До Смолян и назад :)

Почупих се от път вчера и днес - Дупница, Кюстендил, София и крайната точка - Смолян. После Смолян - София, после София - Стара Загора :) Този път обаче имах възможността да огледам от къде минавам, да се порадвам на зеленината, да се опъна на седалката си и да си блея доволно. Имах си шофЕр - и добре, че го имах, в противен случай не съм много сигурна, че щях да оцелея в отсечката между Асеновград и Смолян (завой след завой, Шипка ряпа да яде!).
Целия петък ми мина в път - пропътувах над 650 км, добре че от обеда бях пасажер и главата ми си почиваше... и не само главата. Приятно пътуване беше, но ми се стори безкрайно дълго - Смолян е на края на света!!! Пътуването от София до там ни отне около 4-5 часа... Anyway, важното е, че се класирах навреме и успях да си свърша дребните задачи (чак ме хваща яд като си помисля колко километра завои минахме, за да свърша някакви дреболии и да оправдая доверието, което ми е гласувано от компанията, за която работя)
Съвсем между другото нека спомена хотел "Кипарис" - много добър!!! С усмихнати служители :) И да знаете, че ако се появите за закуска в 11, вместо в обявения краен час за това мероприятие - 10.30 - няма да останете без закуската си! :)
И въпреки че съм зверски изморена смея да твърдя, че имах ползотворна "служебна вечеря" снощи + бонус от прекрасен днешен ден.

Малко снимки от днес, по трасето Смолян - София:
1. Новооткритата катедрала в Смолян:


2. Кадър от Бачковския манастир:


3. Асеновата крепост:


4. Тези не помня къде точно ги правихме :)






Беше хубав ден, уцелихме и време. Ако нямаше човек с мен - едва ли някога щях да ида на тези места, нищо, че от тях ме деляха едва 2-5 километра от главния път, по който се движа.
Искаше ми се да покажа и нечия доволна физиономия, която успях да запечатам, но... знам, че "титуляра на снимката" едва ли би одобрил това... Не че има шанс да попадне точно на този сайт, но съм сигурна, че ако все пак по неведоми пътища се окаже тук - определено няма да му бъде приятно, че е станал публична муцуна :)

Напоследък много често казвам "Благодаря".
Ето още едно:
10х, нямаше да се справя с целия този път сама.
10х и за компанията - наистина я оценявам, макар понякога да съм адски груба и цинична.
Всъщност... какво ли благодаря в писмен вид, след като знам, че това "10х" няма да бъде прочетено по предназначение.
Трябва да се науча да я казвам тази дума. Не да я пиша.

Абееее... исках и други неща да надраскам, но някак не ми идва музата.
До скоро.

Everything happends for a reason!
Повтарям си го това нещо от сутринта, всъщност от снощи.
Стана ми нещо като навик да действам първосигнално. Не че съжалявам - поне за момента няма някаква фатална последица (дано и занапред е така). "Малките принципи" Какво беше това? "Граници на разумното", "Угризения на съвестта" - и това не си го спомням...
Спуснах се по течението - прави каквото те радва, пък да става каквото ще. Чак не мога да се позная.
Няма да си кривя душата - има останало нещо от "преди" - без това "преди" някои неща нямаше да се случват. Но само толкова. Няма вътрешно разкъсване, няма грам съжаляване за извършено действие, няма я думата "бъдеще" - не мисля в бъдеще време, защото в момента, в който начертая какъвто и да било план - той просто пропада. Има "сега".
Днес се сетих за нещо, което една жена ми беше казала преди време - "Никога не знаеш в кой момент миналото ще те връхлети с нова сила и с нови емоции". Силно си стискам палци това да не ми се случва, не скоро поне - знам, че няма да го понеса, знам и че нищо добро не ме очаква от това... минало.
Дали при мен се е разиграла пълна промяна откъм разум, или пък отсреща ми действат като наркотик - и това не знам, засега. Не си давам сметка за много неща - има време за равносметки. Вярвам обаче в себе си. Никога не съм се усещала по-здраво стъпила на земята и по-силна.

Дадох си обаче и друга сметка - в положителен аспект - човек, на който мислех, че не мога да разчитам "по всяко време" ме изненада приятно. Точно той отдели време след полунощ да се помотае заедно с мен по софийските улици, да ме изслуша, да ми каже 2-3 думи, след това да ми избие нервите и напрежението и поне за няколко часа да спра да се чувствам като робот, а като жив човек с нормални потребности. Да се сетя какво беше това "спане", нещо повече - да умирам за сън , дори в момента (тези, които ме познават знаят какъв инсомниак съм). Да усетя умора и да не мога да седя на краката си, но не онази гадна умора от работа и претоварване, а другата, приятната, от хубавите неща. Нямах нужда от повече - това ми беше достатъчно, за да се върна пак в редиците на силните.

Everything happends for a reason, if only to make us stronger.
Всъщност осъзнавам, че имам "много", просто не съм оценявала нещата.
Освен това... хубаво е стар познат, който си мислиш, че познаваш до мозъка на костите му да те изненада.
10х

Али-бали

Well, well, well...
Нещо съм се поотпуснала пак. Мрънкам без конкретна причина, или пък си имам причина, ама ми е нерешима за момента... естествено - пак говоря за служебни неща, мда! Работа, работа, работа и пак работа. Почвам да се чудя над максимата "живеем, за да работим, или работим, за да живеем"... дълга тема. Бръмча, защото нямам време за ниииищоооо и съм като парцал, а не мога да си позволя да се отпусна съвсем, не сега поне. А кога? - е те това е въпроса!
Иначе какво... имаше 1 добра вечер тия дни - видях се с кака ми, видях се и с таласъма (честит ти блог КаспЪрчо:) ), видях се Ивоса, видях се за 30 минути и с мамчето. Глупости скоро не съм правила - и това ми липсва, нда! Прави ми се някаква световна простотия, ама нямам време да я реализирам :)
Имах и едно (да го наречем) едночасово "освобождаване на напрежението", което пък ми подейства доста добре, така че на фона на общото - нямам за какво да съжалявам или пък да си мисля дали беше редно или не. Важното е, че ми беше хубаво, сега пак ми е хубаво, подейства ми добре и толкова. Бих го повторила като нищо. Задоволяването на потребностите не е лошо нещо, нали? Нещата в тая област не са се променили като обща картинка обаче :) За мен поне, което също е добре, че иначе... лошо! Anyway, и тук никой нищо не схвана :) За пореден път просто отбелязвам нещо значимо за мен. И на себе си казвам само: "Сис, ти си герой, вЕрно ти е минало напълно"

!NB

Някой твърде близък и твърде въздействащ ми някога, някой, който някога беше предвидим за мен... някой който се промени до неузнаваемост в последствие и който бях започнала да възприемам за почти непознат... се "завърна". За тази вечер.
Не се беше показвал такъв, какъвто го познавам от... години.
Ще ми се да общувам отново с него, само с тази негова част, която познавам и която тази вечер показа, че е жива.
Дано не е само за тази вечер. И дано по-често засичам точно този човек, когото познавам, а не онзи непознат и недоволен от всичко човек.
Мда, никой нищо не разбра :)
Но аз съм усмихната и удовлетворена! Нали знаете колко съм привързана към спомените и малкото хора, които съм наричала приятели? Е... един от тях се "показа" такъв, какъвто беше преди години.

