Изненада

Днес стана някакво чудо... Преди 3 години Иво се беше зарекъл, че крака му повече няма да стъпи в Стара Загора. Какво беше учудването ми като ми звънна Sladurcho и ме попита "Няма ли да си вземеш обедна почивка". Отложих нещата, като казах, че ще си взимам - Гергьовден ще си почивам в София. Предложих му да се видим там с думите "Като дойда ще ти звънна, тъкмо ще видиш и Иво". Отсреща последва :"Кой Иво бе?" и аз: "Миииии... Дон". Глътнах си езика при следващата реплика: "Бе с мен говориш сега бе! Иво съм". Заеквах!!!Казах му да задържи малко, да видя дали не бих могла да се освободя - естествено успях. Имахме възможността да се видим и да пием кафе тук, имахме възможност и да поговорим нормално... Няма и помен от ентусиазма му за Щатите;( Имам чувството, че се е предал някак... На въпроса ми "Как си?" последва отговор на пръв поглед нормален, но беше отговор, който отдавна не бях чувала от него: "Спокоен. Липсваше ми спокойствието. Затова избягах...за малко." И говорихме...говорихме... говорихме... Този път наистина говорихме, не бяха просто празни думи или неща които да отбият номера за ежедневното ни общуване. Този път наистина си казахме нещо.
В главата ми се върти идея да ги извикам него и Охи в Габрово около 24 май, смятам да си ида до там тогава. Ще го обсъдим и това - от утре съм в София и аз, до неделя:) Да е живо и здраво Вечнозеленото...:)

Чудесен ден. Особено след всичко, което си казахме/написахме вчера. А аз не знам как да излея радостта си с думи тук... Ще ми се да имам по-често такива изненади...
P.S. Поредно доказателство за мен, че умея да се изразявам само когато съм спечена...Явно спека е моята муза ;)

Думи

Не знам кой е Бог. Не съм го срещала. Може би няколко пъти съм се доближавала до неговият начин на мислене. Не искам да си спомням ... прекалено много химия ... Имам чувството, че е объркал нещо фундаментално, но пък не търпи критика.

Шибано ми е...Ама много шибано.Ако ме пита някой защо-и аз не знам.Не е и нужно човек да има отговор на всеки въпрос.Иначе всички бихме били гениални.
Нети –“Луната спи”...луната спи във скучно отражение....луната спи,а някой краде птици,друг рисува мечти...Ла-ла-ла...
Някога това беше "нашата песен", сега като я видя в списъка с песни в 1by1 плеъра си и... незнам защо умишлено я прескачам.
Виждам как хем имам нещо (уж), хем някак ми е далечно и не съвсем мое... Има някаква постоянна борба за доказване... Има куп неща, които ме уморяват... И тази инерция...

Понякога изпитвам огромната нужда
да говоря без да сипрам...
За всичко и за нищо...
И да знам, че все някой ще ме чуе...

А това е за онези, които считат /аз съм ги оставила с убеждението/, че съм един тъжен, самотен, неразбран и поради което - ужасно подтиснат човек.
ЕЕЕеееееееееееееееееее! Чудно приказни са дните ми. Чудно приказни - сутрините, събужданията , а нощите ми.. а те пък са най-приказни от всичко друго.
Тъжна? Тъжнааааа? Ама, как тъжна бе? Чудно Весела съм! А тъжна понякога съм и тъжна. Ахаа. Ама Най-хубаво е да съм тъжна. Щото съм с едни такива очи- ще потъне света в тях. Ей, не е лоша моята тъга. Не е страшна, не е злобна и агресивна. Просто кротко се потапям в болката. От нея не се бяга, нали знаеш. Тя се изживява. Цялата. Друг начин няма. А самотна - много рядко съм самотна. Винаги съм с някой, винаги има някой до мен. Дори понякога, когото съм сама не съм самотна /не,не чувам гласове нощем, спокойнo :Ppp/. Аз съм един ужасно щастлив човек. Много хепи. Мнооооого.
Ех, щастливи песимисти, каква радост за вас е да доказвате, че няма вечно щастие и каква радост за мен - да ви казвам, че знам това.
Дадоха му тяло. Дадоха му глава. Дадоха му очи уши и уста. После му дадоха ръце и той почна да си взима сам. Получи огъня и почна да пали всичко около себе си. Направи се че изкарва сам прехраната си и и беше горд. Стана центъра на вселената. Създаде нещо важно и се самоуби. Може би някой трябваше да му даде и мозък. Чувствай се дефектен! Жалък си! Не виждаш ли че нещо се е объркало с теб. Не трябваше да стане така. Свикнах с мястото на нещата. Свикнах с мислите на хората. Къде съм по дяволите. Всичко около мен почва да ми става ясно. Само не виждам аз къде съм в цялата тази каша. Джвакам детско трупче. Не гледам лицето му за да не видя себе си преди време. Пък и тишината го е покрила достатъчно за да не лъсне нищо от това което трябва да знам. Истината важи само за онези за които е измислена. Защо по дяволите никой не е измислил моя истина.
Оплетена съм в ограниченията, за които някои цял живот се борят. Оплетена съм в собствените си гърчове да създам нещо свое. Вчера можех да летя, защото не знаех, че нямам крила. Вчера можех да плувам, защото незнаех че няма море, а само пясък. Вчера бях свободна, защото не виждах стената пред мен. Какво ли ще видя утре?
Приближавам се до вената на отчаянието всеки път, когато се замисля защо по дяволите съм и какво щях да бъда, ако не бях.