момента.
Сега ме е яд. Момента можеше да бъде доста дълъг, но просто го изпуснах. Умишлено. Защото такива са правилата...
Чудя се дали наистина ако нещо се е случило веднъж, после и втори път - то непременно ще продължи да се случва до момента, до който не "завърши случването си според предписанията". Уф, глупости на търкалета.
Сега пак ще променям навици, пак ще свиквам с добре познатото старо и с липсата на ... на нещо хубаво, но изпуснато.
... навиците са голямо нещо.
Как не си набих в главата и не запомних, че оценявам нещата, които съм имала едва в момента, в който усетя, че ги губя безвъзвратно?!?
Evanescence - Understanding:
You hold the answers deep within your own mind.
Consciously, you’ve forgotten it.
That’s the way the human mind works.
Whenever something is too unpleasant, to shameful for us
to entertain, we reject it.
We erase it from our memories.
But the answer is always there.
П.С.#1 Понякога осъзнал самотата си човек се сгромолясва лошо и... се изправя сам.
Не ми се пада повече.
П.С.#2 Снимката е правена край Луковит - има още снимки, но тях ще ги кача следващия път.
Щеше да е много яко, ако имах такова "светещо нещо" като на пичовете от "Мъже в черно" - често щях да "виждам звезди посред бял ден" и да си решавам безболезнено много от настоящите проблемченца, бррррррр
Просто ми се мрънка и ми е едно такова сълзливо.