Просто отбелязвам нещо важно за себе си, малкото надничащи тук съм сигурна, че в момента трудно ще схванат за какво говоря, но по-важното е това, че се чувствам доволна.

These days...

These days - the stars seem out of reach
These days - there ain't a ladder on these streets
These days - are fast, nothing lasts
There ain't no time to waste
There ain't nobody left to take the blame

Да започна с най-важното за мен:
ДОЙДЕ СИ!
В петък, 13ти, с 1 час закъснение, който ми се стори цяла вечност. Най-после! В общи линии времето в което бяхме на четири очи/уши (докато влачехме един куфар и пушихме по цигара - колкото да стигнем до колата на мам) ми стигна само за "Здрасти, радвам се да те видя" и "Got to go, няма да оставам в София... дойдох просто да ти кажа добре дошъл".
Май така беше най-добре... за мен. Променен е... Не знам още дали към по-добро или напротив... Чувствата ми са смесени (пак). Anyway - бях се зарекла това да е тема табу за блога ми. Мисля до седмица-две да се замотам по столицата за повече от 1 ден и да установя отговора на този въпрос.
В петък, 13-ти се видях и с кипариса за около 30 минути - такова екстремно уговаряне за среща не бях имала скоро :) Чудя се за нова година дали да не и купя едно зарядно за телефона ;р Зарадвах се и на мамчето - нея пък не я бях виждала точно от "изпращането" за САЩ...
Този "фатален" петък се оказа един от най-хубавите ми и наситени с емоции дни. Времето ми беше разграфено до минутка:
7.15 - тръгване от Габрово
10.15 - в София
10.30 - 11.50 - Прекосяване на разстоянието между автогарата и Люлин (ако не беше златката - щеше да ми е невъзможно да го изпълня това), минаване през централния офис на фирмата ни, бегом до метрото и ... спирка Сердика :)
12.20 - 13.00 - "Здрасти Fenia" :)
После летище, чакане, закъснение... пренареждане на планове за пътуването към Пазарджик... лудница!
15.30 - Алелуя! He is alive!
Докато се суетяхме по летището - стана 16.00...
После 1 час ми се губи някъде, но със сигурност в 17.00 се метнах в колата и вече пътувах към к-с "Ливадите", Пазарджик.
А си мислех, че е невъзможно да успея за 1 ден (няма и толкова) да прекося София от край до край 2 пъти, да пия 4 кафета, да проведа важни служебни разговори... изобщо... май всичко се обяснява с това, че е било петък, 13ти - "фатален ден" :)

Какво се случи в к-с "Ливадите" - за пръв път видях почти всички ръководни кадри (пръснати из всички краища на страната) на фирмата на едно място. Част от тях познавах само виртуално - беше странно - до този момент дадено име го свързвах само с глас (всички офиси сме навързани в skype), а сега видях и face... Беше ползотворен семинар ;) Ама няма да издавам нищо около същността му ;р
Има няколко снимки:








Хотела ;)















Nature :)














Съвсем истински са, no kiddin!









**************

Луди дни бяха. Не усетих как се изнизаха часовете...
Нещата с новия офис потръгнаха, не се мина без препятствия - оказа се, че в Габрово за всяко нещо се изискват по 3 дни - 3 дни в разправии с БТК, 3 дни спорове с енергото, 3 дни в преговори за рекламата ни с местния ежедневник, 3 дни разправии отново с БТК - този път по повод ADSL... Всичко това вървеше паралелно, разбира се. Да не говорим за ежедневното късане на нерви с майсторите, които правят основен ремонт на избрания офис...
Но всичко тръгна, при това сравнително бързо (или поне това е моята оценка), хората ни са мотивирани и отговорни, за първата седмица направихме 16 одобрени договора... Look nice. Доволна съм от себе си, макар да смятам, че нямаше да е зле да съм там поне още седмица... Но пък го има и лафа "Едно бебе докато не го пуснеш да ходи само - няма да разбереш дали наистина е проходило" - сега просто ще следя поетапно крачките.

**************

Понякога човек се засилва толкова много, че... забравя за спирачките.

Разни

Върнах се, всъщност съм си бак ин дЪ хаус от вчера още.
Не пих бира в пЪба - нямаше време. Но видях Петя - не я бях виждала от завършването ни преди 2 години ;)
Малък крос по улиците на най-любимия ми град, после такси, после Арбанаси.







Ето какво видях от там...

















От терасата ни пълнех очите си с ей това ;)

















А в тази хубава "къщичка" спахме... това отпред е гореспоменатата тераса.
















Преди да си тръгнем...



















Когато настъпи момента - някои помахаха за довиждане ;)









Ползотворен семинар беше. Обмислихме и почти дооформихме важни неща, няколко идеи ще станат реалност... поговорихме си и за обозримото близко бъдеще на фирмата... Започвам нещо ново, даже май ще са 2 нещата и моя офис е "опитно зайче" - имам нужда от здраво стискане на палци, за да се получат нещата и да няма особени сътресения... А такива неминуемо ще има, обаче ще ги превъзмогна!
Твърде възможно е да разнообразя Стара Загора с някой друг град, па макар и за малко - човекът е човек когато е на път ;)
Тези 13 офиса (засега! ще ставаме все повече и повече!) пръснати из страната, с всички тия млади хора в тях... наистина добивам абсолютна увереност, че ще направим чудеса! Не сме големи, но сме силни и най-важното - работим работата си с кеф и с вярата, че всичко което правим има смисъл и се оценява.



****

Извън работата - 2 неща:

1. Случвало ли ви се е да видите уличен бой между шофьор на тролей и банда малоумни 17-18 годишни дебилчета? Не? В Стара Загора ми се случва за втори път на мен! Тази вечер реших да ползвам градски транспорт и се метнах на тролея. На едно от кръстовищата в града 1 малоумен младеж реши да си играе по нервите на шофьора на тролея, с който пътувах. Играта продължи около 5 минути - малоумното същество се изпречваше на пътя на машината и правеше глупави чупки в кръста. В един момент нашия шофЕр си изтърва нервите, отвори предната врата и буквално излетя навън. Последва шамар, после от някъде се измъкнаха още 4-5 дебилчета, които свалиха "нервния чичко" на земята и започнаха да го ритат и удрят където сварят. Естествено вдигнах мобилния и извиках патрулка, която обаче не дочаках... От някъде се появи млад мъж на около 30, който разгони тая паплач със... спрей! Не останах да догледам разигралата се сцена - слезнах и продължих пеша. И за пореден път се заричам да не ползвам градски транспорт! Аз и без това рядко ползвам, да не говорим, че мразя в червата си мръсните автобуси, раздрънканите тролеи и т.н. - предпочитам да изям 30-40 минути от времето си и да се придвижа пеша, отколкото да ставам свидетел на подобни сцени или да се блъскам с куп хора...

2. Гнидата пак се е затрила... Беше ми странно като ми звънна сестра му преди 3-4 дни, ама тогава нямах време да говоря много-много. Днес пак ми звънна - не е чувала брат си от повече от 15 дни (аз от около 2 седмици)... В квартирата денонощно телефона давал свободно, но никой не вдигал. Странното е, че аз звъннах на работодателя му и отговора на въпроса ми - къде мога да намеря неговия служител - беше, че нямал идея... не знаел. И пак ме погва параноята :(
Искам да си идва вечееееееее! Искам да си дойде, за да не ме е страх да си взема отпуска - ще знам, че като я взема няма да има с какво да си занимавам мозъка и ще почивам! Сега се заравям в работа само и само да нямам минутка време за мислене какво ли става с оня малък идиот на гза на географията...
Искам най-после цялата тая лудница да свърши! Щото ми писна да се самоизяждам.

Just so tired of being me.

Имам работата си.
Имам познатите си.
Имам малко останали хора, които наричам приятели.
Имам ежедневните си неизброими контакти, служебни.
Имам достатъчно, за да си позволя задоволяването на разни прищявки.
Имам куп други неща, в които съм се вкопчила.

Рядко имам моменти като този, в който ми иде да изкрещя:
F*ck, all I need is... you.
От толкова много време не съм го признавала дори пред себе си, че чак ми звучи нереално... Има минути, в които нямам какво да ти кажа, мълчанието виси над мен и ме смазва. За 10 минути по разни жици се пренесоха съвсем малко думи, за сметка на мълчаливите моменти.
Гърлото ме боли от стягане, сериозно говоря.
А всъщност има толкова много неща, които трябва да знаеш.

Знаеш ли, тази година преодолях страха си от морето - да, точно така, нагазих до гушата, не се майтапя. Сега морето не ми е до колене, а до гушата. И някак си не обръщам изобщо внимание на мисълта: "Помощ, давя се!"... Аз се давя от години, ама ей на - все съм жива.

Незнам дали те гони носталгия по България теб, но мен определено ме гони спек и носталгия по проклетата ти муцуна ;(
И съм уморена. Много. От агонията... От стиснатите зъби... От липсата... От това да съм все "силната"... От неизказаните думи... От стремежа ми да не занимавам (общите ни) познати с нещата, които отвътре ме разкъсват... От усилията, които хвърлям, за да "не мисля"... От работата... Не знам на кой свят съм вече, не взимам адекватни решения, не се чувствам пълноценна.

Снощи се боядисах... ндааа, сега съм червена. Не е нормално точно аз за няма и месец да сменя 2 пъти цвета на косата си. Идея нямам какво ми става пак, ама силно се надявам да е нещо моментно, да стисна зъби и да се взема пак в ръце и... да се държа нормално.

05.50 - Добро утро. Кое му е доброто... Мразя понеделници...

Some days I wanna quit

3.40 сутринта.
Телефонен звън.
Зарадвах се да го чуя, колкото и да се противя на тази приятна тръпка.
"Добре съм...Липсвате ми."
И ти ни липсваш.
"Кога ще се чуем пак?"
Незнам... когато - тогава.
Много думи... в множествено число. Единственото число нещо ме плаши вече... и него явно.
Стана ми хубаво. Стана ми и тъжно. Оплетено - то кога ли нещо е било ясно...
"Получих нещата. Благодаря."
Моля.
"Прочетох и единствения лист."
Не искам да го коментираш.
"Осъзнавам написаното"
Нима?
"...."

Исках да пиша и за други неща от изминалата седмица, но нещо желанието ми се изпари изведнъж.
Има ли начин една прочетена хубава книга да бъде забравена просто така?
И ако е вярно, че едно нещо, ако се случи повече от веднъж... то непременно ще продължи да се случва - то... кога ще се случи пак?

I don't mind most of the time
But you push me so far inside

***
Тия дни превъртам четири албума на Любэ. Мислех си, че съм забравила руския - мне, не съм!
Хубави песни... ама и те тъжни.

***
Welcome back кипарис, липсваше ми.

Бла-бла

Загубих се и аз известно време. Случиха се разни неща. Както и да е, важното е, че се "намерих" пак. То какъв ли избор имам...
Странни птици сме хората.
Винаги казваме "Не мога повече!" и съответно винаги се оказва, че можем... и още как!

Иначе покрай мен нищо ново няма. Бачкам си като невидяла и го правя с кеф. Скоро ще започнат и отпуските и тогава вече ще се вкарам в див филм...
Миналата седмица на два пъти си изпуснах нервите в офиса, което е недопустимо... Ама и аз съм човек, и моята чаша прелива. Гадно ми е, че ще трябва да стигна до крайна мярка, да налагам ограничения, да се вмествам точка по точка в писани правила - изобщо все неща, които не са особено по вкуса ми. Имам си едно "чудо", което следи и сякаш чака всяка моя издънка, отделно дето нон стоп ме провокира. Та... на два пъти изпускам парата по не особено приятен начин ;( Знам какво да направя, за да я накарам тази особа да си седне на дупето, но просто не ми се иска да се стига до там, защото ще последва мърморене и ще се вдигне врява до небето. Както и да е, ще го умувам тепърва ;)
Напоследък не се прибирам от 9-10 вечер, да не говорим, че се случва да си остана и в офиса до сутринта. Установявам, че нощем съм по-работоспособна - вероятно заради тишината и липсата на хора около мен (най-вече на оня дразнител, който успява да ме извади от кожа само като усетя, че се появява). Няма коли, които да бучат от улицата, няма хора, кафенето с ужасната музика е затворено, стационарния телефон "спи", двата мобилни и те си кротуват - приказкааа! Абсолютна тишина. Другия плюс е, че като реша да си надуя музиката няма кой да мрънкалясва, мога да си пея и да си танцувам коооолкото си искам без да рискувам да лазя по нечии нерви.
Отметнах доста неща. Ама с всеки изминал ден "нещата за вършене" стават все повече и повече, нарастват някак лавинообразно - тъкмо успея да приключа с едно и хоооп - излиза следващото. Като на въртележка. За момента не се оплаквам де - имам нужда точно от това!

Миналата седмица имах някакъв странен срив - бях се поотпуснала един ден, но си имах катализатор, който да спомогне сриването ми. Не спирам да се учудвам на способността на един-единствен човек да ме манипулира както си иска. И се нервирам на себе си, че допускам това. Понякога го мразя много, ама наистина много, понякога го псувам като каруцар, понякога крещя по него в пристъп на ярост, понякога си мисля, че ако е някъде наоколо - ще му счупя главата в някоя стена... и в същите тия моменти на небивала ярост аз си знам, че нищо от това, което ми минава през ума не бих могла да направя. Бляяя... не мога да понасям и себе си заради тази слабост. Все едно съм пластелин...
Както и да е - бях се сринала. След това ме накараха да се повдигна. Признавам си, че още съм учудена. Един и същ човек ми прави подсечка и след това ми помага да се изправя. Странно. Още по-странното е, че на този тип продължавам да имам доверие и продължавам да смятам, че от него ще излезе нещо, защото знам, че има огромен потенциал - трябва само да го впрегне в нещо градивно. А най-странното е, че същия тоя тип изключително рядко осъзнава, че е преминал някоя граница, че е прекалил в думите си... да не говорим, че думичките "извинявай" или "аз съм виновен" изобщо не съществуват в речника му - той никога не е виновен за нищо!
Още се чудя дали тогава не си беше падал на главата и не беше разместил нещо из нея...

Видях се и с Миша - безсилна съм. Успях да я разсмея с разни простотии и смешки, в които главни действащи лица сме аз, брат й и малкия ... Ееех, а бяха времена ;( Понякога седя и си зяпам снимки от преди години и се чудя това наистина ли сме били ние. Струва ми се толкова отдавна времето, в което и тримата правехме каквото си искаме и... бяхме заедно. Ама наистина заедно.

Миналото продължава да ме преследва. Как да изградя някакво бъдеще, ако моето настояще са спомени от миналото...

Почнах да обяснявам, че си бачкам здраво... а и какво му остава на човек, който ако не отвлича ума си с нещо друго - трябва да пукне. Все по-често ми се случва да казвам на познати "Моля те, застреляй ме и ще ми направиш невероятно голяма услуга!".
Има моменти, в които просто не издържам на ритъма - сякаш съм засмукана в торнадо и нямам никакъв шанс да сменя посоката му.

Виждам някакви "светлини в тунела" - с нетърпение очаквам посрещането на фръцлата, след това и Джулай морнинг. Май това ще са събитията, които ще трябва да ме измъкнат от дупката за малко, после пак ще си се наместя удобно в нея...

****

А това е най-голямото глухарче, което съм виждала!

Пожелах си нещо... да видим кой може да познае какво?

Seems like it's been forever, that you've been gone.

Some days I feel like shit,
Some days I wanna quit, and just be normal for a bit,"
I don't understand why you have to always be gone,
I get along but the trips always feel so long,
And, I find myself trying to stay by the phone,
'Cause your voice always helps me to not feel so alone,
But I feel like an idiot, workin' my day around the call,
But when I pick up I don't have much to say,
So, I want you to know it's a little fucked up,
That I'm stuck here waitin', at times debatin',
Tellin' you that I've had it with you and your career...

Shit, I find myself just fillin' my time,
With anything to keep the thought of you from my mind,
I'm doin' fine, I plan to keep it that way,
You can call me if you find that you have something to say,
And I'll tell you, I want you to know it's a little fucked up
That I'm stuck here waitin', at times debatin',
Tellin' you that I've had it with you and your career...

I want you to know it's a little fucked up,
That I'm stuck here waitin', no longer debatin',
Tired of sittin' and hatin' and makin' these excuses,
For why you're not around, and feeling so useless,
It seems one thing has been true all along,
You don't really know what you've got 'til it's gone,
I guess I've had it with you and your career,
When you come back I won't be here and you can sing it...

Where'd you go?
I miss you so,
Seems like it's been forever,
That you've been gone.
Where'd you go?
I miss you so,
Seems like it's been forever,
That you've been gone

****
Fort Minor

5 дни ни вест, ни кост ;(

Week. End.

Луда седмица беше, някак не усетих как ми се изплъзнаха дните.
Ако и тия дни, които ми предстоят занапред са така бързо изтичащи - то нямам нищо против бесния ритъм. Просто не го усетих това време.
Имах две безсънни нощи, но си струваха усилията... Странното е, че въпреки напрежението тия дни - аз се чувствам свежа като репичка.
Добивам все по-голяма увереност, че с този екип от млади хора, пръснат из офисите в България - ще направим чудеса!
А се случиха доста неща.
1. Цвет официално напусна Стара Загора. То това е стара новина де, ама все тайничко се надявах пак да го запратят към нас. Уви. Не предполагах, че чак толкова ще усещам липсата му. Истината е, че ми липсва муцуната му - този човек просто успява да завладява хората. Нямам идея как го постига, но е факт, че всички ходим като ударени самолети и току се подпитваме дали няма да ни дойде поне на гости. Невероятен човек е, наистина. Успява да сплоти и да балансира една камара различни хора, успява да е едновременно и приятел... и шеф, успява да надъхва, знае кога какво трябва да се каже. Ще ми се да съм прихванала поне мъъъъничко от усета за хората и такта му. Направо не е за вярване, че този човек е на моите години. Уникален е.
Следващата седмица заминава за Русе - следващия офис от семейството на EasyCredit. Сигурна съм, че ще разработи нещата за нула време. Имаме някакви идеи за изненади от тук, ама да видим дали ще успеем да ги осъществим - бихме могли да му се тупнем 3-4 човека някоя събота ;)
2. Пирин ни посети. Определено е весело с него. Неизчерпаем извор на точните напътствия, идеален събеседник и наистина невероятен професионалист. Жалко само, че поводите му за идване са лоши. Мисля, че пожънахме някакъв успех след намесата му... Малко гузно ми е, че не успяваме да се справим сами. Усещам го като личен неуспех и ми иде да се пръсна...
3. Равних касите! Което си е героизъм. Направо си е повод за поливане. Наваксахме за пореден път с програмния продукт - сега остава само да си стискаме палци да не се появи някой нов бъг.
4. Правихме дарения за 2 детски градини по повод 1 Юни. Весело беше с децата. Ама и доста уморително, не се шегувам... Организацията на нещо такова също отнема време и... нерви.

****

Оставила съм си работа и за уикенда - имам да обработвам едни анкети, мисля да попрехвърля отново NotaBene на фирмата... Замислям се дали да не взема някакво по-дейно участие във вътрешния ни вестник;)
Предстои ми още една луда седмица. За пръв път сама ще подбирам нови кадри и съм леко стресната. Предполагам, че ще се справя де! Трябва да се справя!

****

Увеличила съм цигарите - това го установих последните дни, при поредната безсънна нощ. Кутия и половина заковах пак. А ги бях намалила до кутия на 2 дни. Карай...
Увеличила съм и Кока-колата. Направо съм си зависима към нея вече... Тъпото е, че тия две неща - цигарите и кока-колата - ми докараха "сърцепляс" последните 2 дни. А може и да е от безсънието. Или пък батериите ми свършват? Дано е последното - искам да се изтощя до такава степен, че като легна и да не стана поне ден. И да не мисля. Да нямам време да мисля за странични неща разни... Пратих графика с отпуските в централния офис - няма да почивам това лято. Ще запълвам дупките на колегите докато ги няма, като същевременно ще се постарая да балансирам между моята работа и новоизлюпилите се допълнителни (временни) задачи... Живот и здраве октомври месец може да се примоля за 2-3 дни отпуск. Ако има защо, разбира се.

Миша е в Стара Загора. Има нужда от внимание... и се старая да го давам. Мисля си, че не съм особено полезна ;(

А Иво си е все така на гза на географията...
Човечеее... кога ще минат 5 месеца...

Sugababes - Too lost in you. И пак се разсополивих, ма*а му! Ето затова не искам да имам почивка и каквото и да било свободно време. Искам да бълбукам в работата си, да си се потапям кротко в задачите и да нямам време да вдигна глава... и да се сдухам пак.

Suffer

Gone.
Ненавиждам летище София.

***

Вчера около 22.30 бях вече в София. Иво ме чакаше на Плиска, пушихме по цигара докато се освестя от пътуването, след това отпрашихме към Дружба - у тях ни чакаше маса - както си му е реда...

След това часовете между 23.30 и 14.00 на днешния ден се сливат в едно. Почти не спахме. Нощта беше доста интересна... странна... и объркваща ме. Но много хубава! Друг е въпроса, че за пореден път главата ми е зарината с глупави и безполезни мисли. Стари мисли - минавали са и преди през ума ми. И винаги ми се е искало те да станат пак реалност... Отнесох се. снощи се разклати леко поредната "основа", която положих преди около 4 години. По-важното е, че все пак удържах фронта.

Деня настъпи бързо.
Лека лудница около събирането на багажа...
Множество цигари и опити за подреждане на мисли...
Откъснати изречения, които скоро няма да забравя и дълго ще преосмислям...
Скрити сълзи...

Знам, че трябваше да замине.
Знам, че е за негово добро.
Знам, че ще се върне още по-зрял.
Знам всичко това.
Донякъде успях да се владея на летището. Когато усетих, че нещата излизат извън контрол и сълзите прекалено много напират - точно тогава Злати трябваше също да вдига гълъбите. Пред Ивоса нещата минаха в допустими граници, ама след това... не пропуснах да се нарева като магаре. Очите ми са още подути, от време на време ми се разтреперва брадичката и сълзите напират... И това е цял ден. Кипариса пак беше с наводнена спалня от мен.
Мразя неизвестното - мразя да съм в неведение за неща, които ме интересуват. Мразя да чувствам някаква заплаха. Мразя да съм на хиляди километри от човек, който по един или друг начин е бръкнал в душицата ми. И да знам, че каквото и да стане - аз съм (почти) с вързани ръце... Мразя я тая несигурност.
И след като и днес на няколко пъти ми се зададе въпроса "Защо плачеш де? Какво толкова...?" - отговора ми е простичък - мъчно ми е. Когато ми е мъчно - плача. Логично е да ми е мъчно за някой, който знам че няма да видя в близките 5 месеца.

Късния следобед мина под ръководството на Злат - ходихме до конната база, след това у тях на спагети. Между подсмърчанията ми тогава се чу познатата мелодия от "Ну погоди" - разнасяше се от GSM-а ми. Погледнах името на дисплея и леко подскочих - Иво, на секундата зацепих, че телефона му е вече в майка му... "Силве, Иво се обади и помоли да ти предадем и на теб, че е кацнал в Париж и се е настанил в "Формула", няма страшно с тия 17 часа престой. Каза че е добре."
Утре, около 19.30 - 20.00 трябва вече да е кацнал във Вашингтон. Та до утре пак ще сме на тръни...

Имам гадното усещане, че попадам в оня омагьосан кръг от миналата година.
Имам обаче и алтернатива на безумните мисли и притеснения, и тя е - ЗАРАВЯНЕ в работата. Колкото повече - толкова по-малко ще имам време да разсъждавам по така или иначе изгубени каузи. Понякога съжалявам, че познавам този човек и че той е един от малкото, които са се набутали под кожата ми и за които бих направила много. И след това автоматично осъзнавам, че аз нямаше да съм това, което съм в момента ако не го познавах. Яд ме е просто, че трябва да има дълга раздяла :(

Мразя разделите!
Стискам му палци да е ОК и да се справи!

Days Go By

Нещо много разредих писането тук. Честна дума, не искам да занемарявам това място, а май така се получава ;(
Не че нямам какво да описвам - имам и още как! Всеки ден е различен от предходния, но взема ли да пиша - ще трябва да е само за работа... а малцина обичат да говорят за работа. Отделно дето просто нямам никакво излишно време - наистина!
Ето защо последния месец пускам по един постинг всеки уикенд.

***

Изминалата седмица беше едновременно и добра, и лоша. Имаше леки търкания, леки изпускания на нерви, малко "театрални" сцени... но това мина. Надявам се съвсем да утихне - никак не е приятно да се чувстваш така, сякаш някой нон стоп следи за твоя издънка - изнервящо е. Появиха се нови малки проблемчета, с които обаче се преборих... Хубавото е, че и част от "лошите" клиенти започнаха да вършат това, което се иска от тях. Е, за сметка на това има 2-3 които просто не виждам как по нормален начин ще преборим ;(
Имаме и похвала: обявиха ни за "Най-град" в състезанието между офисите за седмицата.
"Кой сега е номеер еднооооо... " ...нали го помните парчето на Бичето ;р

***

За последните няколко дни Дени, Тоне и Линна, 3те независимо една от друга (те дори не се познават помежду си) ми казаха едно и също нещо - откак съм започнала новата работа съм била спряла да мрънкам. Спряла съм да си бия главата над безмислени въпроси, спряла съм да си слагам на душата разни ядове. Изобщо била съм станала друг човек. Хм... прави са. Не мога да им опонирам - истина е, че с това лудо ежедневие просто няма място за допълнителни мисли. Не че си нямам грижи - имам си, ама на фона на всичко останало вече ми изглеждат супер малки и някак си не им обръщам внимание.

И все пак се наблюдава леко нервничене - 20 май наближава. След 6 дни ще наритаме Иво към USA, а мен пак леко ме тресе параноя. Отделно дето от много умуване в крайна сметка все още нищичко не съм му взела (знам, че съм несериозна Линна!)...
От друга страна обаче ми е и хубаво - смея да твърдя, че доста време не можехме да контактуваме нормално - все някоя нишка се късаше и все ритвахме канчето. Сега е някак си по-друго, искам да кажа, че всичко е по-спокойно. Пак натрупах много "топли" спомени, приятни моменти, които винаги са добре дошли обратно...
Ще ми липсва много. Успокоявам се с това, че миналата година контактите ни докато беше там бяха много по-чести отколкото когато си беше в България. Вероятно и сега ще е така. Още повече, че се улесних тотално с Мрежата фоун - там сметката си я зареждам или по банков път или директно в офиса им в Стара Загора, качеството на разговорите е добро, цената също ме устройва идеално. Другото, което ще пробвам е ТОВА - препоръча ми го Радо, пробвал го е с Израел и бачкало... аз пък го пробвах с някакъв номер на някой от хотелите, в които миналата година бачкаше Иво (не помня на кой от всичките... намерих някакъв изостанал номер и непочистен от телефонния бележник на мобилния ми) - вдигнаха ми... чувахме се... напълно безплатно :D Кофти е, че има лимит от 15 минути на ден, ама като за без пари - толкоз!

Мдаам... Няма да ми давате да се сривам, ей! Вие си знаете кои сте... Видите ли ме срината - за нищо на света не ми съчувствайте - по скоро ми се изсмейте, за да се стегна - мразя да ми се смеят, затова съм сигурна, че този прийом ще подейства!

***

Имам и някаква предварителна програма за юни - на 23 ще посрещаме Фръцлата, най-после се завръща от Лондон ... то нейното ще е цяла епопея! Чудя се дали да не я наричам вече "мома англичанка" ;) После и на Джулай морнинг мисля да се класирам... ;) Интересно се очертава.

***

Търся си някой, желаещ да гледа "Светкавици!" - от режисьора на "Когато порастна ще стана Кенгуру". Гледам, че го дават в нашия град и ако до 2 дни някой не прояви желание да се замъкне с мен на кино - ще си го зяпам сама. Знаааам, знаааам, че не можете да ме траете с тая моя мания по "балканско кино", ама... нали... Както и да е - не ми се ходи сама, та ако има желаещи - сега е момента да споделят!
Кипариса вече съм я предупредила, че на 20 май, след като изпратя Иво, вечерта ще я тормозя с гледането на "Балканкан" в Арена! И тя понеже е добър човек - ще дойде с мен ;р А аз ще и купя един LZ от благодарност ;)
Сетих се за една култова реплика от "Когато порастна, ще стана кенгуру" - репликата е на млад и шашав безделник, който по-цял ден си виси на покрива на една сграда и заедно с приятеля си се налива с бира, а с тази реплика дава обяснение за нежеланието си да работи - "Не разбираш ли, че тук съм най-рентабилен. Нямам приходи, нямам и разходи." ;))

***

Тази снимка тук е снимана скоро и аз много си я харесвам! И преди някой да се метне да ми обяснява колко непрофесионално е направена - аз и не претендирам за това. Просто ми харесва крайния резултат:


***
Уф, ще се побъркам с тия страхове, дето се събуждат отново ;(
Чакам някой, който никога няма да дойде.
И аз знам това.

Reloaded

Блаженно съм се размазала във фотьойла си и се опитвам да подредя изминалите събития хронологически. Нещо не ми се отдава... Както и да е.
Мотото за миналата седмицa: Работа, работа и пак работа! Офиса започва да ми става любимо място за обитание, втори дом :) Незнам дали е добре или не е, но усещам как се отдавам на работата си. Търся спасението си в нея... и сякаш го намирам.
Получих и първата си заплата. Коментара ми е просто: "WOW".

А колко уморена се чувствах не е истина - буквално бях смазана. Имах отчайваща нужда да се видя с хората, които ме зареждат. Отделно дето хлапето имаше имен ден и си намерих и повод, по който да се окажа в София на Гергьовден.

***

В петък вече ме обземаше онова приятно чувство за скорошни весели емоции. До последно не ми беше ясно в колко часа ще пътувам. Кипариса предната вечер ме беше зарадвала с възможността евентуално да се видя с част от колегите от софийския офис. Споделих това с Цвет, който пък реши да пътува с мен до София - да се види и той с тези хора, после да си продължи към Враца.

В момента, в който слезнах на софийската автогара - към 21.00 - 21.30 ч. първото което направих беше да вдишам звучно и да кажа гласно "Мммммм, мръсен софийски въздух! Леле, как ми липсваше!" ;) Цвет каза, че съм станала друг човек от момента, в който съм стъпила на софийска земя ;) От там се метнахме на едно такси и запрашихме директно към ресторанта, в който се бяха събрали хората (няма да обяснявам как точно се добрахме до там - това е друга тема). На мен лично ми беше много весело - по-голямата част от хората ми бяха познати, разказваха се разни смешни истории... Вечерта завърши към 1.00, докато мина през банята и докато се наканя да си легна - стана 2.00. Спах до 10.00, което е събитие за сомнамбул като мен!
До обед течеше приготовление по дроб-сърма, около обед се сяха рози и теменужка... Следобед към 4 трябваше да се видя с Иво (който естествено закъсня)... Обиколих "Хеликон" - този който е на 3 нива. Набелязах си поне 5 книги, но когато попитах за "Зеленият път" на Стивън Кинг ми казаха, че в момента е изчерпан. Почнаха да ми обясняват за някаква книжарница на бул. "Сливница", но имайки предвид, че аз не съм от София - можех само да ги гледам умно, да вдигна рамене и да кажа "Ама... нямам идея как да стигна до там и къде е тая книжарница, за която ми говорите". Излезнах провесила нос.
Бутнах си слушалките в ушите и се понесох към "Моста на влюбените" (що за име!) до НДК - мнооого обичам да вися там. Винаги когато имам бита среща с хлапето или Иво - отивам там и си кисна, защото знам, че тия двамата просто няма начин да дойдат навреме. Ако все пак някога това се случи - обещавам да почерпя по тоя повод!
В крайна сметка се занесохме в "Грифис", пихме по малко, бъбрихме си за разни неща - къде приятни, къде не...
После изникна идеята да мина да си взема част от багажа от Кипариса и да се изтърсим у хлапето. По пътя имаше солидно количество простеене... Бяхме оплели много гадно плановете на няколко човека, за което наистина много съжалявам :(

Вечерта (и нощта) завърши у именника - на баница с пепси... Бях тотално изтрещяла... Оставих две малки рани върху нечия ръка :D, ама и той не ми остана длъжен - след толкова стискане и боричкане сега ме болят и двете китки, нещо ми е зор писането в момента...

***

Сега седя и си мисля над част от нещата, за които говорихме в "Грифис" с моето другарче... Задавам си въпроса дали това, че съм се вкопчила и отдала изцяло на работата си означава, че съм самотник, който просто няма върху какво да се съсредоточи и сам замазва очите си с нещо... Чудя се дали е нормално един професионален успех да те топли достатъчно, че да не ти е нужна чужда топлина... Или поне да не искаш да си го признаеш.
По повод и на нещо друго казано-недоизказано - грешно ли е човек да се доверява на 6тото си чувство и да е убеден, че първото впечатление в 95% от случаите се оказва правилно?!? При мен 6тото чувство винаги е било водещо...
Какво е да си победител в дадена игра? 1 гол стига ли или спортната злоба става неуправляема... При мен ако първия отбелязан гол е в моя полза - то той е бил достатъчен, за да загубя интерес към играта... и достатъчен, за да се докажа на себе си и на противника си. Какъв трябва да е ответния удар, когато някой си играе с нечии чувства? Не е ли достатъчно просто да го заявиш в прав текст и да приключиш... или от чисто любопитство и от стремеж за доказване (незнайно пред какво) се търсят и други начини за отбелязване на гол...
И ако някога си се опарил от нещо - нормално ли е след това да подхождаш към всеки с недоверие и да е нужно наистина много време, за да падне преградата и да не се чувстваш като потенциална плячка, като дивеч, който трябва някак си да се опази...
Хваща ме параноя май. Имам чувството че някаква малка част от вътрешните ми устои яко се разклати в "Грифис" ...
Несигурно ми е... И ми изникват още и още въпроси.

Нормално ли е да се опитваш да ковеш желязото в себе си... и в крайна сметка в разговор като онзи с Иво да усетиш колко слаби места си пропуснал в обработката... Осъзнавам, че имам още мнооого работа над себе си.

Осъзнавам и че след две седмици по това време сигурно ще пиша поредния сдухан пост... Признавам си, че наистина много ще ми липсва когато замине за САЩ... хубавото е, че пак ще се върне по-зрял...
И пак ми стана едно такова сълзливо, %$#^%$^$!

***

На мен всъщност ми е супер спокойно в момента... и малко тъжно - признавам си. Не исках да излиза толкова скучен и сив постинг - искаше ми се да предам усещането за "презареждането" ми, ама нещо не се справих май ... акцента падна върху друго...
Както и да е - поредно слабо (пропуснато) място.

А може би Чефо е прав :(

***

P.S. А, да! Как щях да забравя - Fenia намери книжката "Зеления път" в кино Арена. Днес си я взех и съм невероятно доволна! Има да подсмърчам докато я чета. Сега остава да се намери от някъде и "Изкуплението Шоушенк"...

А на кака ми искам да кажа само, че изненадата по телефона беше мнооого приятна!
И... мда, за вечерта на 19 ще трябва да измислим някоя дивотия...

За приспиване - Godsmack - Sick Of Life.mp3
Странно - пак ме е избило на "твърда" музика... От това не излиза нищо добро в повечето случаи.

А ето и двама симпатяги, които снимах на връщане:

What`s my plan?!?

От доста време не се беше случвало да си остана в Стара Загора за почивните дни. Започнах да усещам, че силите ми са на привършване още в началото на миналата седмица - нон стоп главоболие, постоянни прозявки (което съвсем не значи, че успявах да спя повече от 5 часа в денонощие), нерви и гадно чувство на несигурност. Сякаш света наоколо беше станал като някакво торнадо, което ме е засмукало и не мога да се откопча. Емоциите също ми дойдоха в повечко. "Неизвестното", с което се сблъсках - също. Видях какво е да се сринеш, видях и какво е лека-полека да започнеш да се надигаш и да добиваш все по-голяма увереност.
Имах някакъв план този уикенд да си ида до Габрово, но още в сряда се отказах от това - реших да си остана тук, да помързелувам - спане, книга, филм, малко сърфиране... Силите ми бяха към края си. Последните 2-3 седмици ми бяха като въртележка - незнам как мина времето, сякаш изтече между пръстите ми. Губех се в този вихър. Нямах почва под краката си. Чувствах се дяволски несигурна - все едно съм на морето и някой насила ме бута във водата, а аз не смея да се потопя над коляното. Защото не мога да плувам... Моето слабо място е точно това - винаги искам да знам каква е (поне) евентуалната последица от дадено действие. Някак си... искам да мога да предвидя нещата, да ги огледам от всички страни, за да няма след това изненади. Когато има изненада реагирам по два начина - ако е неприятна - изпадам в паника и ми е нужно доста време докато се окопитя и започна да мисля как да оправя кашата, или пък ако е приятна - изпадам в еуфория и почвам да се чудя какъв невероятен късмет съм имала. А сега съм в морето, виждам големите риби, виждам и малките, сравнявам се и с едните, и с другите... Мисля, че започвам да преодолявам страха си от дълбокото...

****

Тази седмица на няколко пъти размених следните реплики с различни хора:
Х: - Как си?
Аз: - Незнам. Имам адски много работа, вкопчила съм се в нея, потънала съм в нея дори, и да ти кажа - добре, че е така. Нямам време да се замислям над въпроса, който ми задаваш.

Наистина е така. Добре че е доста напрегнато тия дни - нямам време да се замислям за каквото и да било. Нямам време за ядовете из дома ми. Нямам време да обърна внимание и да се впрегна на постоянните глупости на баща ми. Нямам време да ... Нямам време да се замислям за страха си, нямам време да се уплаша от все по-малко оставащото време до момента на ... липсата. Нямам време да седна и да поговоря с този, с който наистина ми се говори.
Спомням си миналата година как бях, когато наближаваше онзи момент - пак се вкопчих в работата си, пак си намирах куп допълнителни неща за вършене - само и само да нямам време за себе си. Сега пак се тренирам - абсолютно задължително е да съм желязна този път! Ама наистина желязна!
Can I stop this mind-fuck...?

Мислех си кога да отделя време за София. Първоначалния план беше другия уикенд да си ида до Габрово - за Великден задължително съм си там! След това по-следващия уикенд (29-30) да се отмахам до столицата... Втората част от плана отпада - реших да съм там за 6 май. Хлапето има имен ден тогава... По всичко личи, че ще пропусна рожденния му ден (27 април), но поне ще мога да му видя муцуната за другия празник. И не само неговата муцуна ;) После... После на 19-20 май пак ще съм там... После... незнам.
Става ми тъжно.

****

Взех си "Наръчник по привличане на клиенти" на Пол Тим. Малко, но полезно книжле... Определено не си падам по "професионална" литература, но се налага да си обогатявам общата култура. Имам късмета тази книжка да ми е интересна.

****

Paul Van Dyk - Ghostland guide me god - задължително да се чуе! (God is dead, но все пак... добро е парчето).

Изненада :)

Шеметни почивни дни. Имаше един предварителен план, по който мислех да работя ... получи се съвсем друго. Няма да описвам, защото нямам думи.
Хубаво и спокойно ми е. Имах нужда от всичко, което се случи през тези два дни. От всяка една минута, като изключвам само ранното събуждане. Толкова неща бях затворила в себе си и толкова много ми липсваше контакта, пък бил той и писмен, с две човечета (от тия, с които винаги си прекарвам добре, независимо от караниците с едното), че вече бях на път да изкукуригам. Отделно дето Стара Загора ме задушава...
По принцип не обичам непланувани неща, но този път нямах нищо против да действам спонтанно и да мисля на момента. Получи се добре, поне за мен. Бях се уморила от малките караници и многото недоверие - двете причини, поради които сама си налагах да се дистанцирам. Пълната изненада беше от спокойствието с което се приеха думите ми и от "миролюбивостта". Бях леко зашеметена от неочакваната промяна в отношението спрямо скромната ми особа.
Говорихме си много, смяхме се много... не посмях да надигна въпроса за заминаването и упорито отказвах да взимам отношение, пак по този въпрос. Не мога, а и не трябва, да си позволя да ми проличи каква параноя ме хваща. Мога само да се надявам и от цялото си сърце да искам този път да няма никакви неприятности, никакви трудни моменти, никакви инфарктни ситуации.

****

И макар, че те не четат тук (надявам се и никога да не попадат на този сайт!) искам да благодаря:
На Иво - за изненадата; за търпението, с което се беше въоръжил; за тактичността; за доверието, което прояви; за обещаните филми; за компанията му до 3-4 сутрин; за издържливия му стомах :))) ; и най-вече за подареното усещане за уют - нещото, от което винаги съм изпитвала нужда, но много отдавна не съм имала; ... и за куп други неща, които на пръв поглед са дребни, но за мен бяха от огромно значение.
На хлапето - за смеха, който предизвиква с невероятните бисери, които ръси напоследък...
Ето на, пак забих, а си бях набелязала доста неща за писане.

Going under

Avril Lavigne - Im With You

Im standing on the bridge
Im waiting on the dark
I thought that you'd be here by now
Ther's nothing but the rain
no foot steps on the ground
Im listening but ther's no sound

Isn't anyone trying to find me
Won't somebody come take me home

it's a damn cold night
Trying to figure out this life
Won't you take me by the hand
Take me somewhere new
I don't know who you are but I
Im with you

Im looking for a place
Im sarching for a face
Is anybody here
I know

Cause nothing's going right
And everything's a mess
And no one likes to be alone

Why is every thing so confusing?
Maybe Im just out of my mind

Излезе късметлия, наистина. Започвам да си вярвам, че каквото кажа - това става. Взе я (проклетата) виза. Незнам дали повече се радвам... или повече ме избива на нервен рев. Само като си помисля за тия 5 предстоящи месеца и ми иде да се свия на топка в някой ъгъл. Или да ги проспя (както мечките проспиват зимата). Искрено се надявам този път да няма никакви инфарктни ситуации, никакви проблеми, всичко да си мине по вода. И все пак... та това са 5 месеца, мамка му:( Този път ще пропусна изпращането. Не мога да си позволя втори път да ме вижда такава, каквато ме видя миналата година на 17 юни. За нищо на света.
На всичкото отгоре не мога да си събера мислите. Пак.
И капака е, че дори не мога да си позволя да изразя явно страховете си...

Масов гроб inside of me

Имам една камара дискети, които сигурно вече 4 години си седят в чекмеджето. Днес реших да поразгледам какво има в тях... Попаднах на спомени. По-голямата част от тях бяха хубави, имаше и такива, които определено успяха да ме сдухат. Сега си правя компания с чаша "Смирноф" и се опитвам да подредя нещата в главата си. За пореден път вътре в мен е хаос.
Около обяд си говорих с Анита, стана дума за масовия гроб от мисли и чувства, които всеки човек погребва някъде много дълбоко в себе си. Как винаги се стига до момента "Не мога повече. Не издържам."... и как в крайна сметка се оказва, че сме като бездънна яма, която все пак може и поглъща още и още. В крайна сметка обаче човек е уязвим и всеки път, в който прибавя по нещо в споменатия масов гроб се сещаме за всичките ония уж погребани недоразвити страсти, желания, провалени планове - "И всеки път сълзи валят, когато някой губи..." /сетих се за една песен на Марияна Попова/.
Следобеда проведох друг разговор, с друг човек. Беше за около 30-40 минути, достатъчни, за да бъде разровено погребаното, да бъде изкарано наяве, да бъде преживяно отново... и да се очаква същото, но по-силно и по-болезнено. Вдъхвах кураж на някой, за нещо, от което буквално ми омекват краката и ми се насълзяват очите. Лигавех се на микрофона казвайки неща от сорта на "Ама как няма да стане! Ще стане! Ще видиш. Махни тия негативни мисли и вземи да си вярваш, че си късметлия."
Започнах пак да си задавам стария въпрос: ако се притесняваш за някого толкова, че да загърбваш своите проблеми, ако неволите и тревогите на този човек вълнуват твоята душа... ако изпитваш необясним страх за него и предпочиташ ти да поемеш ударите, които ще се стоварят върху му... ако ти се иска да живееш в неговия личен свят... значи ли това, че обичаш този човек?
Отговорът е НЕ.
Единствената мисъл, на която ме довежда е... че трябва генерално да променя нещо. Означава и че е крайно време... нещата да си дойдат по местата. И мощите от масовия гроб да се изхвърлят ... ненужни.
Наздраве... или по-скоро "Амин" ...

Take A Good Look In Your Heart; Tell Me What Do You See?
Its Black And Its Dark, Now Is That How You Want It To Be?
Its Up To You; What Do You Will Decide Your Own Fate
Make Your Choice Now For Tomorrow May Be Far Too Late
(DIMMU BORGIR - Burn In Hell)

True, true...

Ivo (22:34): baxti i mizeriqta:-(
sis (22:34): какво има?
Ivo (22:34): orezaxa mi zaplatata brutalno
sis (22:34): защо?
Ivo (22:34): shte gniqt v ada tiq kopeleta
Ivo (22:35): shtot ni okradoxa
Ivo (22:37): basi super kucivina mi e
sis (22:38): :(
sis (22:38): wanna talk? Phone… skype?
Ivo (22:38): mi nqma za kakvo, sichko se srina za 4-5 dena
Ivo (22:46): basi mnou e kuco vsichko
Ivo (22:47): "doidox na tozi svqt nerazbran i shte si otida po syshtiq nachin" (ne citiram doslovno, no pone blizko)
sis (22:47): ма то не може само хубаво... аз пък или съм се оперирала тотално от "пукизъм" (обратното на непукизъм) или... се развивам в много удобна посока
Ivo (22:48): ne moje samo xubavo, no pyk moje samo losho
sis (22:48): при всички случаи един ден сичко ще ми се нареди
Ivo (22:49): da be sis, ama az mrazq da e nepodredeno, ne che ne jiveq v xaos, no moi si xaos, v koito vsichko sym si podredil, a tova koeto se sluchva v momenta e krygla 0. tova e ... be ne mi se govori, mizeriq shibana kochnia, mrysna pomiina qma, kloakata na celiq svqt - BG
Ivo (22:50): da go duxa i prezidenta, da go duxa i premiera, da go duxa i cqloto pravitelstvo. nqkoi den vsichki shte umrat, no nqkoi shte izgniqt predi da umrat v taq lainarshtina
sis (22:52): степенувай нещата и си реши кое ти е най-важно... другото ... кучета го яли
Ivo (22:53): az sym si nai-vajen, a izliza, che AZ go nqma... veche
sis (22:57): оставяш ме без думи .. :( незнам какво да ти кажа, ама се хващай за косата като барон Мюнхаузен и се издърпвай сам от дупката, в която си паднал. Аз каквото и да кажа – са си само думи. Проблема е вътре в теб... решил си, че всичко е лайняно, че при теб изцяло действат законите на Мърфи и...
Ivo (22:58): a ti pa nqma li da idvash skoro nasam? zabravih kakvo e da se pie po edno golqmo s teb… deibish, priznavam, che samo s teb moga da gi myrmorq ei takiva. spri da mi go pozvolqvash!
sis (23:00): говори си... не ми пречиш ;р пък за идването... скоро. кажи на майка ти , че искам пак от оня кекс... ;)
Ivo (22:58): ako go pochne oshte sega - idvash li? :)
sis (23.03): не, мноу ясно ;р не сега...

Абсолютно заставам зад част от по-горните негови думи (по конкретно за клоаката на целия свят и след това за "Аз го няма").Напоследък и аз съм в едно ей такова никакво настроение. Ама се правя успешно на желЕзО!

P.S. За разлика от миналата година... сега му стискам палци да замине. Иначе е на път да се побърка тотално.
Има много вярно в това, че един път някой излизал ли е извън пределите на Бг - след това му е много трудно да приеме отново и да се примирява с "лайняната" част от нашата действителност.

To: You... You know who.

Уморих се и се скрих в тишината.
Но си осигурих спокойствие. Сега сме мълчаливи, но спокойни. Едното за сметка на другото.
Всъщност те нещата винаги са взаимосвързани. Губиш едно за сметка на друго. Опитвам се да мисля позитивно. "Всяка малка гадост носи радост". Дрън-дрън...

Все по-трудно ми е да говоря. И да пиша. Устата ми е залепнала, мислите ми препускат една след друга и е трудно да бъдат уловени и изразени. Умряла работа - така казва един мой приятел. Нямам идея защо е така, нямам идея и как да променя това. /тук се сещам за един друг лаф: всяко "Защо?" има своето "е*еш ли мааму"/. Ще ми се да излея толкова много неща, а ми е дяволски трудно да го направя.
Страх. Ето това е думата, която мина през главата ми току що. Препускаше бясно. Страх
*********
And I say this to you tonight, let us not forget. There is Hope!
The Crystal Method -Keep Hope Alive